ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (24.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (24.)

  Ето, аз дишам, работя, живея, 

и стихове пиша, тъй както умея, 

с живота под вежди се гледаме строго, 

но ти не разбирай, че мразя живота...

  26.01.2000.

  Има сладкодумци, слушам, чета изреченото от тях, харесва ми дори как го казват; пък минат се ден-два, седмица, и една делнична сутрин се будя с откритието, че то били лакърдии, колкото за впечатление, а не нещо гребнато по-издълбоко. Не ми се изброяват имена, понеже не са случайни мухабетчии от махленска родна пивница, а държавни особи, изобщо ценени персони от приоблачния нашенски нов лъже-елит. Словото им служи, колкото да ги покаже откъм по-приятна за ухото и окото страна. Един политик, който преди години изтърва злостната фразичка за алените бабички на припек, днес лъчезарно ми се усмихва с почти нежна усмивчица от ТВ-екрана и аз много силно желая господинът поне сега да е искрен, обаче как да съм сигурен след толкова далавери, лицемерие и лъжи именно по време, докато той бе премиер министър на България? Предполагам какво ще рече някой негов почитател, то ще е пак от онзи набор оправдания: Ами вие що биете негрите! Накратко, нима само той лъже-маже, има и други като него от същата глутница тарикати, че и по-нагли дори!

  Някога на тържествено украсен площад сред Париж генерал Дьо Гол посреща официална делегация, оглавявана от премиера на Великобритания сър Харолд Макмилън*. Какво точно рекъл Дьо Гол не е ясно, но очите на високия гост се напълнили със сълзи. Бистри сълзи като мъниста от кристал се търкулнали по мъжествената политическа физиономия на английския консерватор. И това нещо направило впечатление на личния секретар на френския държавник. "Господин Президент! Ах, господин Президент, но вижте, той плаче!" – ошашавен възкликнал секретарят. "Хм – изсумтял Дьо Гол, – театър разиграва!" И по-нататък с хладното си поведение към сантименталния сър Макмилън дал на тълпата хитри французи да разбере, че приема всичко като зле изпълнен несполучлив фарс**.

  09.02.2000.

  За пространна студия на университетски преподавател върху Алековите разкази (Живко Иванов, "Бай Ганьо: между Европа и Отечеството", изд. 1999 г.)... Книгата е подробно изследване. Ценното тук е обширният фактологически и психологически илюстративен материал за приобщаването на българското ни обществено съзнание към европейските стандарти. До 60-а от общо 260-те страници въпросите ми към г-н научния университетски кадър са:

  1. Скрупульозно ровичкане из типично българската ни рефлексия към света не е ли съмнение нездравословно? Втораченият в детайлите хипнотизиран взор дали не изпуска същественото?

  2. Защо типът "Бай Ганьо" да не приемаме само като вариант, и то не непременно основен – на криворазбраното самоуважение в гротесково изпълнение?
  3. Отделяйки толкова внимание целенасочено спрямо "наш Ганьо", не внушаваме ли на себе си колко важен е той за нас, българите? И после, каква е ползата: този ли е образът за проумяване на масовия наш манталитет?! 

  За мен Алековият герой е периферен, не средищен образ, едно от десетките и стотиците ни лица, грешна отливка, кофти шаблон, карикатура на нещо, замислено с родолюбива цел – да ни каже какви не бива да бъдем. Па и Алеко Константинов го е създавал мимоходом, в движение този образ, вграждайки му черти и от самия себе си, лични слабости – например в отношението към хубавото младо момиче, макар слугинче от шоплука в заможна софийска фамилия, на което рекъл: "Ай, Пенке, да хванем трена за Париж, живот да си поживеем една седмица с кеф". Нещо подобно предложил на харното слугинче.

  11.02.2000.

  Собственикът на хубавото заведенийце с омайното име "Бългериън ъмбрела" се оказа най-обикновен крадец-кокошкар. В разстояние на няколко години осветявал и отоплявал кипрото си кафене, прикачен нелегално към общия електромер на блока, където живее. Усъмнили се съседите, че плащат едри суми, повикали техниците от електроснабдяването и... трета седмица "Бългериън ъмбрела" пустее и тъмнее като гузна съвест, гледа ни с мъртвешки поглед като турски зандан, нищо че още плющи родният трикольор най-отгоре. Пъргави циганета с миши оченца вече заничат какво ще се откърти, какво ще се отгризне, отнесе. Тези весели пъргави циганета са верни съгледвачи, аванпостове на редовна армия професионални столипиновски апаши, разбивачите на апартаменти, изби, гаражи. Апапите ще доплуват като риби пирани, ще се хапят помежду си кой повече да награби, изтърбуши, изкърти от фасадата до вътрешното обзавеждане. И цялата зловеща идилия на разрухата е жив паметник на байганьовщината, не е преставала ни за миг от "славния" Десети ноември насам да се вихри из Републиката. И пак да попитам: тези ли са образите, които ни изразяват като народ, па и като нация?

  13.02.2000.

  Героите от най-новата ни Българска история в повечето случаи са едностранчиво представени: икони, а съвсем не живи хора със своята драма и особености. И това едноизмерно, плоско, шперплатово изображение е своего рода "данък обществено лицемерие", обслужва не истината за българите, а е вид дидактическа страхливост, опасение, че българинът не е дорасъл зад отрицателните качества на личността да съзре събуждащия се от робска летаргия и малодушие масов българин. Начело на тази светла педагогическа линия в родната литература е патриархът Иван Вазов с неговите измислени сюжети (дори за Левски), където поуката е завързана с червен ибришим накрая, та и хептен слепият духом да може да я съзре. На дидактическата линия антипод е линията, следваща плътно безпощадната сурова истина, колкото и фактите да не са в наша си – българска, угодия. Имам, всеки случай, повече респект и симпатия към наши творци като Захари Стоянов и Алеко Константинов. Дори и да се заблуждават в пристрастията си, за мен те са автентични, много по-яко заредени с перспектива за развоя на националния ни манталитет; и то е поради честното им, лишено от комплекси писане без украшателства, с трезво внимание към пътя, който предстои да извървим към цивилизацията. Докато създателят на красиви митове, воден от добри намерения Вазов, дотам се увлякъл, че след като въведе образа на Левски в родния Пантеон, откри у клетия свещеник поп Кръстю съответстващия на митологията Юда Искариотски, като съсипа живота на единствения в този трагичен епизод, комуто Апостолът се е доверявал.

  Сто години подир закономерната лична трагедия на Стефан Стамболов хвалят и разхвалват на ангро (на едро) държавника, строителя на Нова България, градят си бронзови, чугунени и каменни паметници в негова чест, назовават улици и площади с името му, без да си дават сметка до каква степен управлението през соца напомня пренебрежението към нравствените правила и неписаните закони у властниците от Стефан-Стамболовото управление, но и разцвета на онази дива келепирджийска и политиканстваща сган, която Стамболов с таланта си на ярък държавник възкачва по върховете на Държавата. Най-малкото чудно е, че политическа партия***, която обединява напоследък надеждите на мнозинството българи, свято тачи и се учи от търновлията Стефан Стамболов, величае го с повод и без повод като свой кумир и модел за следване. Дето се вика: наред с хлебното жито минава и къклицата.

  Не става дума да развенчаваме положителното начало от края на ХІХ столетие, а да си създадем изчерпателна безкомпромисна представа за качествата и греховете не само на тази, но и на ред други върхови личности в националния наш български Пантеон. Ако сега не извършим болезнената за мнозина от нас операция, рискуваме да срещаме оттук-насетне все по-нагли познатите до болка типове на властолюбие, самочувствие на тариката, стоящ над закона с безцеремонност и лакомия за лични облаги, рискуваме да продължи деленето на нацията на "съпартийци-съпартизани" и "боклуци-врагове".

  Следва

  БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН

  
  Докато преписвам на компютъра пасажа за Стамболов, пред очите ми се явяват, изскачайки от небитието, депутат, срам за родния си град Силистра, Камен Влахов, хитрият таксиметърджия, добрал се до върха, известен с кипрото прозвище Гошо Тъпото, обаятелният Данчо Ментата от Созопол или от близко някое село край град Созопол. Помните ли? Последният от тази света Троица от трибуната на Народното събрание, от най-високата трибуна изобщо в съвременна България пери пръсти, па разгъва ръчички настрани като гумено човече, усмихва се, кипри се, подбелва очи към тавана и говори колко лошо нещо е корупцията и как на Данчо партията вече е взела мерки и прочие. Вай завалла! Ето кой ще измъкне България от батака. Този образ, от когото пищяха мнозина измамени собственици на имот по черноморското крайбрежие от Бургас и Созопол до река Резовска... И уважаемият университетски изследовател при тази вакханалия на безочието твърди: този е типичен българин? Или нещо не съм разбрал г-н доцента от Пловдивския университет Живко Иванов. 

  7 окт. 2006.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 7 oct. 2006 – edited by 4 jan. 2020

Илюстрации:
- Председател на Народното събрание Цвета Караянчева;
- Иван Вазов сътворява икони на българския ни характер.

___

* Сър Морис Харолд Макмилън (1894-1996), консерватор, премиер-министър на Великобритания от 1957 до 1963 г., вж.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%BB%D0%B4_%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D0%BD 

** От фр. farce – нещо скърпено, пошло, направено да заблуди; част от по-обемното понятие "демагогия".

*** Съюза на демократичните сили. При управлението на СДС тръгнаха приказките колко г-н Премиерът напомнял на Стефан Стамболов. И почнаха хвалби, възвеличаване, възгордяване, грандомания спрямо обикновения българин, което прати тази, според мен, замислена в канцелариите на Държавна сигурност партия извън сериозните политически дебати. Фанатици сред все по-малките ядра безусловни фенове на Съюза на демократичните сили и Демократи за силна България не отчитат, че обикновеният българин се е променил през тези години. Оттам иде и озлоблението им – губят влияние, топят се верноподанните редици от почитатели. Бел.м., tisss.