ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (28.)
Не знам защо сме тук, но съм сигурен, не е да се любуваме на себе си.
11.10.1998.
Западният свят човеколюбиво изпратил бойната си авиация и се кани да атакува сръбски военни обекти в Косово. Откъм страната на тази Сръбска държава как да съм, като пред очите на света сръбски командоси и паравоенни, т.е. башибозушки чети, гонят като дивеч или просто разстрелват наплашени грабнали в ръце дечица и оскъдна покъщнина жени и старци. Масовите гробове там, избиването на човеци напъдени, затова че не разсъждават и не се молят пред бога
като сърби – как да го разбера това! Нима има разумен довод за клането на двумилионно население? Как да оправдая издевателство с каквито и да са съображения за неприкосновеност
на държавата Сърбия? То е все едно да гледаш иззад оградата как комшията озверял коли
челядта си и да си повтаряш: Ми то е лично негова си работа, той си е в имота,
да прави каквото си ще... Замълчаването, пасивността пред вандалщините както на
посредствеността в политиката, така и пред крещящи издевателства като в Сърбия, дали не ни превръща в съучастници на лудостта, съучастници на зверства!
Мило мое Отечество, сега е време да си докажем, че сме цивилизована нация, че започваме да се измъкваме от тресавището на политическа и всякаква демагогия, която разполага с населението на държавата като с пешки върху шахматно поле. Не съм убеден дали сме в някакъв вид роднински връзки със сръбската нация, пък и с останалите т.нар. славяни, но каквито и да сме, първо сме човеци. Нагледали сме се на бесовщини тук, на Балканите, през последните сто-сто и двайсет години. Дали братът сърбин ще проумее, че като няма вътре в милата му родина разум да спре убийствата, някой трябва да се намеси! А се налага и заради него, сърбина: за да се освободи от озверяване, от бесовщини, от бабаитлъшки легенди, с които сръбското обществено мнение оправдава издевателствата над беззащитни хора. Нека това си решават сами Миле, Тоше, Миодраг, Небойша или Бошко, но повече така не може да продължава. Пуританска Северна Америка посегна да катурне президента си (нищо, че е може би най-успешният президент в цялата им двестагодишна мижава история) само затова че нарушил една от Десетте божи заповеди. Всеки случай, пуританска Америка ми е по-симпатична в своята скрупульозност от широката славянска душа, която допуска мутрести мракобеси и отчаяни нихилисти да й решават съдбините.
25.10.1998.
Вечерта в понеделник по телефона пак ми се обади редакторът на вестник
"Арт-клуб" Тодор Биков, настоява да му пратя мои статии. Казах, като отпечатате
което съм дал, тогава... и човекът отсреща веднага включи:
"Ама аз не съм съгласен, че министърът Богомил Бонев" и пр. Ето че излезе
наяве кой бърникал и в излязлата ми в "Арт-клуб" статия "Младите хищници" и е
заменил "татарчевци" (по името на одиозния Главен прокурор Иван Татарчев) с
"боневци"... Та продължи редакторът да обяснява: "Този откъс от ръкописа ти ми се стори
само фрагмент (говореше за главата "Господин прокурорът на
Републиката" от книгата "Ламски" – бел.м., tisss). "А-а,
така ли! – казвам, и човекът отсреща продължи: "Ама ще взема да го прочета
пак, може и да си променя мнението".
Стегнах колата и Жълтото Ленче, осемнайсетгодишната ми жигула, придоби вид на чистак новичка машина. В петък вечер се отбих в павилиончето на оперативния криминален служител Евгени и Евгени ми съобщи, че тайфата крадци, които ми разбили гаража, успял да открие: циганчета от Столипиново – четирима по на 12-15 години, и деветгодишно хлапе. Взели го батковците занаят да учи. Сред разбитите от бандата около двайсетина леки коли и гаражи ограбени са били автокасетофони, бормашини, автомобилни части, ама ги нямало моите неща. Някои вещи кладците продали в село Крислово, Пловдивско. "Нали ти казах да не ги отписваш крадените работи!" – рече Евгени и ме тупа по рамо. "Е да – казвам, – свършили сте си своето, отчитате дейност, мен това какво ме грее?" Предложих да отидем с колата до това бъкано от цигани Крислово, като вземем с нас едно от столипиновските манговци-крадлета. И той като че ли не отказа, но и не се съгласи.
Права излезе онази женица, дето на 6 август сутринта говореше, че тайфа цигани се завъртели и се тулили около полунощ между гаражите пред блока. Тази сутрин и Борката, дърводелецът от първия ни етаж, намерил работилницата си със зейнала врата, по същия начин изкъртена. Беше щастлив Борката, хили ми се като безумен: "Гледай бе, нищо не са ми взели! Само дето са разровили и разбутали. Ей на, виж, подпрели отвън вратата с едно от рендетата. А могли да го отмъкнат. Ама не са". – И се радва като малко дете моят шейсет и петгодишен съсед, че си минал по реда, мародерите го отчели значи като проверен в своите дяволски тефтери.
Обажда се и Иван Пенев от вход Г, и той тези дни пострадал, отървал се с разбит катинар и строшена брава, но е щастлив: "Ще взема да подредя вещите в гаража, та да не се мъчат да търсят циганчетата. Нека видят, че нямам нищо ценно в гаража".
Знае се, че опитни в кражбите, отдавна добри познати на полицията, някои от тях вече и със стаж в пандиза, командват малолетните циганета точно къде и какво да тарашат. Малолетните, доколкото разбрах от Евгени, законът не ги ловял. Знаят, че с два-три шамара и малко общи приказки ще им се размине. И какво ли да ги правят полицаите в местното районно управление; нали ако ги окошарят, ще трябва и да ги хранят! Та се разхождат като петлета местните столипиновски апапи, играят си като мишлета с полицията, като Том и Джери, веселите пакостници от рисуваните детски филми, ама са илюстрация на беззаконието в днешна България. Какво му остава на честното ченге, освен старателно да отбелязва в бумагите си т.нар. разкриваемост! А ползата? Нали момченца с по двайсет-трийсет кражби, установени по надлежния ред, продължават да трупат престъпления. Темида у нас е не само с вързани очи, но и със здраво завързани и извити отзад ръце. Дали толкова наглост по Живково време имаше?!
Има и друга гледна точка – крадецът е заинтересован по най-бързия начин да се отърве от плячката или от вещественото доказателство за престъпление, пласира откраднатото на много по-ниски, понякога и на символични цени. Така на два пъти вече на столипиновското мърляво и затънало в мръсотия и кал пазарче, дето ходя, че зеленчукът там е по-евтин, са ми предлагали нов телевизор "Панасоник", чиято цена в магазина е над седемстотин германски марки, за 150, за 100 и накрая – за 70 хиляди* лева. Бяха двамина: момче около 16-годишно и дребничък манго на около четиридесетте. Момчето взе да ме пита имам ли нужда от нещо. Дъртият пенджуек поверително взе да бъбри: "Виж кво, бе арапски! Ко ти си имаш цветен тилювизор, кажи на твойте хавери от маалата, бе. Човекът да доде с лека кола и да ми се обади истимар. Нали разбираш, крадено е бе, братчед. Глей сеа, все едно ти го подарявам тоз тилювизор. Ми то само дистанционното му струва повече от седемдесет, пък ти давам и тилювизор чистак нов отгоре. Халал ти правя, що се дърпаш, а?... Иди! Иди кажи на твойте комшии. Ний сме тук с ей тоз, малкия, и чакаме. Да не забравиш, ей!"
Разправям случая на зет ми, полицай в районно управление на отсрещния край на Пловдив, и той рече: "Не е толкова проста тази работа, както изглежда отстрани, за да ги окошарим. Може наистина да са имали крадено за продан, а може и да са били от най-опасните мародери. Отиваш, изкушен... с твоята кола. Идват трима манговци, качват се и ти казват да караш някъде настрани, където са оставили стоката. Добре, ама всъщност няма никаква стока. Това е начин да те измъкнат от място, където би могъл да се защитиш. В онзи момент знаят, че като си тръгнал да купуваш, носиш пари. Тях това ги интересува. Пък си сам. Защото ако, примерно, аз дойда с теб, хич няма и да се хванат на въдицата. И какво става по-нататък! Ами наобикалят те тези тримата. И не са с голи ръце, поне един е стиснал я нож, я метална тръба. А?! Какво ще правиш? Даваш си парите, и ако не ти отмъкнат колата, коженото яке и патъците, ако не ти хвърлят и един як лобут или не те порнат с касапския нож, ще дойдеш да почерпиш, че си се отървал жив". Толкова мъчно ли е да ги пипнете? – настоявам. "Лошото е, че ти го гледаш завалия сополив, ама си има свои хора и в Полицията, и в Следственото, и в Съда. Той не е сам, разбираш ли! Тези самотните гастрольори самите престъпни банди още от времето на Васил Илиев ги изритаха от бизнеса"**.
Преди две години в ареста на едно от нашите пловдивски полицейски управления крадец-рецидивист упорито спрягал името на един от по-едрите местни началници във вътрешното министерство. "Да дойде подполковник еди кой си – настоявал, – и аз пред него всичко ще ви кажа". Слушали я тази песен и следователят, и полицаите на смяна цели три дни, па накрая вдигнал най-сербезлията телефона, обадил се... и за изненада на редовите полицаи на смяна, големият началник тутакси пристигнал. Влиза, значи, шефът им в стаята, дето три дни на почивки безуспешно разпитвали мангото, и мангото – към трийсетгодишен як циганин, скача от стола, па му обърсва два яки шамара на големия началник и крещи: "Ти-и-и що си ме оставил на тия да се ебават с мен? Аз на теб колко пара ти давам и колко златни пръстени ти давам, а!" И... подполковникът, за когото вестниците пишеха по онова време похвални слова, интервюта по телевизията въртяха, представяха го за рицар на правдата и закона, взел да мънка. В крайна сметка, дооформили протокола за разпита, подписали се, които трябва и където си трябва, ударили големия печат на Полицията и крадецът отпътувал със служебния джип на голямото началство.
Стегнах колата и Жълтото Ленче, осемнайсетгодишната ми жигула, придоби вид на чистак новичка машина. В петък вечер се отбих в павилиончето на оперативния криминален служител Евгени и Евгени ми съобщи, че тайфата крадци, които ми разбили гаража, успял да открие: циганчета от Столипиново – четирима по на 12-15 години, и деветгодишно хлапе. Взели го батковците занаят да учи. Сред разбитите от бандата около двайсетина леки коли и гаражи ограбени са били автокасетофони, бормашини, автомобилни части, ама ги нямало моите неща. Някои вещи кладците продали в село Крислово, Пловдивско. "Нали ти казах да не ги отписваш крадените работи!" – рече Евгени и ме тупа по рамо. "Е да – казвам, – свършили сте си своето, отчитате дейност, мен това какво ме грее?" Предложих да отидем с колата до това бъкано от цигани Крислово, като вземем с нас едно от столипиновските манговци-крадлета. И той като че ли не отказа, но и не се съгласи.
Права излезе онази женица, дето на 6 август сутринта говореше, че тайфа цигани се завъртели и се тулили около полунощ между гаражите пред блока. Тази сутрин и Борката, дърводелецът от първия ни етаж, намерил работилницата си със зейнала врата, по същия начин изкъртена. Беше щастлив Борката, хили ми се като безумен: "Гледай бе, нищо не са ми взели! Само дето са разровили и разбутали. Ей на, виж, подпрели отвън вратата с едно от рендетата. А могли да го отмъкнат. Ама не са". – И се радва като малко дете моят шейсет и петгодишен съсед, че си минал по реда, мародерите го отчели значи като проверен в своите дяволски тефтери.
Обажда се и Иван Пенев от вход Г, и той тези дни пострадал, отървал се с разбит катинар и строшена брава, но е щастлив: "Ще взема да подредя вещите в гаража, та да не се мъчат да търсят циганчетата. Нека видят, че нямам нищо ценно в гаража".
Знае се, че опитни в кражбите, отдавна добри познати на полицията, някои от тях вече и със стаж в пандиза, командват малолетните циганета точно къде и какво да тарашат. Малолетните, доколкото разбрах от Евгени, законът не ги ловял. Знаят, че с два-три шамара и малко общи приказки ще им се размине. И какво ли да ги правят полицаите в местното районно управление; нали ако ги окошарят, ще трябва и да ги хранят! Та се разхождат като петлета местните столипиновски апапи, играят си като мишлета с полицията, като Том и Джери, веселите пакостници от рисуваните детски филми, ама са илюстрация на беззаконието в днешна България. Какво му остава на честното ченге, освен старателно да отбелязва в бумагите си т.нар. разкриваемост! А ползата? Нали момченца с по двайсет-трийсет кражби, установени по надлежния ред, продължават да трупат престъпления. Темида у нас е не само с вързани очи, но и със здраво завързани и извити отзад ръце. Дали толкова наглост по Живково време имаше?!
Има и друга гледна точка – крадецът е заинтересован по най-бързия начин да се отърве от плячката или от вещественото доказателство за престъпление, пласира откраднатото на много по-ниски, понякога и на символични цени. Така на два пъти вече на столипиновското мърляво и затънало в мръсотия и кал пазарче, дето ходя, че зеленчукът там е по-евтин, са ми предлагали нов телевизор "Панасоник", чиято цена в магазина е над седемстотин германски марки, за 150, за 100 и накрая – за 70 хиляди* лева. Бяха двамина: момче около 16-годишно и дребничък манго на около четиридесетте. Момчето взе да ме пита имам ли нужда от нещо. Дъртият пенджуек поверително взе да бъбри: "Виж кво, бе арапски! Ко ти си имаш цветен тилювизор, кажи на твойте хавери от маалата, бе. Човекът да доде с лека кола и да ми се обади истимар. Нали разбираш, крадено е бе, братчед. Глей сеа, все едно ти го подарявам тоз тилювизор. Ми то само дистанционното му струва повече от седемдесет, пък ти давам и тилювизор чистак нов отгоре. Халал ти правя, що се дърпаш, а?... Иди! Иди кажи на твойте комшии. Ний сме тук с ей тоз, малкия, и чакаме. Да не забравиш, ей!"
Разправям случая на зет ми, полицай в районно управление на отсрещния край на Пловдив, и той рече: "Не е толкова проста тази работа, както изглежда отстрани, за да ги окошарим. Може наистина да са имали крадено за продан, а може и да са били от най-опасните мародери. Отиваш, изкушен... с твоята кола. Идват трима манговци, качват се и ти казват да караш някъде настрани, където са оставили стоката. Добре, ама всъщност няма никаква стока. Това е начин да те измъкнат от място, където би могъл да се защитиш. В онзи момент знаят, че като си тръгнал да купуваш, носиш пари. Тях това ги интересува. Пък си сам. Защото ако, примерно, аз дойда с теб, хич няма и да се хванат на въдицата. И какво става по-нататък! Ами наобикалят те тези тримата. И не са с голи ръце, поне един е стиснал я нож, я метална тръба. А?! Какво ще правиш? Даваш си парите, и ако не ти отмъкнат колата, коженото яке и патъците, ако не ти хвърлят и един як лобут или не те порнат с касапския нож, ще дойдеш да почерпиш, че си се отървал жив". Толкова мъчно ли е да ги пипнете? – настоявам. "Лошото е, че ти го гледаш завалия сополив, ама си има свои хора и в Полицията, и в Следственото, и в Съда. Той не е сам, разбираш ли! Тези самотните гастрольори самите престъпни банди още от времето на Васил Илиев ги изритаха от бизнеса"**.
Преди две години в ареста на едно от нашите пловдивски полицейски управления крадец-рецидивист упорито спрягал името на един от по-едрите местни началници във вътрешното министерство. "Да дойде подполковник еди кой си – настоявал, – и аз пред него всичко ще ви кажа". Слушали я тази песен и следователят, и полицаите на смяна цели три дни, па накрая вдигнал най-сербезлията телефона, обадил се... и за изненада на редовите полицаи на смяна, големият началник тутакси пристигнал. Влиза, значи, шефът им в стаята, дето три дни на почивки безуспешно разпитвали мангото, и мангото – към трийсетгодишен як циганин, скача от стола, па му обърсва два яки шамара на големия началник и крещи: "Ти-и-и що си ме оставил на тия да се ебават с мен? Аз на теб колко пара ти давам и колко златни пръстени ти давам, а!" И... подполковникът, за когото вестниците пишеха по онова време похвални слова, интервюта по телевизията въртяха, представяха го за рицар на правдата и закона, взел да мънка. В крайна сметка, дооформили протокола за разпита, подписали се, които трябва и където си трябва, ударили големия печат на Полицията и крадецът отпътувал със служебния джип на голямото началство.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, 25 oct. 1998 – edited by 8 jan. 2020
___
* По тогавашния курс на лева.
* По тогавашния курс на лева.
** За този вид бизнес от хлапашките години помня лафа "Авантата – чиста печалба!" Бел.м.,
tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар