ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (29.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (29.)

  Не знам защо сме тук, но съм сигурен, не е да се любуваме на себе си.

  25.10.1998., продължение 

  "Защо купувачът на крадена стока трябва да пострада?" – ей този кофти въпрос ми зададе Веско Алпиниста от съседния вход на жилищния ни блок. "Аз – казва – ако съм, няма да го пусна този полицай у дома, та ако ще с прокурорска заповед да е дошъл. Купил ли съм? Купил съм! По-нататък да се оправят с крадеца!" Ти нямаш документ за покупката, следователно ставаш съучастник в престъпление – казвам. "А бе не ме интересува! Броил ли съм пари, аз пред съвестта си съм чист." Ей така се палеше Веско, когото преди години също крадци ограбили, та се видял принуден да се обзаведе с немска овчарка колкото магаре. И се усмихва победоносно, като да е забил българския ни байрак на връх Еверест: "Законите ни са калпави. Ний какво сме криви! Нека да са строги законите, тогава да видим крадецът ще вири ли нос!"

  Доколкото схващам, като интелигентния на вид Веселин Чаушев – от спортистите, с които можем да се гордеем като българи, разсъждават мнозина от моите съседи. Лесно е да се рече: тези хора грешат, ала опитвам да ги разбера. Този мой народ е научен някой друг да му носи отговорността за липсата на респект към закона, към обществените институции. Животът в условията на "най-прогресивния обществен строй под слънцето" ни превърна от стопани – през всички епохи солидна основа на държавността с присъщата за стопанин по манталитет строга взискателност и самочувствие, в аморфно стадо хленчещи молители. Как да ги убедиш колко много от всекиго в личните му дела зависи тази наша толкова яко ненавиждана държава! Може ли хем да си комбина с престъпника, хем чистичък пред закона, и още по-зле: пред съвестта? Тази софистика хич не я разбирам.

  Съседите ми обаче това ги устройва като че ли. Нещо повече! Всеки от нас си има основателни претенции, че Българската държава нехае за имота, здравето, живота му; че законите ни, направени уж по западен образец, тук – в Българско, оказва се, обслужват интереса и здравето на престъпника, а не на гражданина. И тогава какво ми остава на мен, гражданина, освен да почна да се приспособявам, сам да тръгна да се договарям с престъпниците от всякакъв сой, които и тъй и тъй държавата ми, т.е. държавната администрация на Република България, любовно закриля! Е, как се променя този начин на мислене, това статукво, в което сме израснали и ще умрем? Така в тази своего рода алхимия на общественото безсъзнание престъпникът вече престава да е престъпник, превръща се в "окумуш адам", в "онзи, де куршум го не лови". Герой е, че е рискувал, отвоювал си привилегия страхливата огромна маса хора да го възприема от "подвига" му нататък с респект. Тези са скритите лидери и на сегашния ни български обществен живот. Наглеците, крадливите бабаити, хората с престиж: от Иван Славков – Батето до сополанкото крадец край Лъвов мост. Та ми идва на ум изречено преди 2500 години от елински роб, мъдрия Езоп "Всеки остров получава власт, която си е заслужил". От тълпа, гордееща се с пренебрежението си към закона, държава дали става? Или старият лаф: "Прост народ – слаба държава".

  Убеден съм, няма нашенец, който пряко или косвено през последните осем-девет години да не е изживял стреса от посегателството на развилнялата се престъпност върху честта и достойнството ни на човеци. Защо тогава сме тъй отстъпчиви и тъй наивни? Не виждаме ли как бандитите шестват като красиви хищници наоколо и ни оглеждат като овче стадо за доене, стригане, клане! Ние – унижавани, тероризирани, те – закриляни от най-печени адвокати, прославяни в чалга или в книжлета юнаци, честолюбиви, недосегаеми? И защо е това обществено неприкрито обожествяване от наша страна? На такъв тягостен въпрос не знам как да може да се отговори, без да засегнеш чувството ни за национално достойнство и българска чест.

  Родната история е пълна с примери как закононарушителят дораства в народното съзнание до легендарен герой. Ще речеш, националното ни самочувствие от Турско време е изграждано все върху този вид подвизи. От ХVІІІ в. насам възкръсваме из пепелта на Османската империя като здрав етнос, подмолно съпротивяващ се на законите и институциите. Не сме имали друг начин да оцелеем, освен този. Вижте фолклорната ни митология кого прославя! Хитър Петър – хитрецът. Хайдутинът –облагородена версия на злия хайдук. Размирникът, бунтарят – горското пиле, дето не му се работи на нивата, ами предпочита хладните горски сенки, пивката изворна водица, агнешките мръвки, бойките песни за любов и отмъщение. Нехранимайкото, т.нар. делия – човекът извън традиционната порядъчност. Хъшлакът – който силно си обича Отечеството, та затова се навърта по чуждоземните пазарища и ханове за някоя дребна вересия, за някой изпросен грош подаяние. Партизанинът – злостният агент на чужд интерес, саботиращ с оръжие в ръка собствената си държава.

  А бе, ний мърша ли сме!**

  Как да нападаш своите! Срещу убийствено унизителната власт май няма място за смирение, но родната интелигенция, мисля си, но може и да се заблуждавам, далеч не е изпълнила основната от задачите си – да тегли бразда между престъплението, представяно за героизъм, и националноосвободителното движение от етични, от човеколюбиви позиции срещу идиотщината цял народ да живее в страх от висша каста поклонници на верския фанатизъм. Удобен пример е Васил Левски. Рушейки деспотичната спрямо нас, българите, Османска законова система, Апостола гради организация върху строго структурирана мечта-идея: демократични закони, но и безкомпромисни правила за личния живот на всеки гражданин в бъдещата "чиста и свята република". Който по-внимателно се взре в проектоустава, вероятно от самия Васил Иванов Кунчев писан, в т.нар. "Нареда на работниците за освобождението на българския народ" от началото на септември 1871 г., ще открие колко безпощадно се отнася Апостола към клетвопрестъпниците, към нарушилите закона, закрилящ и живота, и интересите на нацията, на всеки гражданин на чистата и свята република. Точка 7 от Наказателния закон в Наредата: "Ако някой от служащите (...) поиска да злоупотреби служебната власт, за пръв път ще са лиши от служба; повтором ще са извади съвсем, като по-напред да подпише за грешката си и да я поднесе писмено на комитета; ако и така не изпълни, ще се накаже с смърт"***.

  Готиният Веско, съседът! Кой да му отвори очите, че приемайки престъплението за естествена част от живота, сами си ровим яма под нозете! И никакви увъртания: Броил съм пари, значи съм чист пред съвестта си... няма как да ни оправдаят, че като печелим на дребно, всъщност сме малодушни, жалки, страхливи към идиота, към престъпника, разрушител на Българската държава. Ако този казус представим пред немец, англичанин, французин, испанец, пред гражданин на САЩ или Канада, или на някоя от страните на Скандинавския полуостров, представям си онзи човек как би се чудил над Хитърпетровия и Андрешковския синдром. И как подреденият, предприемчивият западен човек при всичките наши вопли, изкусителна любезност, учтиви покани, гневни закани, примамливи предложения и откритото незачитане на правила и договори ще го склоните да си вложи ума и парите в общество, което с чудесна лекота и непукизъм пренебрегва горещите си клетви и обещания? Как!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 25 oct. 1998 – edited by 9 jan. 2020

Илюстрации:

- Председателката на Народно събрание;

- Надолу по стълбата, която води нагоре.

___
* Веселин Чаушев – алпинист, заслужил майстор на спорта, участник в изкачването на 7- и 8-хилядници сред Хималайските върхове.
** "Не сме народ, ами сме мърша!" от сатира на Петко Славейков. Бай Петко детайлно, много старателно проучвал нравите на някогашния масов българин. За ужас на лицемерите, записвал дори най-циничните български клетви, псувни и ругатни. Един народ, като го чуеш как попържа, ще му разбереш душичката – разсъждавал многострадалний автор на най-българската ни поема "Изворът на Белоногата", но и на "Не пей ми се", над която мнозина ще се надсмиваме заради отчаянието: Не пей ми се, не смей ми се! 

*** Вж. Иван Унджиев, "В. Левски", изд. 1980  г., с.180), бел.м., tisss.