ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (25.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (25.)

  Ето, аз дишам, работя, живея, 

и стихове пиша, тъй както умея, 

с живота под вежди се гледаме строго, 

но ти не разбирай, че мразя живота...

 13.02.2000. (продължение)

  Посвикнахме с по-новите, модерни варианти на демагогията като че ли. Но това, надявам се, не е краят на България, а просто естествен развой на над стогодишно заболяване в безкултурието, което начева далеч преди управлението на търновлията Стефан Стамболов и пазарджиклията Константин Стоилов*, иде със зараждане на националноосвободителното ни движение, където докрай и единствен само Левски е същинският нравствен коректив. Тази болест ни се налага да я изболедуваме под бдителните очи на западноевропейските акушерки, които се вълнуват от Балканите от гледна точка свои ползи и стратегии. Прераждането ни в демократично качество е наша вътрешно-национална, българска работа. Що се отнася до Европа и Запада, благоприятно обстоятелство е, че проектират икономическата си експанзия насам, т.е. смятат да просперират с капиталите и продукцията си в нашите земи само при съблюдаване на правилата и сключените договори. Което е шансът за бедстващия унижен българин! – мародерите и лицемерите във властта тук едва ли могат да им осигурят**. Ето как на опротивели до смърт стари муцуни в политическия живот у нас дойде ред да слязат от властта, ако не искат да им се случи нещо по-неприятно.

  Легендите за нашенска политическа класа, за прословутия нашенски политически елит състоятелни ли са? Нравствени, далновидни управляващи България тепърва предстои да се появят – и то не като рожби на затворена елитарна общност, а като редови граждани и стопани, избирани демократично и демократично изпратени за ограничен период от време да защитават българския ни национален интерес като икономика и културна традиция. От такава гледна точка аз, Гражданин на чистата и свята Република България, съм силно заинтересован властникът да не възприема властта като бащиния, като имот, получен в наследство, заинтересован съм на този министър, депутат, прокурор или изобщо – държавен и общински чиновник, да му е ясно, че за само известно време е ръкоположен там, и то с най-високи задължения и отговорности към нацията, т.е. и на всеки като като мен Български гражданин.

  А дали СДС, БСП или там която и да е друга политическа партия или коалиция ще управлява, техните фирмени табели не ме вълнуват; важно за мен е дали ми служат съвестно. Може би жестоко се заблуждавам, но си мисля: все по-трудно ще им е на демагозите от нов тип да ме правят на будала.

  16.02.2000. 

  Чета книгата "Да имаш или да бъдеш" на Ерих Фром (1900-1980), в късата бележка към фотографията му определен за "един от най-блестящите мислители на ХХ век в областта на психологията, философията и социалните науки"... Разбира се, че имам възражения и по-различно мнение към отделни негови по-крайни твърдения, но от прочита на тази негова книга у мен се появи хъз за писане. Което пък лично за мен значи, че – каквото и да възразявам, наистина е голяма работа този г-н Ерих Фром.

  Та за един внушен от прочита психологически детайл!... Седесарите си харесваха девиза "Времето е наше!" – което от една страна, като идея си е абсолютно наивно: времето просто няма как да се владее, то е само умозрителен, метафоричен образ на непрестанно изтичащата като пясък около нас и у нас необятна, но пък насочена чисто психична субстанция. Седесарският девиз обаче издава стръвното желание на новоовластените да притежават, да придобиват, да присвояват... все онзи доста познат крясък откъм сеячите на омраза и раздвоение, които сами себе си наричаха гробокопачи, на мечтаещите преди всичко да имат, но не и да са.

  Съпоставям щурия девиз с изреченото от Левски в писмо до Панайот Хитов през 1871 г.: "Дай, боже, съгласие и любов първом между народните ни главатари; пък име българско нека да е войвода (…) Чиста свобода българину и всекиму своето. Ако така държите с нас, да живеете и вие!" Ако днешните тъпанари гледат даже на времето като на вещ, която ще се придобива, за Апостола народната работа е като дишането, тя е самият живот във времето. И преди цитирания къс, в същото писмо от 10 май на 1971 г. Дяконът изрича философската сентенция: "Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме".

  Видени чрез философската претенция на неомарксиста и американски мислител Ерих Фром, действията и размишленията на Васил Левски, подредени сковано или разпилени из писани на коляно послания до този и онзи негов съратник, очертават характер, най-слабо заинтересован от притежаването на каквото и да било – имоти, власт, луксозни вещи, обществено внимание, слава. Затова е толкова ценен пример за всички нас – че е без остатък в бита, в действието, в самите пулсации на живота и времето, а не в застиналото бреме на притежаваните така скъпи за идиота неща. Вижте с каква стръв новите ни политици – досущ свидни образи на управленци от Тодор-Живково време, само че още по-нагли, се втурнаха да вдигат палати, замъци, предприятия да купуват, пари да трупат,– па си отговорете що за политици са това и колко силно си приличат с циганите-апаши, дето вече почнаха да отмъкват кое-що от "Бългериън ъмбрелата". Гледам от моята южна веранда: цигани по покрива там се разхождат като да са в катуна си, и как още не са посегнали байрака да отскубнат, ей това най ми е чудно.

  Имам усещането, че дори мимолетното изкушение да се види добре устроен сред материална благодат и обществена прослава му е било противно на сирака Васил Иванов Кунчев, нещо, което не може да се твърди за ни една от големите личности в националното ни възраждане: от Георги Стойков Раковски до Стефан Стамболов. Раковски, Ботев, старите войводи Филип Тотю и Панайот Хитов, Георги Бенковски, Стефан Стамболов – ми изглеждат тщеславни, настояващи за уважение, несклонни към онова дяконско смирение, заради което Апостола е над всички, като енергийно ядро и над тях, неслучайните наши българи.

  Защо усмивката, песента, ведрото настроение при непоносими обстоятелства са отличавали вдовишкия син? Подходът му е различен – не държи да притежава, ала просто е самия себе си. Всичко останало извън действието, извън движението към необятните пространства на свободата като най-естествен израз на човеколюбието, сякаш е незначително за него. Предполагам, оставял е подире си хора, повярвали в себе си, страстно заобичали живота като поле за дейност, не като склад за трупане на вещи и прашасали венци от стара слава. Да притежаваш нещо, каквото да е само заради краткото удовлетворение, че си му собственик, че имаш и славата? Ами че то е твърде малко за онзи, който обича живота в цялата му пълнота и многообразие от дейности и обстоятелства. Защо ти е златна котва на врата, когато плуваш сред вълните на бушуващото време!

  Като тълкува двата подхода към живота, неомарксистът Ерих Фром*** привежда примери най-често от Библията, от древногръцката и средновековната философия. Пропуснал е, според мен, древния "казус Цар Мидас", великолепна илюстрация за злините, произтичащи от страстта към притежания. Та цар Мидас до такава степен обичал златото, че си пожелава от боговете всичко, което докосне, да се превръща в злато, с други думи – в имане. И в резултат на лакомията, убива живота у себе си, загива от глад, но пък се изпълнила съкровената му мечта.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 7 oct. 2006 – edited by 4 jan. 2020

___
* Първият ярко изявен демагог в политическите среди на Нова България.
** И този факт ме зарежда с оптимизъм. Не може крадец и нарушител на договори, пропаднал човек, затънал в грандоманство да ни представя като народ, нито – да речем, в стихове, нито откъм канцелариите на някое висше държавно учреждение. Това поне е крайно време да ни стане ясно! Пропаднал тип не може да изразява българина. 
*** Егоизмът, породен от системата, подтиква лидерът да поставя личната си изгода и успех над дълга към общността. Нищо не разочарова по-силно от решения на политическия елит и решенията на хора от деловите среди, вредни, опасни за нацията, продиктувани единствено от алчност и егоизъм. Вж. https://magnifisonz.com/2018/03/19/%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%85-%D1%84%D1%80%D0%BE%D0%BC-%D0%BD%D0%B5-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%BE%D0%B9%D1%82%D0%BE-%D0%B8%D0%BC%D0%B0-%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D0%B0/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (24.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (24.)

  Ето, аз дишам, работя, живея, 

и стихове пиша, тъй както умея, 

с живота под вежди се гледаме строго, 

но ти не разбирай, че мразя живота...

  26.01.2000.

  Има сладкодумци, слушам, чета изреченото от тях, харесва ми дори как го казват; пък минат се ден-два, седмица, и една делнична сутрин се будя с откритието, че то били лакърдии, колкото за впечатление, а не нещо гребнато по-издълбоко. Не ми се изброяват имена, понеже не са случайни мухабетчии от махленска родна пивница, а държавни особи, изобщо ценени персони от приоблачния нашенски нов лъже-елит. Словото им служи, колкото да ги покаже откъм по-приятна за ухото и окото страна. Един политик, който преди години изтърва злостната фразичка за алените бабички на припек, днес лъчезарно ми се усмихва с почти нежна усмивчица от ТВ-екрана и аз много силно желая господинът поне сега да е искрен, обаче как да съм сигурен след толкова далавери, лицемерие и лъжи именно по време, докато той бе премиер министър на България? Предполагам какво ще рече някой негов почитател, то ще е пак от онзи набор оправдания: Ами вие що биете негрите! Накратко, нима само той лъже-маже, има и други като него от същата глутница тарикати, че и по-нагли дори!

  Някога на тържествено украсен площад сред Париж генерал Дьо Гол посреща официална делегация, оглавявана от премиера на Великобритания сър Харолд Макмилън*. Какво точно рекъл Дьо Гол не е ясно, но очите на високия гост се напълнили със сълзи. Бистри сълзи като мъниста от кристал се търкулнали по мъжествената политическа физиономия на английския консерватор. И това нещо направило впечатление на личния секретар на френския държавник. "Господин Президент! Ах, господин Президент, но вижте, той плаче!" – ошашавен възкликнал секретарят. "Хм – изсумтял Дьо Гол, – театър разиграва!" И по-нататък с хладното си поведение към сантименталния сър Макмилън дал на тълпата хитри французи да разбере, че приема всичко като зле изпълнен несполучлив фарс**.

  09.02.2000.

  За пространна студия на университетски преподавател върху Алековите разкази (Живко Иванов, "Бай Ганьо: между Европа и Отечеството", изд. 1999 г.)... Книгата е подробно изследване. Ценното тук е обширният фактологически и психологически илюстративен материал за приобщаването на българското ни обществено съзнание към европейските стандарти. До 60-а от общо 260-те страници въпросите ми към г-н научния университетски кадър са:

  1. Скрупульозно ровичкане из типично българската ни рефлексия към света не е ли съмнение нездравословно? Втораченият в детайлите хипнотизиран взор дали не изпуска същественото?

  2. Защо типът "Бай Ганьо" да не приемаме само като вариант, и то не непременно основен – на криворазбраното самоуважение в гротесково изпълнение?
  3. Отделяйки толкова внимание целенасочено спрямо "наш Ганьо", не внушаваме ли на себе си колко важен е той за нас, българите? И после, каква е ползата: този ли е образът за проумяване на масовия наш манталитет?! 

  За мен Алековият герой е периферен, не средищен образ, едно от десетките и стотиците ни лица, грешна отливка, кофти шаблон, карикатура на нещо, замислено с родолюбива цел – да ни каже какви не бива да бъдем. Па и Алеко Константинов го е създавал мимоходом, в движение този образ, вграждайки му черти и от самия себе си, лични слабости – например в отношението към хубавото младо момиче, макар слугинче от шоплука в заможна софийска фамилия, на което рекъл: "Ай, Пенке, да хванем трена за Париж, живот да си поживеем една седмица с кеф". Нещо подобно предложил на харното слугинче.

  11.02.2000.

  Собственикът на хубавото заведенийце с омайното име "Бългериън ъмбрела" се оказа най-обикновен крадец-кокошкар. В разстояние на няколко години осветявал и отоплявал кипрото си кафене, прикачен нелегално към общия електромер на блока, където живее. Усъмнили се съседите, че плащат едри суми, повикали техниците от електроснабдяването и... трета седмица "Бългериън ъмбрела" пустее и тъмнее като гузна съвест, гледа ни с мъртвешки поглед като турски зандан, нищо че още плющи родният трикольор най-отгоре. Пъргави циганета с миши оченца вече заничат какво ще се откърти, какво ще се отгризне, отнесе. Тези весели пъргави циганета са верни съгледвачи, аванпостове на редовна армия професионални столипиновски апаши, разбивачите на апартаменти, изби, гаражи. Апапите ще доплуват като риби пирани, ще се хапят помежду си кой повече да награби, изтърбуши, изкърти от фасадата до вътрешното обзавеждане. И цялата зловеща идилия на разрухата е жив паметник на байганьовщината, не е преставала ни за миг от "славния" Десети ноември насам да се вихри из Републиката. И пак да попитам: тези ли са образите, които ни изразяват като народ, па и като нация?

  13.02.2000.

  Героите от най-новата ни Българска история в повечето случаи са едностранчиво представени: икони, а съвсем не живи хора със своята драма и особености. И това едноизмерно, плоско, шперплатово изображение е своего рода "данък обществено лицемерие", обслужва не истината за българите, а е вид дидактическа страхливост, опасение, че българинът не е дорасъл зад отрицателните качества на личността да съзре събуждащия се от робска летаргия и малодушие масов българин. Начело на тази светла педагогическа линия в родната литература е патриархът Иван Вазов с неговите измислени сюжети (дори за Левски), където поуката е завързана с червен ибришим накрая, та и хептен слепият духом да може да я съзре. На дидактическата линия антипод е линията, следваща плътно безпощадната сурова истина, колкото и фактите да не са в наша си – българска, угодия. Имам, всеки случай, повече респект и симпатия към наши творци като Захари Стоянов и Алеко Константинов. Дори и да се заблуждават в пристрастията си, за мен те са автентични, много по-яко заредени с перспектива за развоя на националния ни манталитет; и то е поради честното им, лишено от комплекси писане без украшателства, с трезво внимание към пътя, който предстои да извървим към цивилизацията. Докато създателят на красиви митове, воден от добри намерения Вазов, дотам се увлякъл, че след като въведе образа на Левски в родния Пантеон, откри у клетия свещеник поп Кръстю съответстващия на митологията Юда Искариотски, като съсипа живота на единствения в този трагичен епизод, комуто Апостолът се е доверявал.

  Сто години подир закономерната лична трагедия на Стефан Стамболов хвалят и разхвалват на ангро (на едро) държавника, строителя на Нова България, градят си бронзови, чугунени и каменни паметници в негова чест, назовават улици и площади с името му, без да си дават сметка до каква степен управлението през соца напомня пренебрежението към нравствените правила и неписаните закони у властниците от Стефан-Стамболовото управление, но и разцвета на онази дива келепирджийска и политиканстваща сган, която Стамболов с таланта си на ярък държавник възкачва по върховете на Държавата. Най-малкото чудно е, че политическа партия***, която обединява напоследък надеждите на мнозинството българи, свято тачи и се учи от търновлията Стефан Стамболов, величае го с повод и без повод като свой кумир и модел за следване. Дето се вика: наред с хлебното жито минава и къклицата.

  Не става дума да развенчаваме положителното начало от края на ХІХ столетие, а да си създадем изчерпателна безкомпромисна представа за качествата и греховете не само на тази, но и на ред други върхови личности в националния наш български Пантеон. Ако сега не извършим болезнената за мнозина от нас операция, рискуваме да срещаме оттук-насетне все по-нагли познатите до болка типове на властолюбие, самочувствие на тариката, стоящ над закона с безцеремонност и лакомия за лични облаги, рискуваме да продължи деленето на нацията на "съпартийци-съпартизани" и "боклуци-врагове".

  Следва

  БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН

  
  Докато преписвам на компютъра пасажа за Стамболов, пред очите ми се явяват, изскачайки от небитието, депутат, срам за родния си град Силистра, Камен Влахов, хитрият таксиметърджия, добрал се до върха, известен с кипрото прозвище Гошо Тъпото, обаятелният Данчо Ментата от Созопол или от близко някое село край град Созопол. Помните ли? Последният от тази света Троица от трибуната на Народното събрание, от най-високата трибуна изобщо в съвременна България пери пръсти, па разгъва ръчички настрани като гумено човече, усмихва се, кипри се, подбелва очи към тавана и говори колко лошо нещо е корупцията и как на Данчо партията вече е взела мерки и прочие. Вай завалла! Ето кой ще измъкне България от батака. Този образ, от когото пищяха мнозина измамени собственици на имот по черноморското крайбрежие от Бургас и Созопол до река Резовска... И уважаемият университетски изследовател при тази вакханалия на безочието твърди: този е типичен българин? Или нещо не съм разбрал г-н доцента от Пловдивския университет Живко Иванов. 

  7 окт. 2006.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 7 oct. 2006 – edited by 4 jan. 2020

Илюстрации:
- Председател на Народното събрание Цвета Караянчева;
- Иван Вазов сътворява икони на българския ни характер.

___

* Сър Морис Харолд Макмилън (1894-1996), консерватор, премиер-министър на Великобритания от 1957 до 1963 г., вж.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%BB%D0%B4_%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D0%BD 

** От фр. farce – нещо скърпено, пошло, направено да заблуди; част от по-обемното понятие "демагогия".

*** Съюза на демократичните сили. При управлението на СДС тръгнаха приказките колко г-н Премиерът напомнял на Стефан Стамболов. И почнаха хвалби, възвеличаване, възгордяване, грандомания спрямо обикновения българин, което прати тази, според мен, замислена в канцелариите на Държавна сигурност партия извън сериозните политически дебати. Фанатици сред все по-малките ядра безусловни фенове на Съюза на демократичните сили и Демократи за силна България не отчитат, че обикновеният българин се е променил през тези години. Оттам иде и озлоблението им – губят влияние, топят се верноподанните редици от почитатели. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (23.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (23.)

  Ето, аз дишам, работя, живея, 

и стихове пиша, тъй както умея, 

с живота под вежди се гледаме строго, 

но ти не разбирай, че мразя живота...

  07.08.2013. 

  Отдавна не е било да се въртя в леглото и сън да не ме лови както миналата нощ. Утрото е свежо и ме зарежда с енергия, изкачил съм се храбро до шейсет и шестия си рожден ден с увереност в човечността, въпреки неизбежните поражения и лични недостатъци. Залагам на интуитивното начало в делата и ръкописите си, това ми е звездичка, ориентир откак се помня, та и досега. Внимателно следя как се разгръща животът, подчинен на естествения си кръговрат от раждане до смърт, от изгрев до залез.

  Врабците, гугутките, лястовиците, скитащите кучета и котки, няколкото семейства лалугери покрай велоалеята, докато си яздя байка към Гребния канал, катериците в клоните на дърветата край канала, роякът оси, които вече няколко пъти опитват да изградят гнездо зад парапета на южната ми тераса, цветята, за които много отдавна се грижа, дори мравките, които пробват да изпълзят върху масата ми на балкончето точно сега – всичко това ми говори какъв дар е да си в хармония с този чуден свят, да умееш простичко да му се любуваш, греейки се на ранното утринно слънце.

  Речно раче беше изпълзяло от водата и се бе закрепило с крачета сред обливана от разпенената струя скала кажи-речи на ръка разстояние от мен, а момък един от съседното село Първенец, вместо да му се порадва на това раче, гнусливо се мъчи да го избута с тояга, че и с камък да го размаже. И аз нищо не му казах, не направих даже опит да го спра този глупак, а мекошаво си рекох: "Ето инстинктивна реакция! Защо подобни жестове на отвращение ни изпълват с гнус и ненавист живота, да се пита човек?"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 7 avg. 2013 – edited by 3 jan. 2020

РАДИО БЕЙРУТ

РАДИО БЕЙРУТ

На Любомир Гешев от Сопот – радист на "сто и четворка"

от някогашния български ракетен дивизион 90180 край Хасково

Политиката служба не тика,
казваше нашият старшина;
бяхме наивни, дето се вика,
не мъже, ами градски лайна.

Маркс, Хрушчов, Ленин-Сталин,
арията беше само една –
комунизмът за да прославим,
готвим се за Световна война.

Готвим се... ала с Любо от Сопот

тайно слушахме джаз от Бейрут*
и дъските ни взеха да хлопат,
та майорът ни спипа без труд.

Този Марков бе смъртна досада –
плужек мазен, уж много суров,

ужким пич, а душата ти вади
с педерастката своя любов.

И прости ни**, ала за награда
рихме въглища цял следобяд – 

дето казват, за честта на отряда
двайсет тона напред и назад.

Бяхме просто две бойки момчета,
но след случая с тоз темерут
оттогаз на войнишката клетва
сякаш бяхме се клели в Бейрут.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, mart 1990 – edited by 1 jan. 2020

–––

* Само с леко завъртане на потенциометъра пренастройвах на честотата на Радио Бейрут и приемникът на военната релейка Р-401М ни зареждаше с "упадъчна" музика (рок, джаз и пр.) in live от нощните клубове на близкоизточната перла Бейрут. След обяда старшините Генчо Налбантов и Димитър Карачев идваха в "моята" релейка да спят и ги слушах как гръмогласно хъркат като две дъскорезници, докато зорко им пазя спокойствието от чужди очи.

** Не ни издаде, та ни се размина "дисципът" за месец поне в т.нар. черни роти в Елхово или Звездец на Втора българска армия. Случва се това в разгара на движението на хипитата с онзи велик девиз "Make love, not war!" (Правете любов, не война!). През октомври 1967 г., когато тъкмо се бях уволнил, София ми изглеждаше рай. Днешните дезодорирани лекенца и кукли-панукли на чалгата не притежават нищо от онзи следвоенен взрив на артистичност и свободолюбие, разтърсил света след като 550-хилядната въоръжена до зъби с най-модерни средства за изтребление армия на янките яде пердах и поколението на връстниците ни отвъд Атлантика преживя шока да прогледне кой го изпрати на гибел, за чия изгода и от какъв зор да се завре във Виетнамската джунгла. Бел.м., tisss.

ШИПКОВИЯ ХРАСТ, ПОД КОЙТО СЕ ЦЕЛУВАХМЕ

ШИПКОВИЯ ХРАСТ, ПОД КОЙТО СЕ ЦЕЛУВАХМЕ

От шипковия храст, със сняг загърнат
сред трепета на утринния мраз,
със сто оченца шипката надзърта,
от теб когато бях целуван аз.

Макар пак януари, там ги няма
веселието, любовната ти страст
и може би ще ти е малко странно,
пияният май бил съм само аз.

Не знам това дали ще те нервира,
но сбогом взел съм си не оттогаз,
че случва се и дълго да умира
след чужда смърт единият от нас.

Изпърха сипка, сух снежец се сипне –
оттам отдавна вече не минавам аз,
ала небе докато гледат ми очите,
ще помня теб и шипковия храст.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 30 jan.2010 – edited by 1 jan. 2020

СПОМЕНИ, СПОМЕНИ ...ЗА МЪЖЕСТВО

 СПОМЕНИ,СПОМЕНИ

...ЗА МЪЖЕСТВО

  

  На всички българи от моето поколение момчета, родени непосредствено преди или след Втората световна война, които бяхме войници и за които преживяното в армията остави солен отпечатък за цял живот, нещо, което младите днес няма как да знаят и да разберат, но е част от нашия жизнен опит, твърде свидна част, за да я забравим – особено в дните на всеобща духовна поквара и нравствен хаос.

  Нощният влак пристига в Д. в 0,33 часа. В нула тридесет и три трябваше да пристигне. Но не пристигна. Кой може да се сърди на нощните влакове! Гъста и влажна нощна мъгла плува над коловозите. Не плува, ами виси в слънчевите окръжности на прожекторите. Наистина, тъй театрално виси! 

  Сега отнякъде се появява милиционер. И в походката му, и в начина, по който си крие ушите в яката на огромния черен кожух, и дори в самото му появяване има нещо странно и неестествено. Милиционерът спира и се оглежда. Студено е. Мъгла като прежда виси над коловозите. Нощ. Всички спят. Няколко нетърпеливи пътници чакат нощния влак, който трябваше да пристигне в 0,33. Но той, разбира се, не пристигна в 0,33.

  Един човек е опрял гръб върху стъклената будка, където в обикновено време продават закуски и други дребни работи. А ето и аз – седя в уютния си дом, оглеждам лицето си в отражението на прозореца, скъпия и свиден мой прозорец, и не мога да се откъсна от този човек. Взел към химикалка "Емва" и се опитвам да пиша. А химикалката пише в зелено и аз си мисля: А защо пише така тази химикалка? Ставам, отивам в дъното на уютния си дом и гледам в нощта. Но навън е тъмно и аз естествено нищо не виждам.

  Трябва да пиша, казвам си. И човекът отново и отново обляга гърба си върху стъклената будка, която трепти с луминесцентни светлини, отново и отново аз си казвам: Кой е той? Защо химикалката ми пише зелено? И в това лицемерно колебание между настояще и минало, когато атмосферата е осезаема у мене, а човекът стои и аз се чудя какво ще стори по-нататък този човек; в такъв миг от времето, когато съм започнал разказ, а не зная как да го започна, аз съм по-нещастен от всеки, не мога да плача, самотен съм и съм беззащитен като дете.

  Човекът се опрял с гръб върху стъклената будка. Това става на перона на една гара. Нощ е. Всички спят. Студено е. И наближават Новогодишните празници. Един милиционер сред перона на запустяла гара неестествено крие лице в огромен черен кожух и внимателно се оглежда. Мъгла се носи над едва различимите железни коловози. Групичка нетърпеливи пътници са оставили куфари и торби на земята и гледат към светлите окръжности, очертани от двата прожектора в нощта. Има ли сняг? Не е важно дали има сняг или не. Но наближават Новогодишните празници. Аз пак забелязвам самотния човек и започвам да си мисля за него. Студено е. Обувките са се напластили със студ. Студът прониква, пълзи, просмуква се през цялото тяло. От устата се вие пара. Хората наоколо приличат на пушачи. Пушат и очакват нещо.

  – Студено! – казва някой и всички се взират в далечината. Леко облаче топъл въздух, превърнал се в пара, лети към светлината на прожекторите и ги обвива с нежни пръсти. И аз стоя – ето, вече цяла вечност седя върху мекия стол в моя уютен дом. Пред мен: върху масата, върху пода – върху и встрани от изящния, и струва ми се, добродушен за цената си килим, по леглото и под него, по бюфета, по шкафовете, по стъклата на скъпия мой прозорец, всичко, всичко се е изпълнило с хартия. Това са изписаните и полуизписани, но непременно задраскани листове: текстовете, които съм написал през живота си. Виждам няколко, смачкани момент на див гняв – окъсани, раздърпани като просяци, и ми става жал за тях. Много листове!

  Сега пред мен се изправя милиционерът. Гледа ме някак неестествен и казва с гласа на моя добър баща:

  – Студено е.

  – Защо? – гледам го. – Нима и на тебе, с този огромен агнешки кожух, ти е студено! Кажи, моля ти се.

  – Ние сме от по-старото поколение – казва уклончиво той. Облак топъл дъх се превръща в пара, лети към светлините. Стори ми се, прожекторите за миг се скриха. После всичко стана пак както преди. Аз продължавам да стоя в уютния си дом, на мекото кресло, пред масата, отрупана с листове.

  Милиционерът започна да се взира в моя човек. Реших, че той го гледа спокойно и съсредоточено. Но след като написах това, дойде ми на ум, че той всъщност го гледа умно и изпитателно. Аз тъй се увлякох в желанието си да свържа двойка наречия със съюза "и", че в момент на просветление решително написах: "Той го гледаше изпитателно и безцеремонно, нагло и съсредоточено. Той се опитваше да се взре до дъното…"

  – Да, студено е. Каква зима! – за втори път въздъхна милиционерът.

  Стана ми интересен този милиционер и за момент пренесох цялото си внимание върху него, като не забравях и моя човек, разбира се.

  "Милиционерът просто бе човек от село. Човек-селянин си беше той. И съвсем не успяваше да забрави това. Понякога, в мразовити зимни нощи, когато биваше на пост, той обичаше да си спомня една малка бяла селска къщица, разположена сред узряло пшеничено поле. Потънала в слънце и топлина. Веднъж майката каза: Тръгваме! – и момченцето с големите сини очи изплашено се дърпаше. Заплака. Зарева с всичките си сили и легна на земята. А после тръгнаха и вървяха, вървяха, вървяха. А Градът сивееше и ги очакваше в маранята, строг и неизвестен."

  …Това бе първото нещо, което написах за този милиционер. След това ми хрумна още едно и аз веднага побързах да го запиша, докато не съм го забравил, като – разбира се, не забравях нито за миг и моя човек.

  "Веднъж преди Нова година някога клаха прасе. Дойде касапин с голям специален нож. Касапинът поиска топла вода, после си запретна ръкавите и каза на мъжете здраво да държат прасето, хвърли се върху животното и направи нещо с ножа. А момченцето със светлите очи легна върху земята и плачеше с всички сили.

  …Докато пишех, наяве виждах всичко. И все пак накрая ми стана малко неудобно: ами че всъщност имах предвид себе си, не милиционера. Това наистина се бе случило. Като си казах, че не бива да забравям моя човек, продължих нататък: "Той беше милиционер от петдесет и пета. Спомни си и една също такава мъглива и сива, студена нощ. Изпуснали бяха страшен престъпник…"

    В този момент настана оживление сред нетърпеливо очакващите влака, който отдавна трябваше да е пристигнал от Д. в 0,33 часа. Милиционерът дойде при мен и дъхна в лицето ми:

  – Влакът закъсня.

  Хората отзад се раздвижиха, зашушукаха тайнствено и прихнаха да се смеят. И това беше толкова неестествено! Също като театър. Всички бяха порозовели от студа, все пак доволни се взираха единодушно в посоката, откъдето трябваше да се появи закъснелият влак от Д. С цел да подкрепя мисълта си за театралността на обстановката, ще добавя, че те приличаха досущ на Античния хор; при това мъглата служеше за завеса, отдръпваща се от напора на светлината откъм двата огромни прожектора. Да повтарям ли, че милиционерът беше неестествен!

   И така, остана ми само надеждата за моя човек. Въздъхвайки, обърнах се към него, но с изненада открих, че той не извършва абсолютно никакви движения, никакви гримаси. Той имаше големи и тъжни спокойни клепачи. Лицето му се състоеше от тънки бледи устни. Името му още не знаех, ала знаех, че му е студено, въпреки че не беше проронил ни звук досега, нито пък трепереше.

   Милиционерът приближи, раздруса го.

  – Заспал си – каза му угрижено.

  – Да – каза моят човек, и аз видях как от устните му изскочи облаче.

  – Влакът закъснява двайсет и осем минути – подхвана милиционерът, защото му бе омръзнало да мълчи и да си спомня.

  – А кога ще дойде?

  – Двайсет и осем – намръщи се милиционерът, – при тоя кучешки студ.

  Пътниците, т.е. нетърпеливите хора, които се кикотеха досега, тръгнаха да си отиват. Редичката им постепенно избледняваше и избледняваше, и избледняваше, докато накрая съвсем се стопи в мъглата с последния от тях, който мъкнеше огромен черен куфар и шарена торба. Той се кълчеше, като вървеше, и аз реших, че това е просто един отдалечаващ се клоун.

  Чакалнята също глъхнеше опразнена, защото те вероятно бяха се върнали вече по домовете си. В този час може би вече танцуваха край горящите и зачервени печки, в топлите примамливи легла, край топлите и примамливи тела на жените, зад плътните бели, светлосини, бледожълти и бледорозови завески на прозорците, или просто пиеха горещ липов чай

и разправяха спомени от миналото. Като че целият свят спеше, хъркаше и се обръщаше в съня си или разправяше спомени.

  Опитах се да си представя какво прави всеки един от тези нетърпеливи пътници, но то ми отне безполезни усилия; уморен, заживях с мисълта, че са необикновено еднакви – бледорозови и нетърпеливи, които пият липов чай и спят с жена си, а когато са в добро настроение, разправят спомени.

  – Защо си тук? – попита милиционерът. Забелязах, че той отдавна беше взел инициативата не само в разговора, но се опитваше да стори същото и с моя разказ. Човекът, който още стоеше, опрял гръб върху обкичената с коледни дрънкулки будка, отвърна тихо:

  – Не знам.

  – Не й харесваш, нали!

  Милиционерът ми стана симпатичен от този момент. Защото думите му бяха находка и за мен. Той имаше предвид жена, някоя жена или момиче, и това беше романтично. Особено в такъв момент! Съвсем реално усетих, че мен също ми е студено. Камината в моя уютен дом беше престанала да гори, бях леко облечен – само по риза, а на всичко отгоре пишех за студа. Или обратно: заради това, че ми беше студено, пишех за студа.

  След около половин час отново седях пред масата. Моят уютен и стар дом излъчваше топлина и приятни чувства; чисто и просто разговарях с двамата – милиционера и моя човек, опитвах се да вникна в мислите им и това беше интересно и забавно като игра. Младият човек, когото наричам Моя човек, който досега спеше като че ли под големите си клепачи; който криеше може би нещо в себе си и старателно мълчеше; който беше блед от студ или кой знае от какво; който вече каза, че не знае защо е тук, – си припомни. Припомни си нещо… И това беше още една банална история в навечерието на Новогодишните празници. Видя гора. Вървят двамата: той и Ник, по пътеката. С два автомата на пост. И Ник казва замечтано: "Беше такава нощ. Имаше мъгла. Легнахме по средата на поляната. Тя лежи, а аз я гледам. Розава и бяла… много бяла". Ник стиска ръцете си в юмруци, а от лицето му изтича злоба и капе върху новичкия автомат.

  "Ти какво би направил, Климе?" – пита Ник.

  Клим отговаря спокойно: "Какво ли! Нищо. Нищо не бих направил".

  Двамата вървят полекичка, бавно, взират се в тъмнината – там, където са корените на храстите на огромни дървета. "Още не съм спал с момиче" – признава си неочаквано Ник.

  "Добре" – казва Клим.

  – Десет минути закъснение – намръщено измърмори милиционерът. Бе обиколил няколко пъти около гарата; и докато обикаляше и се вслушваше в звука на скърцащите си обуща, философстваше тихичко на глас. Стоеше сега намръщен.

  – Не й харесваш, значи! Жените са чуден народ. Чуден народ, ти казвам. При нас на село имахме една… – И разправи всичко, което си спомняше от едно време. Накрая спомена и мразовитата нощ на петдесет и пета, когато милицията изпусна онзи престъпник, т.е. когато му изгуби дирите.

  А Клим, човекът срещу милиционера, си спомня как Ник казва: "Такава загубена нощ!" Клим отвръща: "Не се отчайвай. Нищо не е изгубено. Само ти си днес в лошо настроение. Но ще ти мине, повярвай!"

  Вървят и автоматите теглят главите им надолу. Вглеждат се в околната тъмнина – сред храстите, даже и зад стволовете на големите дървета. Ник брои на глас крачките си. После мълчат. И Ник пак се обажда в тъмнината, неочаквано: "Когато ми е тежко, отивам на някоя гара. И чакам. И винаги се случва нещо интересно…"

  След "интересно" следва фойерверк от автоматен откос и Клим вижда как Ник безпомощно пада и се опитва да се усмихне от земята. Разбира се, Клим няма ка да види това, ала всичко си го представя точно така. Малко по-късничко и Клим притиска лице към земята, но той е жив, страхува се за живота си – жив; и това ще ги разделя отсега-нататък във вечността.

  – Студено е! – каза младият мъж, опрял гръб о разноцветно осветената празнична будка на перона на една гара. Има един влак, който трябва... би трябвало да дойде в 0,33. Но кой може да се сърди на нощните влакове!

  Горе, застанал зад моя свиден прозорец, аз с радост гледам навън и си говоря: "Боже! Клим, ти си бил добър човек". Не зная какво ми дава право да говоря така срещу Новогодишните и другите празници за човек, който не знае какво трябва да прави, когато очаква влак на някоя гара. При това, закъсняващ влак! Но въпреки това, не крия радостта си. Ето, Клим е пред очите ми; Ник лежи на земята и изглежда жив, защото се е усмихнал, но все пак е мъртъв; милиционерът гледа и двамата и напразно опитва да се отскубне из спомените си, или не, да отскубне спомените от себе си, както се отскубва бурен, и да ги захвърли някъде в мъглата…

  – Тази нощ е необикновено студена – подхвана разговор милиционерът и направи няколко крачки. Огромният му черен кожух се повлече бавно и тържествено. "Ама много е студено" – повтори си той на ум. Но не успя да се отърве от спомена, който неотстъпно го преследваше в тази мъглива нощ. Спомни си, но не прасето, нито жената, а престъпника. Защото смърт го очакваше това животно. Освен малката бяла селска къща сред зрялото безкрайното житно поле, този спомен единствен го изпълваше със страх и радост от преодоляването на безбройните неприятности в живота.

  Очите под спуснатите клепачи на Клим гледаха спокойно. Всеки си има една гара в този живот – мъничка крайна или попътна гара; и една нощ му се налага да чака влак. Влак, който не може да пристигне в 0,33, защото е нощен влак – движи се търпеливо, пипнешком в мъгла и тъмнина, но все пак движи се. Изпитвам непреодолимо желание да заговоря моя герой, но той ме изпреварва.

  – Аз си отивам – каза Клим.

  Милиционерът почака да свърши споменът му и чак след това каза:

  – Добре.

   И то бе казано простичко и наивно, като че ли точно от него зависеше светът… сега, в навечерието на Новогодишните празници. Сети се нещо и извика след отдалечаващия се Клим:

  – И дръж се, ей! Като мъж се дръж. Жената трябва да се държи здраво.

  От устата му изскочи огромен бял облак и като балон литна нагоре, към светлината на двата прожектора…

  …А аз съм навел глава над масата. Зад мен е изящният, и струва ми се, необикновено скромен за цената си килим; стоя си тук, в уютния дом, край горящата зачервена камина, пред моя скъп, свиден прозорец, сред стаята, отрупана с изписани и полуизписани, ала непременно задраскани листове – листовете, които съм написал дотук през живота си – и си казвам: "Боже мой, това беше ти! Никакъв Клим, никакви пътници, никакъв Ник, никакъв милиционер в черен агнешки кожух. Това си беше ти самият; и спомени… спомени за мъжество".

БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН

  Този текст ми отвори, според вътрешно мое си убеждение, голямата обкована с яки медни гвоздеи порта на някогашния вестник "Народна култура". Отведе ме в света на Българската поезия и проза, първо при ироничния Климент Цачев, сетне при Йордан Радичков, който по онова време (1969) беше май литературен консултант във вестника на Съюза на българските писатели "Литературен фронт", автор, тъкмо нашумял с пиесата си "Суматоха" в Сатиричния театър и с чудатите си сюжети от Северозападна България. Помня мнението на този човек, който иззад огромно като фурнаджийски тезгях масивно бюро ми се усмихваше учтиво, когато рече: "Виждам го като река през полето, която току изчезне в пясъците, после се появи на най-неочаквано място". И след още няколко такива учтиви приказки – угрижен, с нотка на съжаление: "Не мога да го пусна за печат… сега. Не му е сега моментът. Ще те съсипят. Изчакай. Ще му дойде времето".

  Пред вратите на Европейското цивилизовано общество сме като нация здраво обрулена, изтерзана, облъскана от "Вятъра на промяната". Ако си спомняте, имаше в онези години шлагер на състава "Скорпиънс", който стана култов дори преди "Лет ит би" на "Битълс", символ за падането на табутата. Текстът по-горе мен лично ми напомня на Френския културен център Бобур в сърцето на Париж с цялата си изнесена навън арматура: входящи електрически кабели, дограма, стъклария, изходящи инсталации за аспирацията и отпадните води, всичко изнесено на показ, съставящо част от фасадата и на тази, пак ще я употребя думата, култова сграда за съвременния homo sapiens*, или по-точно казано, homo ludens**. Всичко на показ – от подсъзнателните бесовски енергии до едва розовеещата с нежната си слизеста ципа пулсираща мантия на Божественото у нас.

  Пловдив – столица на културата, Европа 2019 

Plovdiv, 17 jan. 1969 – edited by 31 dec. 2019

–––

* Мислещият човек (лат.)

** Играещият човек (лат.) Бел.м., tisss.