ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (31.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (31.)

  Не знам защо сме тук, но съм сигурен, не е да се любуваме на себе си.

  27.10.1998., продължение

  Снощи през петия учебен час, за да привлека вниманието на осмокласниците към предстоящия труден урок по български език, захванах да им говоря за някои чисто психологически и затова невидими особености – например, за разстоянието, което подсъзнателно всеки човек създава между себе си и някой друг: било събеседник, спътник в автобуса, на опашката в магазина, и за това, че в лично прилежащото ни пространство допускаме само най-близките същества. Че жените и момичетата – за разлика от мъжете и момчетата, допускат по-близо до себе си лица от своя пол... и пр. Моите шумни палета от VІІІ-г ме зяпнаха. Накрая, като си предадох трудния урок за глаголните особености в българския език, идва хубавелката Антония, шепне и ме стреля с очи: "Господине, ах, господине може ли всеки час така... по мъничко за тия работи да ни говорите... за разстоянията между жените и мъжете, де?"

  Вчера колегата Татяна Бояджиева – рускиня, но преподава английски, ми показва пето или шесто стихотворение от ръкописа "Кардиф", което превеждала на руски в нейната кухничка. Идея ми е да си видя сборника "Кардиф" в руски превод, та както се изразява в стихотворение за авантюрата на скитащ манго с омъжена "Невярната съпруга" испанецът Федерико Гарсиа Лорка, "с дълги уговорки стана". Родената в далечния за мен Красноярск Татяна изпървом се дърпаше, после – като видя, че не настоявам, сама дойде да ми каже: "Ще помисля"; а след седмица носи ми, както се изрази, опит за превод, па си прибра листа, но подир още два или три дни, като ми връчваше тържествено други два текста преведени: "Непоправимо е" и "Чудото на любовта", решително каза, че трябва да й осигуря хартия, за да може да продължи да ме превежда, разбира се, доколкото й било възможно. И естествено пак типично по женски се застрахова – взе да кърши ръце: "Ах, Георгий, поезията е отговорно нещо, притеснявам се дали ще успея", като ми цитира велик руски поет, някой си Александър Сергеевич какво бил казал по въпроса. Отговарям й нещо, прочетено кой знае къде, може пак от Пушкин да е, хем остроумно измислено – че за превода важи както за жената: ако е вярна, грозна е; хубавица ли е, не ще да ти е вярна.

  Ден по-късно ми носи превод на ключовия текст в сборника. И това вече става в присъствие на младия поет от Чирпан, лауреата на Голямата награда за дебютна лирика през 1990 г. в Националния конкурс "Южна пролет" Гален Ганев* – тоже даскал по енглиш ланглиш, че и женен за рускиня. Носителят на Голямата награда, възмутен, с презрителен поглед възкликва: "Аха-а, така значи, продължихте да превеждате!" – и горката Татяна, доловила упрек в думите на Поета, ситно-ситно взе да мига от смущение, но целомъдрено отвръща с мекия глас на кокетка, тъй че да я чуят всички в учителската стая: "За друг не бих се наела. Защото това е много отговорна работа и не зная дали ще успея да се справя". Сега – докато описвам ситуацията, иде ми на ум как след жесток педагогически съвет, когато се държах не дотам уважително към новата ни училищна шефка, симпатичната изискана Татяна беше ми рекла, че и съпругът й българин се държал като мен безкомпромисно, когато се чувства прав, и в нейните очи това ни е българска национална черта.

  *  *  *

  Искам да съм с моето чаровно момиче на брега на реката, на нашето си местенце. Което ще рече: походната ми маса, сгъваемите два стола, току изпрана и изгладена покривка, две порцеланови чашки с димящото ми ароматно кафе и мое благородие, естествено с цигара в ръка. Говорим. Ама какво говорим няма значение, важното е, че ми е хубаво да сме заедно. Мисля си. И какво измислих! Ами, че ще се наложи да купя и термос. Стария термос го потурчих (строших) и... нали! – без термос как ще се дотъркаляме с колата до това райско кътче край Марица, само десетина километра от Пловдив, и после, докато разгъна масата, наглася столовете да не се клатят, докато извадя прясно изпраната идеално изгладена покривка от багажника и не подредя красивите порцеланови чашки, хем задължително с чинийката отдолу, и докато си запаля цигара... А греещото насреща ми дръзко момиче ще се опитва да ми издуха огънчето, за да не мога да запаля, понеже цигарите били вредни... Изобщо, докато се натутаме-набутаме, кафето, при отсъствието на термос, вече ще е изстинало и... ега ти аромата, ега ти и студеното кафе!

  Термос – ето кое притопляло щастието.

  * * *

  Едва когато се уверят, че хич не те е еня за тях, едва тогава започват да те ценят. Ама това важи не само за жените, ами и за литературните телета. Колега, доктор по филологическите науки**, два месеца вървяла по петите на силно тачения тук ярък поет, редактор и шеф на местния клуб на местните културни дейци Тодор Биков*** само да благоволи великият мъж от Пазарджик да й отпечата във вестника си "Арт-клуб" част от научна студия върху разказите на Йовков, което бил обещал веднъж в пристъп на снизхождение. Същият господин ме четка по домашния телефон колко съм готин и пр. Мамка му и прасе, как се получава този номер?! 

  Да ми пукаше за мижавото му, затънало в славянофилство, попщини и омраза на недобити бивши партайци на БеКаПе вестниче, вероятно нямаше да съм уважаван. Онова, което ти се набутва в изобилие, кой ли го цени!? Пазарът всъщност не е ли яко надлъгване между търговец и клиенти? Женският свят се изтрепва да харчи за боклуци с престижни имена; мазах колата си със свинска мас и тя лъсна не по-зле, отколкото да бих я пастирал с прехвалените прескъпи полир-пасти за автомобилни тенекета. Поетът Ганев ровичка завчера из сборника "Кардиф", за да ми съобщи кое му харесало и кое искало доработване. Като че това има значение! Милият Гален! Търси не там, където трябва, та му казвам: Като нарежеш нещо живо и цялостно на парчета, не ти ли мирише на аутопсия? – А той, внезапно зачервен до уши, усмихва ми се насреща недоумяващ. 

  Ами че точно заради пазарните хитрости крия сборника "Кардиф". Значи, както се изразил, по-точно изкрещял онзи Наполеонов генерал Камброн!**** към надменните превъзхождащи армията му самодоволни англичани, кога го обкръжили на бойното поле с оредялата му войска в далечната 1815 г., когато милозливо му предложили кротко сам да си се предаде. "Лайно!" – изкрещял. Ама изкрещяно по френски това е къде-къде по-готино! "Мerde! – отвърнал на англичаните французинът Камброн. – Гвардията загива, но не се предава". За да оценят творбата ти, трябва да принудиш света – ай, как става това! – да я търси, и като я търси, тя да не се предлага удобно и прелъстително като проститутка. Луксозните любовници не висят по сергиите, не преследват минувачите, шофьорите, мъжете със сексуални намеци, а се предават внимателно, ама много-внимателно – от ръка на ръка, при подходящо обществено осветление/затъмнение. И то поради что! Заради тайнството, необходимо на всяка магия. Бих перифразирал мъжествения генерал с перфидно удоволствие:

 – Лайнари! Голямата литература, голямата любов не се предлага като шантонерка по пазарищата на суетата. Трябва да се напрегнеш, трябва да я потърсиш с питащо тревожно съзнание. Тя е като Любовта, може и да те разочарова отначало, даже да сметнеш, че е твърде обикновена, твърде простовата, че й липсват онези витиевати словосъчетания, придихания и естествено нищо неозначаващи многозначителни уж символи, алегории и метафори, липсват й финтифлюшките и панделките, по които толкова яко си пада тържествуващата снобска паплач от нихилисти. Ала внимавай! Точно когато решиш, че пак си се излъгал: че някой идиот пак ти е подложил динена кора под патъците и пак ти вързали тенеке на задника, точно тогава с нещо съвсем  незабележимо, толкова обикновено, делнично, присъщо само на нормалния живот, тя те хваща за гърло, нахлува ти в сърцето и то усеща спазма на Голямата тръпка. И ти политаш, ненагледни! Ти не си вече същият ръб. Тя неусетно те е инжектирала с най-сладка отрова – с любов към света, с любопитство и състрадание към човека и всяко живо същество на тази земя, което угрижено си щъка по пътечката; ала ти вече си влюбен в този странник, изкушава те неговото страдание, мечтите, болките, възторзите му, как диша, как спи нощем, върти ли се гладен и зъзнещ в леглото си, какво сънува, какво бълнува трескаво в просъница, от що се гърчи душата му и как се буди у него бистрият поглед към Божественото и звездите. Това е то! Черупката ти е строшена, щитът – разпилян на късове, сърцето ти кърви, ти вече си обсебен от Нея, направила те е частица от човечеството – едновременно и силен, и слаб, и нежен, венец на Сътворението, оголеният нерв на Космоса.

  Следва 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 27 oct. 1998 – edited by 11 jan. 2020

___

* Гален Ганев (1963), http://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=469

** Д-р кфн Невена Ичевска (1963), http://www.academy21century.com/team/bel/ichevska.php

*** Тодор Биков (1956-2016),
https://bikov.wordpress.com/category/%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%BA%D0%B0-%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B1%D0%B8%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F/

**** 

Пиер Жак Етиен Камброн (1770-1842),

https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%B4%D0%B8%D1%8F_%D1%83%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%B5%D1%82,_%D0%BD%D0%BE_%D0%BD%D0%B5_%D1%81%D0%B4%D0%B0%D1%91%D1%82%D1%81%D1%8F  Бел.м., tisss.