ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (32.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (32.)

  А Крем (Крум) попита аварските пленници: "От какво, мислите, загина вашият княз и целият ви народ?" Те му отговориха: "От това, че взаимните клевети се умножиха и погубиха по-храбрите и по-благоразумните; после злодейците и крадците станаха съобщници на съдиите; после – от пиянство, защото когато виното се преумножи, всички станаха пияници; също – от подкупничество: всички станаха рушветчии, продажници; сетне – от търговия, защото всички станаха търговци и се лъжеха помежду си. И нашата гибел произлезе от всичко това".*

  01.08.1998.

  Вчера сутринта, докато доливах дестилирана вода в акумулатора, Митьо Чомпала от съседния вход се вмъкна като пес-помияр в гаража. Казва ми: "Дай един метър!" Дадох му рулетка и взе да мери какви тенекии за кърпежа щели да са нужни. Бяхме говорили преди две седмици, че събирам пари за ремонт и ей го, иде да ми работи. Разполагам едва с 28 хиляди лева**; ако ми стигнат сто хиляди, ще викам "ура". Но работата не търпи отлагане, колата ми усилено напоследък започва да гние. Чуден ми се видя този начин за захващане с поръчка у 68-годишния Чомпал – католишка семка, мъжкар, най-малкото странен с идиотщината да яде жива жаба, костенурка, скакалец. За игриво кученце пальок се грижеха децата зад моя гараж, леговище му бяха направили, храна му носеха, играеха си с него; и една сутрин миналата есен Чомпала, който цяло лято следял под око тази идилия, заклал кученцето, пил му от кръвта пред сащисаните съседи, одрал го, турил го в тавичка с ориз, отнесъл го да му го опекат на фурна. Ей такъв неандерталец. От друга страна, изглежда вдаден в занаята си, готов да се притече с опита на видял и препатил курназлия. Идеално му приляга лафът: Пие, пее и се бие за жени. Зарязва жена си по пет-шест месеца или година-две и открито живее с друга, трийсетина години по-млада от него; омръзне ли му, върне се от света на любовта и алкохола вкъщи – поседи, полежи, позаглади косъм и хайде към нови авантюри! Децата му, момче и момиче, са вече задомени.

  Завъртя се наоколо ми от края на май; знам, че се хваща да поработва на парче, ако го потърсят. През вечер е пиян, понякога връзва кънките от 9-10 сутринта. Сух, жилест, кокаляв; очевидно някога е бил издръжлив като катър с тази несдържана и на 68 лазарника жизнена смелост, с просташкия маниер да се налага: отвратителен на моменти, но поне истински. Кахъреше се завчера за зетя си, и той автомонтьор – купува бракми, постегне ги, удари им една боя и хайде на пазара; жигулите още се търсят! Та Чомпала жали зетя: "Не му спори! Тази червената лада двайсети ден не може да я продаде. Влачат се мераклии, оглеждат, ама не купуват. Има такива дни, да му ебеш майката, запецне пазарът, пък готови парички лесно се папат. Да купи друга барака за стягане няма как, че паричките му са в тази, и ей го, седи като мома некалесана, чака клиенти".

  Синът на Чомпала – мълчалив, доскоро се пилееше нейде в Русия или Украйна; и сега баща му на този Наско ми приказва: "Чакам сина, да го видя жив ли е, здрав ли, пък после ще се върна при оная"(при любовницата). А жена ти как приема тези твои изпълнения? – питам. "А, шъ й еба майката, кво шъ ми рече жената! Смей ли? А си е отворила устата, а главата й съм отрязал!" Седим в тъмното, блещукат цигарите ни като светулки; жена му тихо го вика: "Митко-о-о! Митко, бе! Хайде бе, Митко! Идвай да вечеряш". "Шъ дойда, ма, трай там! Ей сеа шъ дойда." "Ама яденето ти сложено, ще изстине манджата. Айде, идвай!" – кипри му се. Хлопва стъклото на третия етаж.

  

  Не съм я виждал друг път да слиза, да се заседява с другите жени; сега почна да слиза. Седне до пияния си буен мъж разхубавена, вързала пъстро шалче на врата, попоглежда го; присъствието й говори: Ей го моичкия, моя ненагледен, стопанина. Как да опиша женската й участ! Сама отгледала децата, все пренебрегната от своя кон-вихрогон, смалила се от дертове по деца и внуци, а очите й весели – притиска буза в рамото на мъжа си, докато мъжът й с дрезгав, боботещ като из бурия глас блъска биреното шише с ракия в пейката: "Ай-й, пичове! Наз-з-здраве!"

  Животът вплита в едно низко и възвишено, жалкото и величественото, жестокост и нежност, дива злост и нежност. Къде другаде освен тук може да се види това, а?

 01.08.1998.

  Вече съм честит собственик на декар и шестстотин квадрата ябълкова градина в околностите на Хаджиево между Пловдив и Пазарджик. Завчера, като погребвахме мъжа на най-малката от дядовите щерки, получих документа и сега посегнах да се полюбувам на този къс хартия с гордостта на стопанин. Имотецът – мижав, но пък плодородна пръст. Бяха разкошни ябълкови градини край Хаджиево, когато бихме колчета да маркираме имота си преди две години. Големи и сочни ябълки давали палметните масиви с турен при всеки корен маркуч за капково напояване. Давала тракийската земя, но откак сме демокрация, близката махалица на километър-два оттук, както ми посочиха местните, си е жива напаст, по-зла от ятата скакалци през сушавите лета. "Котило на крадци – говорят ми. – Цяла нощ с каруци шетат из къра. Я, най-харно вземи, та изкорени ябълките, жито да ти засеем. Житото – уверяват – иска жънене, труд; а катунарите ги мързи, виж, поне житото ще си го отчуваш."

  С радостта от имота прихващам и от страха да не ме ограбят. Всеки бандит може да те бастиса днес. Поле – широко, хора – всякакви, на кого да се оплачеш, налети ли те я крадлива тайфа, я мутра прекупвач? На Главния прокурор на Републиката Иван Татарчев*** ли! Или караул с дядовата двуцевка да ида ябълките да вардя на двайсет километра от Пловдив! Да грабят. За ядове ли ми е наследеният от дядо имот? Дали умението на българина, куражът да се захваща с различни от занаята му дейности не изисква да е предпазлив с пасмината, която открай време ни гази както чалмалия самочувствието на българи! Въртят ми се в ума мъгляви планове какво да го правя това парче чернозем. Ще закарам бетонния си гараж в полето за основа на къща, ама онзи катун ми бърка плановете. Друго племе, друг тертип. Да оставим настрана, че и българите се настройваме едни срещу други; от пустата му завист готови сме да съсипем чуждия труд. Нима и ние сме като онези кокошкари с техните бурни сватби, кавги, побоища, гръмотевични тъпани, пискливи зурни?

  Вчера съседката ми от долните етажи на входа сладко-сладко разправяше как от кожухарската фабрика "Пулпудева" някога си изнасяли парчета обработена кожа и цели палта, как в масовия грабеж даже самите началници и контрольорите, дори и нощните пазачите се конкурирали с апашите от Столипиново кой какво и колко да отмъкне. Няколко пъти я подканям да спре да бъбри, но беше така въодушевена от тези "подвизи". Ах, с каква гордост описа как под зимното си палто се омотавала в една-две и три обработени овчи кожи!

  За фалша, в който живеем. Фалш сякаш просмуква всичко в моята мила България отгоре-додолу – от пазача, които краде вместо да охранява, до родните български писатели, назначени от Партията-ръководителка да творят легенди за българската ни нация и държава. Видимо сме честни, трудолюбиви, учим младите как да бъдат съвестни в живота и прочие; в действителност обаче кой както може влачи, мъкне, краде, обзавежда се като хищник с награбеното, любува му се или жежко му кърви душицата, подочуе ли, че съседът повече изкярил. Нагледах се сред добруджанци на все същата мила картинка... Едва прибрали се от блока, където цял ден гръб са превивали, людете от Гурково и Тригорци хапват надве-натри, па поемаха обратно в полумрака към къра с магаренца и каручки, пеш с чувалче под мишница, а някой по-лаком пък – с трактор. Як тежковоз с два прицепа колкото жп-вагон използваше съседът Кольо – едър, буен, хубавец и майтапчия, присадил се от Каварна в това забутано село с по-младата си жена и дъщеричката й Цветка от предишен брак. И завалиите всяка привечер щъкаха в тъмното да приберат укритото под шумата, в храсталака или маскирано под купчините бали сено.

  Не беше ли общонародна собственост земята? Ала нашенецът не се доверява на Държавата, ами отива да си прибере онова, което смята, че му се полага. Граби от своето несвое като куцо пиле домат. И се носи като миризлив облак по България: който е окумуш (хитър), ачигьоз (окат), уварда (организиран) и който е храбър да плячкосва, само той е заможен и нему завиждаме, че е успял в живота. Приказката "Беден, но честен!" носи убийствена ирония в този контекст. А трябва да си живял сред тези хора, които крадяха от своето, че да разбереш, например, откъде е у тях ехидното им отношение към заселили се в града хора като "госпожа Франческа" – назначената от Партията креслива прослойка поети и писатели. Човекът е егоист по природа, само по себе си то не е лошо. Цивилизацията обаче е стремеж към чест и достойнство. Темата за достойнството и честта звучи като лайтмотив в Омировия епос; примерите със спартанците, подвизите на Дон Кихот, великите Шекспирови трагедии, комедиите на Молиер, нали цялата световна литературна съкровищница за достойнство всъщност настоява!

  От лицемера, който демагогства в стихове и самохвални лакърдии или съсипва труда и мечтата на доверчив някой наивник, или пък от трибуната на национална медия ръси познатите лакърдии що е изкуство и какъв е смисълът на живота – от този речовит нагъл тарикат мангото кокошкар, мисля, е пак по-достоен, че честно си отнася лобута, за да си иде някой ден от нас като симпатичен грешник в отвъдното.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 1 avg. 1998 – edited by 12 jan. 2020

Илюстрации:

- Поетът от Марково, Пловдивско, депутат на ПП ГЕРБ;

- Лятото на 1977 г. в село Тригорци, на 20 км. от Балчик

___

* Из Свидас лексикон. "Свидас“ по-правилно "Суда" – византийска историческа енциклопедия на Средиземноморския свят от Х век, енциклопедичен лексикон с 30 000 статии, много от които черпят сведения от древни източници.

** По тогавашния курс на лева. 

*** Персона от първите десетина години на т.нар. преход към демокрация в България. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (31.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (31.)

  Не знам защо сме тук, но съм сигурен, не е да се любуваме на себе си.

  27.10.1998., продължение

  Снощи през петия учебен час, за да привлека вниманието на осмокласниците към предстоящия труден урок по български език, захванах да им говоря за някои чисто психологически и затова невидими особености – например, за разстоянието, което подсъзнателно всеки човек създава между себе си и някой друг: било събеседник, спътник в автобуса, на опашката в магазина, и за това, че в лично прилежащото ни пространство допускаме само най-близките същества. Че жените и момичетата – за разлика от мъжете и момчетата, допускат по-близо до себе си лица от своя пол... и пр. Моите шумни палета от VІІІ-г ме зяпнаха. Накрая, като си предадох трудния урок за глаголните особености в българския език, идва хубавелката Антония, шепне и ме стреля с очи: "Господине, ах, господине може ли всеки час така... по мъничко за тия работи да ни говорите... за разстоянията между жените и мъжете, де?"

  Вчера колегата Татяна Бояджиева – рускиня, но преподава английски, ми показва пето или шесто стихотворение от ръкописа "Кардиф", което превеждала на руски в нейната кухничка. Идея ми е да си видя сборника "Кардиф" в руски превод, та както се изразява в стихотворение за авантюрата на скитащ манго с омъжена "Невярната съпруга" испанецът Федерико Гарсиа Лорка, "с дълги уговорки стана". Родената в далечния за мен Красноярск Татяна изпървом се дърпаше, после – като видя, че не настоявам, сама дойде да ми каже: "Ще помисля"; а след седмица носи ми, както се изрази, опит за превод, па си прибра листа, но подир още два или три дни, като ми връчваше тържествено други два текста преведени: "Непоправимо е" и "Чудото на любовта", решително каза, че трябва да й осигуря хартия, за да може да продължи да ме превежда, разбира се, доколкото й било възможно. И естествено пак типично по женски се застрахова – взе да кърши ръце: "Ах, Георгий, поезията е отговорно нещо, притеснявам се дали ще успея", като ми цитира велик руски поет, някой си Александър Сергеевич какво бил казал по въпроса. Отговарям й нещо, прочетено кой знае къде, може пак от Пушкин да е, хем остроумно измислено – че за превода важи както за жената: ако е вярна, грозна е; хубавица ли е, не ще да ти е вярна.

  Ден по-късно ми носи превод на ключовия текст в сборника. И това вече става в присъствие на младия поет от Чирпан, лауреата на Голямата награда за дебютна лирика през 1990 г. в Националния конкурс "Южна пролет" Гален Ганев* – тоже даскал по енглиш ланглиш, че и женен за рускиня. Носителят на Голямата награда, възмутен, с презрителен поглед възкликва: "Аха-а, така значи, продължихте да превеждате!" – и горката Татяна, доловила упрек в думите на Поета, ситно-ситно взе да мига от смущение, но целомъдрено отвръща с мекия глас на кокетка, тъй че да я чуят всички в учителската стая: "За друг не бих се наела. Защото това е много отговорна работа и не зная дали ще успея да се справя". Сега – докато описвам ситуацията, иде ми на ум как след жесток педагогически съвет, когато се държах не дотам уважително към новата ни училищна шефка, симпатичната изискана Татяна беше ми рекла, че и съпругът й българин се държал като мен безкомпромисно, когато се чувства прав, и в нейните очи това ни е българска национална черта.

  *  *  *

  Искам да съм с моето чаровно момиче на брега на реката, на нашето си местенце. Което ще рече: походната ми маса, сгъваемите два стола, току изпрана и изгладена покривка, две порцеланови чашки с димящото ми ароматно кафе и мое благородие, естествено с цигара в ръка. Говорим. Ама какво говорим няма значение, важното е, че ми е хубаво да сме заедно. Мисля си. И какво измислих! Ами, че ще се наложи да купя и термос. Стария термос го потурчих (строших) и... нали! – без термос как ще се дотъркаляме с колата до това райско кътче край Марица, само десетина километра от Пловдив, и после, докато разгъна масата, наглася столовете да не се клатят, докато извадя прясно изпраната идеално изгладена покривка от багажника и не подредя красивите порцеланови чашки, хем задължително с чинийката отдолу, и докато си запаля цигара... А греещото насреща ми дръзко момиче ще се опитва да ми издуха огънчето, за да не мога да запаля, понеже цигарите били вредни... Изобщо, докато се натутаме-набутаме, кафето, при отсъствието на термос, вече ще е изстинало и... ега ти аромата, ега ти и студеното кафе!

  Термос – ето кое притопляло щастието.

  * * *

  Едва когато се уверят, че хич не те е еня за тях, едва тогава започват да те ценят. Ама това важи не само за жените, ами и за литературните телета. Колега, доктор по филологическите науки**, два месеца вървяла по петите на силно тачения тук ярък поет, редактор и шеф на местния клуб на местните културни дейци Тодор Биков*** само да благоволи великият мъж от Пазарджик да й отпечата във вестника си "Арт-клуб" част от научна студия върху разказите на Йовков, което бил обещал веднъж в пристъп на снизхождение. Същият господин ме четка по домашния телефон колко съм готин и пр. Мамка му и прасе, как се получава този номер?! 

  Да ми пукаше за мижавото му, затънало в славянофилство, попщини и омраза на недобити бивши партайци на БеКаПе вестниче, вероятно нямаше да съм уважаван. Онова, което ти се набутва в изобилие, кой ли го цени!? Пазарът всъщност не е ли яко надлъгване между търговец и клиенти? Женският свят се изтрепва да харчи за боклуци с престижни имена; мазах колата си със свинска мас и тя лъсна не по-зле, отколкото да бих я пастирал с прехвалените прескъпи полир-пасти за автомобилни тенекета. Поетът Ганев ровичка завчера из сборника "Кардиф", за да ми съобщи кое му харесало и кое искало доработване. Като че това има значение! Милият Гален! Търси не там, където трябва, та му казвам: Като нарежеш нещо живо и цялостно на парчета, не ти ли мирише на аутопсия? – А той, внезапно зачервен до уши, усмихва ми се насреща недоумяващ. 

  Ами че точно заради пазарните хитрости крия сборника "Кардиф". Значи, както се изразил, по-точно изкрещял онзи Наполеонов генерал Камброн!**** към надменните превъзхождащи армията му самодоволни англичани, кога го обкръжили на бойното поле с оредялата му войска в далечната 1815 г., когато милозливо му предложили кротко сам да си се предаде. "Лайно!" – изкрещял. Ама изкрещяно по френски това е къде-къде по-готино! "Мerde! – отвърнал на англичаните французинът Камброн. – Гвардията загива, но не се предава". За да оценят творбата ти, трябва да принудиш света – ай, как става това! – да я търси, и като я търси, тя да не се предлага удобно и прелъстително като проститутка. Луксозните любовници не висят по сергиите, не преследват минувачите, шофьорите, мъжете със сексуални намеци, а се предават внимателно, ама много-внимателно – от ръка на ръка, при подходящо обществено осветление/затъмнение. И то поради что! Заради тайнството, необходимо на всяка магия. Бих перифразирал мъжествения генерал с перфидно удоволствие:

 – Лайнари! Голямата литература, голямата любов не се предлага като шантонерка по пазарищата на суетата. Трябва да се напрегнеш, трябва да я потърсиш с питащо тревожно съзнание. Тя е като Любовта, може и да те разочарова отначало, даже да сметнеш, че е твърде обикновена, твърде простовата, че й липсват онези витиевати словосъчетания, придихания и естествено нищо неозначаващи многозначителни уж символи, алегории и метафори, липсват й финтифлюшките и панделките, по които толкова яко си пада тържествуващата снобска паплач от нихилисти. Ала внимавай! Точно когато решиш, че пак си се излъгал: че някой идиот пак ти е подложил динена кора под патъците и пак ти вързали тенеке на задника, точно тогава с нещо съвсем  незабележимо, толкова обикновено, делнично, присъщо само на нормалния живот, тя те хваща за гърло, нахлува ти в сърцето и то усеща спазма на Голямата тръпка. И ти политаш, ненагледни! Ти не си вече същият ръб. Тя неусетно те е инжектирала с най-сладка отрова – с любов към света, с любопитство и състрадание към човека и всяко живо същество на тази земя, което угрижено си щъка по пътечката; ала ти вече си влюбен в този странник, изкушава те неговото страдание, мечтите, болките, възторзите му, как диша, как спи нощем, върти ли се гладен и зъзнещ в леглото си, какво сънува, какво бълнува трескаво в просъница, от що се гърчи душата му и как се буди у него бистрият поглед към Божественото и звездите. Това е то! Черупката ти е строшена, щитът – разпилян на късове, сърцето ти кърви, ти вече си обсебен от Нея, направила те е частица от човечеството – едновременно и силен, и слаб, и нежен, венец на Сътворението, оголеният нерв на Космоса.

  Следва 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 27 oct. 1998 – edited by 11 jan. 2020

___

* Гален Ганев (1963), http://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=469

** Д-р кфн Невена Ичевска (1963), http://www.academy21century.com/team/bel/ichevska.php

*** Тодор Биков (1956-2016),
https://bikov.wordpress.com/category/%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BA%D0%B0-%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B1%D0%B8%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F/

**** 

Пиер Жак Етиен Камброн (1770-1842),

https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%B4%D0%B8%D1%8F_%D1%83%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%B5%D1%82,_%D0%BD%D0%BE_%D0%BD%D0%B5_%D1%81%D0%B4%D0%B0%D1%91%D1%82%D1%81%D1%8F  Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (30.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (30.)

  Не знам защо сме тук, но съм сигурен, не е да се любуваме на себе си.

  25.10.1998., продължение 1

  Снощи Евгени криминалистът ми подава вестник, където е описано как цялото Старо Оряхово, Варненско, според нашенската криворазбрана представа за право солидарно застава откъм страната на двайсет изнасилвачи на 12-годишно момиче от града. Неандерталската задруга в това престъпление изважда над закона и съселяните на психопатите. Така живеем в България – гушнали бурени, мечтаем робската помия да роди чисто жито. Че как става то! Вж. "Седмичен труд" от 22.10.1998 г.

  26.10.1998.

  В четвъртък намирам в пощенската си кутия честитка от местния офис на НЕК – Националната електрическа компания, един от най-хищните монополисти в моята държава. НЕК ме предупреждава "незабавно" да им заплатя седемнайсет хиляди и няколкостотин лева; в противен случай ще ми прекъснат тока. Четвъртък беше 22 октомври, заплатата ми я изплащат след 28-я ден на месеца, ала понякога и със закъснение от 3-4 до... 20 дни. От началото на август три пъти ходя да се издължа; три пъти служителка от офиса на НЕК ме връща с обяснение, че изчисленията още не са готови, имат проблеми с компютърния софтуер. Точно днес пари нямам дори хляб да си купя, ала не защото съм се разживял нашироко, а понеже с аванс от 60 хиляди* ми се наложи да платя за водата в офиса на Общинското ни предприятие "Вода и канализация", да заредя с газ бутилката за котлончето, сметката си към телекомуникационната компания БТК да платя, и все пак да се храня близо трите седмици. Сметките е редно да се плащат навреме; но учителската си заплата не получавам в определения ден, а идва, когато районното финансово управление сметне за нужно. И какво се получава?

  Служителите в НЕК всеки миг са си в правото да ми изключат електричеството, хем със съответната глоба според вътрешните им инструкции; а моето право да получавам заработените си пари моята държава не е предвидила как да защитя. Правото да не бъда притискан като престъпник до стената, без да съм виновен.

  Че живеем бедно, е факт. Пък сме и свикнали да бедстваме. Но как и кому в тази моя държава да обясня аз – гражданинът, електорална единица, овца за стригане и доене, задължен да отдава високи за ниския си стандарт на живот данъци и такси, аз – прост българин, който плаща и за куп несвършена работа от моите служители? Между другото, служител иде от "слуга". Че тези мои слуги вече са ми се качили на главата и ме действат както им скимне – пишат си такива инструкции и допълнения към правилници, които ги поставят в привилегировано право на вечно получаващи, а аз – уж стопанин, гласоподавател, изконният суверен, съм задължен точно когато ми подсвирнат моите слуги, да препусна в галоп, да им снеса дължимата сума. Не дай, боже, да просроча макар само с ден – глобата, барабар със съответната лихва, не ми мърда! Никъде не съм прочел обаче в тези писани закони, че и Държавата ми следва да е изрядна към мен и към моя личен интерес на данъкоплатец.

  Да предположим, в един "слънчев ден на българската демокрация" по израза на екзалтиран оратор в Българския парламент, нещата в моето отечество се уредят; но как да проумее Европейският валутен фонд, дамите и господата чиновници от благоустроения Запад, воглаве с любезната Ан Макгърк и цялата им европейска общност, че нравът ми, манталитетът ми на пожизнен спринтьор между членовете, членчетата, параграфите и алинеите на същия закон са, за да оцелея не духовно, а физически?! Че характерът ми е изграждан въз основа на тези печални хрипове на неуважението към гражданина! И за да оцелея, мило мое Отечество, принуден съм да приема целия набор издевателства над достойнството ми на българин. И тъй си я караме ние, дето не сме малцинство, а сме имали щастието да се родим българи тук, в България. Малцинства се хранят, поят, обличат на наш гръб, сметки, данъци не ми е ясно дали плащат, но разбирам – могат да сторят всичко, което и където си пожелаят, имат кой да ги защити и в чужбина, и в българското Народно събрание, защото са електорат за всякакъв род партии и политически движения; или защото са същинският електорат на... демокрацията от 1990 г. насам?

  Ей тъй живеем около шест милиона** души в майка България. Не разполагаме с влияние в сферите на властта. Изправени сме пред система неясна, но скудоумна. И единственото ни средство, защитна реакция към тази екзотика е шикалкавенето, търсенето на пролуки в закона, написан, за да го спазвам, и като че за моя изгода. "Скудоумна" ли казах! Че защо скудоумна?! Ами защото същата администрация мога да онагледя чрез "любимите на цял народ" персони – висшите технолози на властта у нас. Тази същата администрация в сферата на т.нар. три власти допусна кредитни милионери, шефове на финансови пирамиди, ликвидатори на родната ни промишленост и селско стопанство, дори убийците от "китните" концлагери на соца щастливи да се разлетят по света, да си устроят честит живот из най-екзотичните местенца на планетата, да представляват България в далечни и близки страни с държавна заплата и с атрибутите на държавата ни.

  Към този стопански и политически елит мутрите са само романтичен аксесоар.

  27.10.1998.

  
  Мечтая си за държавник, когото да уважавам като български гражданин и човек заради нравствените му качества.

  Като че заръмя. Едва шест и двайсет е. Сумрачно и тъжно, ала нов ден започва. Човекът по природа е оптимистично устроен, ако фанатична религия не му изпие мозъка. Уверен съм, че няма да продължаваме все така. Ще се появят по-нов тип личности в управлението, в политиката, колкото и за подло занятие да я смятаме днес тази родна политика. Котката е вперила зелени немигащи очи, следи ме как шумоля или как химикалката ми издава звуци, които само животно-ловец долавя. Толкова фини вибрации изпълват пространството наоколо и вътре в самите нас!

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 9 jan. 2015 – edited by 10 jan. 2020

___
* По тогавашния курс на българския лев. 

** Дали в началото на 2020 г. сме и пет милиона българите тук. Бел.м., tisss.

ВЛЮБЕНИЯТ ПЕТРАРКА

ВЛЮБЕНИЯТ ПЕТРАРКА

Къде си? Нужно ми е да те видя
и аз дори съвсем не знам защо,
че някак си без теб ми е обидно
като ръка без пръстен от злато. 

Като поляна без цветя през юни,
дъждовна нощ без мека светлинка,
като слепец сред пясъчните дюни,
или премръзнала от студ река. 

Лаура! Все едно ми е къде си,
не ми е нужно даже и да знам –
на този свят са хиляди адреси
да бъдеш в многолюдието сам.

От чаша вино мога да отпия,
от устни мога да отпия страст,
но няма по-печална орисия
от сляпата илюзия у нас.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 9 jan. 2015 – edited by 9 jan. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (29.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (29.)

  Не знам защо сме тук, но съм сигурен, не е да се любуваме на себе си.

  25.10.1998., продължение 

  "Защо купувачът на крадена стока трябва да пострада?" – ей този кофти въпрос ми зададе Веско Алпиниста от съседния вход на жилищния ни блок. "Аз – казва – ако съм, няма да го пусна този полицай у дома, та ако ще с прокурорска заповед да е дошъл. Купил ли съм? Купил съм! По-нататък да се оправят с крадеца!" Ти нямаш документ за покупката, следователно ставаш съучастник в престъпление – казвам. "А бе не ме интересува! Броил ли съм пари, аз пред съвестта си съм чист." Ей така се палеше Веско, когото преди години също крадци ограбили, та се видял принуден да се обзаведе с немска овчарка колкото магаре. И се усмихва победоносно, като да е забил българския ни байрак на връх Еверест: "Законите ни са калпави. Ний какво сме криви! Нека да са строги законите, тогава да видим крадецът ще вири ли нос!"

  Доколкото схващам, като интелигентния на вид Веселин Чаушев – от спортистите, с които можем да се гордеем като българи, разсъждават мнозина от моите съседи. Лесно е да се рече: тези хора грешат, ала опитвам да ги разбера. Този мой народ е научен някой друг да му носи отговорността за липсата на респект към закона, към обществените институции. Животът в условията на "най-прогресивния обществен строй под слънцето" ни превърна от стопани – през всички епохи солидна основа на държавността с присъщата за стопанин по манталитет строга взискателност и самочувствие, в аморфно стадо хленчещи молители. Как да ги убедиш колко много от всекиго в личните му дела зависи тази наша толкова яко ненавиждана държава! Може ли хем да си комбина с престъпника, хем чистичък пред закона, и още по-зле: пред съвестта? Тази софистика хич не я разбирам.

  Съседите ми обаче това ги устройва като че ли. Нещо повече! Всеки от нас си има основателни претенции, че Българската държава нехае за имота, здравето, живота му; че законите ни, направени уж по западен образец, тук – в Българско, оказва се, обслужват интереса и здравето на престъпника, а не на гражданина. И тогава какво ми остава на мен, гражданина, освен да почна да се приспособявам, сам да тръгна да се договарям с престъпниците от всякакъв сой, които и тъй и тъй държавата ми, т.е. държавната администрация на Република България, любовно закриля! Е, как се променя този начин на мислене, това статукво, в което сме израснали и ще умрем? Така в тази своего рода алхимия на общественото безсъзнание престъпникът вече престава да е престъпник, превръща се в "окумуш адам", в "онзи, де куршум го не лови". Герой е, че е рискувал, отвоювал си привилегия страхливата огромна маса хора да го възприема от "подвига" му нататък с респект. Тези са скритите лидери и на сегашния ни български обществен живот. Наглеците, крадливите бабаити, хората с престиж: от Иван Славков – Батето до сополанкото крадец край Лъвов мост. Та ми идва на ум изречено преди 2500 години от елински роб, мъдрия Езоп "Всеки остров получава власт, която си е заслужил". От тълпа, гордееща се с пренебрежението си към закона, държава дали става? Или старият лаф: "Прост народ – слаба държава".

  Убеден съм, няма нашенец, който пряко или косвено през последните осем-девет години да не е изживял стреса от посегателството на развилнялата се престъпност върху честта и достойнството ни на човеци. Защо тогава сме тъй отстъпчиви и тъй наивни? Не виждаме ли как бандитите шестват като красиви хищници наоколо и ни оглеждат като овче стадо за доене, стригане, клане! Ние – унижавани, тероризирани, те – закриляни от най-печени адвокати, прославяни в чалга или в книжлета юнаци, честолюбиви, недосегаеми? И защо е това обществено неприкрито обожествяване от наша страна? На такъв тягостен въпрос не знам как да може да се отговори, без да засегнеш чувството ни за национално достойнство и българска чест.

  Родната история е пълна с примери как закононарушителят дораства в народното съзнание до легендарен герой. Ще речеш, националното ни самочувствие от Турско време е изграждано все върху този вид подвизи. От ХVІІІ в. насам възкръсваме из пепелта на Османската империя като здрав етнос, подмолно съпротивяващ се на законите и институциите. Не сме имали друг начин да оцелеем, освен този. Вижте фолклорната ни митология кого прославя! Хитър Петър – хитрецът. Хайдутинът –облагородена версия на злия хайдук. Размирникът, бунтарят – горското пиле, дето не му се работи на нивата, ами предпочита хладните горски сенки, пивката изворна водица, агнешките мръвки, бойките песни за любов и отмъщение. Нехранимайкото, т.нар. делия – човекът извън традиционната порядъчност. Хъшлакът – който силно си обича Отечеството, та затова се навърта по чуждоземните пазарища и ханове за някоя дребна вересия, за някой изпросен грош подаяние. Партизанинът – злостният агент на чужд интерес, саботиращ с оръжие в ръка собствената си държава.

  А бе, ний мърша ли сме!**

  Как да нападаш своите! Срещу убийствено унизителната власт май няма място за смирение, но родната интелигенция, мисля си, но може и да се заблуждавам, далеч не е изпълнила основната от задачите си – да тегли бразда между престъплението, представяно за героизъм, и националноосвободителното движение от етични, от човеколюбиви позиции срещу идиотщината цял народ да живее в страх от висша каста поклонници на верския фанатизъм. Удобен пример е Васил Левски. Рушейки деспотичната спрямо нас, българите, Османска законова система, Апостола гради организация върху строго структурирана мечта-идея: демократични закони, но и безкомпромисни правила за личния живот на всеки гражданин в бъдещата "чиста и свята република". Който по-внимателно се взре в проектоустава, вероятно от самия Васил Иванов Кунчев писан, в т.нар. "Нареда на работниците за освобождението на българския народ" от началото на септември 1871 г., ще открие колко безпощадно се отнася Апостола към клетвопрестъпниците, към нарушилите закона, закрилящ и живота, и интересите на нацията, на всеки гражданин на чистата и свята република. Точка 7 от Наказателния закон в Наредата: "Ако някой от служащите (...) поиска да злоупотреби служебната власт, за пръв път ще са лиши от служба; повтором ще са извади съвсем, като по-напред да подпише за грешката си и да я поднесе писмено на комитета; ако и така не изпълни, ще се накаже с смърт"***.

  Готиният Веско, съседът! Кой да му отвори очите, че приемайки престъплението за естествена част от живота, сами си ровим яма под нозете! И никакви увъртания: Броил съм пари, значи съм чист пред съвестта си... няма как да ни оправдаят, че като печелим на дребно, всъщност сме малодушни, жалки, страхливи към идиота, към престъпника, разрушител на Българската държава. Ако този казус представим пред немец, англичанин, французин, испанец, пред гражданин на САЩ или Канада, или на някоя от страните на Скандинавския полуостров, представям си онзи човек как би се чудил над Хитърпетровия и Андрешковския синдром. И как подреденият, предприемчивият западен човек при всичките наши вопли, изкусителна любезност, учтиви покани, гневни закани, примамливи предложения и откритото незачитане на правила и договори ще го склоните да си вложи ума и парите в общество, което с чудесна лекота и непукизъм пренебрегва горещите си клетви и обещания? Как!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 25 oct. 1998 – edited by 9 jan. 2020

Илюстрации:

- Председателката на Народно събрание;

- Надолу по стълбата, която води нагоре.

___
* Веселин Чаушев – алпинист, заслужил майстор на спорта, участник в изкачването на 7- и 8-хилядници сред Хималайските върхове.
** "Не сме народ, ами сме мърша!" от сатира на Петко Славейков. Бай Петко детайлно, много старателно проучвал нравите на някогашния масов българин. За ужас на лицемерите, записвал дори най-циничните български клетви, псувни и ругатни. Един народ, като го чуеш как попържа, ще му разбереш душичката – разсъждавал многострадалний автор на най-българската ни поема "Изворът на Белоногата", но и на "Не пей ми се", над която мнозина ще се надсмиваме заради отчаянието: Не пей ми се, не смей ми се! 

*** Вж. Иван Унджиев, "В. Левски", изд. 1980  г., с.180), бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (28.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (28.)

  Не знам защо сме тук, но съм сигурен, не е да се любуваме на себе си.

  11.10.1998. 

  Западният свят човеколюбиво изпратил бойната си авиация и се кани да атакува сръбски военни обекти в Косово. Откъм страната на тази Сръбска държава как да съм, като пред очите на света сръбски командоси и паравоенни, т.е. башибозушки чети, гонят като дивеч или просто разстрелват наплашени грабнали в ръце дечица и оскъдна покъщнина жени и старци. Масовите гробове там, избиването на човеци напъдени, затова че не разсъждават и не се молят пред бога като сърби – как да го разбера това! Нима има разумен довод за клането на двумилионно население? Как да оправдая издевателство с каквито и да са съображения за неприкосновеност на държавата Сърбия? То е все едно да гледаш иззад оградата как комшията озверял коли челядта си и да си повтаряш: Ми то е лично негова си работа, той си е в имота, да прави каквото си ще... Замълчаването, пасивността пред вандалщините както на посредствеността в политиката, така и пред крещящи издевателства като в Сърбия, дали не ни превръща в съучастници на лудостта, съучастници на зверства!

  Мило мое Отечество, сега е време да си докажем, че сме цивилизована нация, че започваме да се измъкваме от тресавището на политическа и всякаква демагогия, която разполага с населението на държавата като с пешки върху шахматно поле. Не съм убеден дали сме в някакъв вид роднински връзки със сръбската нация, пък и с останалите т.нар. славяни, но каквито и да сме, първо сме човеци. Нагледали сме се на бесовщини тук, на Балканите, през последните сто-сто и двайсет години. Дали братът сърбин ще проумее, че като няма вътре в милата му родина разум да спре убийствата, някой трябва да се намеси! А се налага и заради него, сърбина: за да се освободи от озверяване, от бесовщини, от бабаитлъшки легенди, с които сръбското обществено мнение оправдава издевателствата над беззащитни хора. Нека това си решават сами Миле, Тоше, Миодраг, Небойша или Бошко, но повече така не може да продължава. Пуританска Северна Америка посегна да катурне президента си (нищо, че е може би най-успешният президент в цялата им двестагодишна мижава история) само затова че нарушил една от Десетте божи заповеди. Всеки случай, пуританска Америка ми е по-симпатична в своята скрупульозност от широката славянска душа, която допуска мутрести мракобеси и отчаяни нихилисти да й решават съдбините.

  25.10.1998. 

  Вечерта в понеделник по телефона пак ми се обади редакторът на вестник "Арт-клуб" Тодор Биков, настоява да му пратя мои статии. Казах, като отпечатате което съм дал, тогава... и човекът отсреща веднага включи: "Ама аз не съм съгласен, че министърът Богомил Бонев" и пр. Ето че излезе наяве кой бърникал и в излязлата ми в "Арт-клуб" статия "Младите хищници" и е заменил "татарчевци" (по името на одиозния Главен прокурор Иван Татарчев) с "боневци"... Та продължи редакторът да обяснява: "Този откъс от ръкописа ти ми се стори само фрагмент (говореше за главата "Господин прокурорът на Републиката" от книгата "Ламски" – бел.м., tisss). "А-а, така ли! – казвам, и човекът отсреща продължи: "Ама ще взема да го прочета пак, може и да си променя мнението".

  Стегнах колата и Жълтото Ленче, осемнайсетгодишната ми жигула, придоби вид на чистак новичка машина. В петък вечер се отбих в павилиончето на оперативния криминален служител Евгени и Евгени ми съобщи, че тайфата крадци, които ми разбили гаража, успял да открие: циганчета от Столипиново – четирима по на 12-15 години, и деветгодишно хлапе. Взели го батковците занаят да учи. Сред разбитите от бандата около двайсетина леки коли и гаражи ограбени са били автокасетофони, бормашини, автомобилни части, ама ги нямало моите неща. Някои вещи кладците продали в село Крислово, Пловдивско. "Нали ти казах да не ги отписваш крадените работи!" – рече Евгени и ме тупа по рамо. "Е да – казвам, – свършили сте си своето, отчитате дейност, мен това какво ме грее?" Предложих да отидем с колата до това бъкано от цигани Крислово, като вземем с нас едно от столипиновските манговци-крадлета. И той като че ли не отказа, но и не се съгласи.

  Права излезе онази женица, дето на 6 август сутринта говореше, че тайфа цигани се завъртели и се тулили около полунощ между гаражите пред блока. Тази сутрин и Борката, дърводелецът от първия ни етаж, намерил работилницата си със зейнала врата, по същия начин изкъртена. Беше щастлив Борката, хили ми се като безумен: "Гледай бе, нищо не са ми взели! Само дето са разровили и разбутали. Ей на, виж, подпрели отвън вратата с едно от рендетата. А могли да го отмъкнат. Ама не са". – И се радва като малко дете моят шейсет и петгодишен съсед, че си минал по реда, мародерите го отчели значи като проверен в своите дяволски тефтери.

  Обажда се и Иван Пенев от вход Г, и той тези дни пострадал, отървал се с разбит катинар и строшена брава, но е щастлив: "Ще взема да подредя вещите в гаража, та да не се мъчат да търсят циганчетата. Нека видят, че нямам нищо ценно в гаража".

  Знае се, че опитни в кражбите, отдавна добри познати на полицията, някои от тях вече и със стаж в пандиза, командват малолетните циганета точно къде и какво да тарашат. Малолетните, доколкото разбрах от Евгени, законът не ги ловял. Знаят, че с два-три шамара и малко общи приказки ще им се размине. И какво ли да ги правят полицаите в местното районно управление; нали ако ги окошарят, ще трябва и да ги хранят! Та се разхождат като петлета местните столипиновски апапи, играят си като мишлета с полицията, като Том и Джери, веселите пакостници от рисуваните детски филми, ама са илюстрация на беззаконието в днешна България. Какво му остава на честното ченге, освен старателно да отбелязва в бумагите си т.нар. разкриваемост! А ползата? Нали момченца с по двайсет-трийсет кражби, установени по надлежния ред, продължават да трупат престъпления. Темида у нас е не само с вързани очи, но и със здраво завързани и извити отзад ръце. Дали толкова наглост по Живково време имаше?!

  Има и друга гледна точка – крадецът е заинтересован по най-бързия начин да се отърве от плячката или от вещественото доказателство за престъпление, пласира откраднатото на много по-ниски, понякога и на символични цени. Така на два пъти вече на столипиновското мърляво и затънало в мръсотия и кал пазарче, дето ходя, че зеленчукът там е по-евтин, са ми предлагали нов телевизор "Панасоник", чиято цена в магазина е над седемстотин германски марки, за 150, за 100 и накрая – за 70 хиляди* лева. Бяха двамина: момче около 16-годишно и дребничък манго на около четиридесетте. Момчето взе да ме пита имам ли нужда от нещо. Дъртият пенджуек поверително взе да бъбри: "Виж кво, бе арапски! Ко ти си имаш цветен тилювизор, кажи на твойте хавери от маалата, бе. Човекът да доде с лека кола и да ми се обади истимар. Нали разбираш, крадено е бе, братчед. Глей сеа, все едно ти го подарявам тоз тилювизор. Ми то само дистанционното му струва повече от седемдесет, пък ти давам и тилювизор чистак нов отгоре. Халал ти правя, що се дърпаш, а?... Иди! Иди кажи на твойте комшии. Ний сме тук с ей тоз, малкия, и чакаме. Да не забравиш, ей!"

  Разправям случая на зет ми, полицай в районно управление на отсрещния край на Пловдив, и той рече: "Не е толкова проста тази работа, както изглежда отстрани, за да ги окошарим. Може наистина да са имали крадено за продан, а може и да са били от най-опасните мародери. Отиваш, изкушен... с твоята кола. Идват трима манговци, качват се и ти казват да караш някъде настрани, където са оставили стоката. Добре, ама всъщност няма никаква стока. Това е начин да те измъкнат от място, където би могъл да се защитиш. В онзи момент знаят, че като си тръгнал да купуваш, носиш пари. Тях това ги интересува. Пък си сам. Защото ако, примерно, аз дойда с теб, хич няма и да се хванат на въдицата. И какво става по-нататък! Ами наобикалят те тези тримата. И не са с голи ръце, поне един е стиснал я нож, я метална тръба. А?! Какво ще правиш? Даваш си парите, и ако не ти отмъкнат колата, коженото яке и патъците, ако не ти хвърлят и един як лобут или не те порнат с касапския нож, ще дойдеш да почерпиш, че си се отървал жив". Толкова мъчно ли е да ги пипнете? – настоявам. "Лошото е, че ти го гледаш завалия сополив, ама си има свои хора и в Полицията, и в Следственото, и в Съда. Той не е сам, разбираш ли! Тези самотните гастрольори самите престъпни банди още от времето на Васил Илиев ги изритаха от бизнеса"**.

  Преди две години в ареста на едно от нашите пловдивски полицейски управления крадец-рецидивист упорито спрягал името на един от по-едрите местни началници във вътрешното министерство. "Да дойде подполковник еди кой си – настоявал, – и аз пред него всичко ще ви кажа". Слушали я тази песен и следователят, и полицаите на смяна цели три дни, па накрая вдигнал най-сербезлията телефона, обадил се... и за изненада на редовите полицаи на смяна, големият началник тутакси пристигнал. Влиза, значи, шефът им в стаята, дето три дни на почивки безуспешно разпитвали мангото, и мангото – към трийсетгодишен як циганин, скача от стола, па му обърсва два яки шамара на големия началник и крещи: "Ти-и-и що си ме оставил на тия да се ебават с мен? Аз на теб колко пара ти давам и колко златни пръстени ти давам, а!" И... подполковникът, за когото вестниците пишеха по онова време похвални слова, интервюта по телевизията въртяха, представяха го за рицар на правдата и закона, взел да мънка. В крайна сметка, дооформили протокола за разпита, подписали се, които трябва и където си трябва, ударили големия печат на Полицията и крадецът отпътувал със служебния джип на голямото началство.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 25 oct. 1998 – edited by 8 jan. 2020

___
* По тогавашния курс на лева.

** За този вид бизнес от хлапашките години помня лафа "Авантата – чиста печалба!" Бел.м., tisss.