ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (25.)
Ето, аз дишам, работя, живея,
и стихове пиша, тъй както умея,
с живота под вежди се гледаме строго,
но ти не разбирай, че мразя живота...
13.02.2000. (продължение)
Посвикнахме с по-новите, модерни варианти на демагогията като че ли. Но
това, надявам се, не е краят на България, а просто естествен развой на над стогодишно
заболяване в безкултурието, което начева далеч преди управлението на търновлията Стефан Стамболов и пазарджиклията Константин Стоилов*, иде със зараждане на националноосвободителното ни движение, където докрай и единствен само Левски е същинският нравствен
коректив. Тази болест ни се налага да я изболедуваме под бдителните очи на
западноевропейските акушерки, които се вълнуват от Балканите от гледна точка свои
ползи и стратегии. Прераждането ни в демократично качество е наша вътрешно-национална, българска работа. Що се отнася до Европа и
Запада, благоприятно обстоятелство е, че проектират икономическата си експанзия
насам, т.е. смятат да просперират с капиталите и продукцията си в нашите земи
само при съблюдаване на правилата и сключените договори. Което е шансът за бедстващия унижен българин! – мародерите и лицемерите във властта тук едва ли могат да им осигурят**. Ето как на опротивели до смърт стари
муцуни в политическия живот у нас дойде ред да слязат от властта, ако не искат да им се случи нещо
по-неприятно.
Легендите за нашенска политическа класа, за прословутия нашенски политически елит състоятелни ли са? Нравствени, далновидни управляващи България тепърва предстои да се появят – и то не като рожби на затворена елитарна общност, а като редови граждани и стопани, избирани демократично и демократично изпратени за ограничен период от време да защитават българския ни национален интерес като икономика и културна традиция. От такава гледна точка аз, Гражданин на чистата и свята Република България, съм силно заинтересован властникът да не възприема властта като бащиния, като имот, получен в наследство, заинтересован съм на този министър, депутат, прокурор или изобщо – държавен и общински чиновник, да му е ясно, че за само известно време е ръкоположен там, и то с най-високи задължения и отговорности към нацията, т.е. и на всеки като като мен Български гражданин.
А дали СДС, БСП или там която и да е друга политическа партия или коалиция ще управлява, техните фирмени табели не ме вълнуват; важно за мен е дали ми служат съвестно. Може би жестоко се заблуждавам, но си мисля: все по-трудно ще им е на демагозите от нов тип да ме правят на будала.
16.02.2000.
Чета книгата "Да имаш или
да бъдеш" на Ерих
Фром (1900-1980), в късата бележка към фотографията
му определен за "един от най-блестящите мислители на ХХ век в областта на
психологията, философията и социалните науки"... Разбира се, че имам
възражения и по-различно мнение към отделни негови по-крайни твърдения, но от
прочита на тази негова книга у мен се появи хъз за писане. Което пък лично за мен значи, че – каквото и
да възразявам, наистина е голяма работа този г-н Ерих Фром.
Та за един внушен от прочита психологически детайл!... Седесарите си харесваха девиза "Времето е наше!" – което от една страна, като идея си е абсолютно наивно: времето просто няма как да се владее, то е само умозрителен, метафоричен образ на непрестанно изтичащата като пясък около нас и у нас необятна, но пък насочена чисто психична субстанция. Седесарският девиз обаче издава стръвното желание на новоовластените да притежават, да придобиват, да присвояват... все онзи доста познат крясък откъм сеячите на омраза и раздвоение, които сами себе си наричаха гробокопачи, на мечтаещите преди всичко да имат, но не и да са.
Съпоставям щурия девиз с изреченото от Левски в писмо до Панайот Хитов през 1871 г.: "Дай, боже, съгласие и любов първом между народните ни главатари; пък име българско нека да е войвода (…) Чиста свобода българину и всекиму своето. Ако така държите с нас, да живеете и вие!" Ако днешните тъпанари гледат даже на времето като на вещ, която ще се придобива, за Апостола народната работа е като дишането, тя е самият живот във времето. И преди цитирания къс, в същото писмо от 10 май на 1971 г. Дяконът изрича философската сентенция: "Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме".
Видени чрез философската претенция на неомарксиста и американски мислител Ерих Фром, действията и размишленията на Васил Левски, подредени сковано или разпилени из писани на коляно послания до този и онзи негов съратник, очертават характер, най-слабо заинтересован от притежаването на каквото и да било – имоти, власт, луксозни вещи, обществено внимание, слава. Затова е толкова ценен пример за всички нас – че е без остатък в бита, в действието, в самите пулсации на живота и времето, а не в застиналото бреме на притежаваните така скъпи за идиота неща. Вижте с каква стръв новите ни политици – досущ свидни образи на управленци от Тодор-Живково време, само че още по-нагли, се втурнаха да вдигат палати, замъци, предприятия да купуват, пари да трупат,– па си отговорете що за политици са това и колко силно си приличат с циганите-апаши, дето вече почнаха да отмъкват кое-що от "Бългериън ъмбрелата". Гледам от моята южна веранда: цигани по покрива там се разхождат като да са в катуна си, и как още не са посегнали байрака да отскубнат, ей това най ми е чудно.
Имам усещането, че дори мимолетното изкушение да се види добре устроен сред материална благодат и обществена прослава му е било противно на сирака Васил Иванов Кунчев, нещо, което не може да се твърди за ни една от големите личности в националното ни възраждане: от Георги Стойков Раковски до Стефан Стамболов. Раковски, Ботев, старите войводи Филип Тотю и Панайот Хитов, Георги Бенковски, Стефан Стамболов – ми изглеждат тщеславни, настояващи за уважение, несклонни към онова дяконско смирение, заради което Апостола е над всички, като енергийно ядро и над тях, неслучайните наши българи.
Защо усмивката, песента, ведрото настроение при непоносими обстоятелства са отличавали вдовишкия син? Подходът му е различен – не държи да притежава, ала просто е самия себе си. Всичко останало извън действието, извън движението към необятните пространства на свободата като най-естествен израз на човеколюбието, сякаш е незначително за него. Предполагам, оставял е подире си хора, повярвали в себе си, страстно заобичали живота като поле за дейност, не като склад за трупане на вещи и прашасали венци от стара слава. Да притежаваш нещо, каквото да е само заради краткото удовлетворение, че си му собственик, че имаш и славата? Ами че то е твърде малко за онзи, който обича живота в цялата му пълнота и многообразие от дейности и обстоятелства. Защо ти е златна котва на врата, когато плуваш сред вълните на бушуващото време!
Като тълкува двата подхода към живота, неомарксистът Ерих Фром*** привежда примери най-често от Библията, от древногръцката и средновековната философия. Пропуснал е, според мен, древния "казус Цар Мидас", великолепна илюстрация за злините, произтичащи от страстта към притежания. Та цар Мидас до такава степен обичал златото, че си пожелава от боговете всичко, което докосне, да се превръща в злато, с други думи – в имане. И в резултат на лакомията, убива живота у себе си, загива от глад, но пък се изпълнила съкровената му мечта.
Та за един внушен от прочита психологически детайл!... Седесарите си харесваха девиза "Времето е наше!" – което от една страна, като идея си е абсолютно наивно: времето просто няма как да се владее, то е само умозрителен, метафоричен образ на непрестанно изтичащата като пясък около нас и у нас необятна, но пък насочена чисто психична субстанция. Седесарският девиз обаче издава стръвното желание на новоовластените да притежават, да придобиват, да присвояват... все онзи доста познат крясък откъм сеячите на омраза и раздвоение, които сами себе си наричаха гробокопачи, на мечтаещите преди всичко да имат, но не и да са.
Съпоставям щурия девиз с изреченото от Левски в писмо до Панайот Хитов през 1871 г.: "Дай, боже, съгласие и любов първом между народните ни главатари; пък име българско нека да е войвода (…) Чиста свобода българину и всекиму своето. Ако така държите с нас, да живеете и вие!" Ако днешните тъпанари гледат даже на времето като на вещ, която ще се придобива, за Апостола народната работа е като дишането, тя е самият живот във времето. И преди цитирания къс, в същото писмо от 10 май на 1971 г. Дяконът изрича философската сентенция: "Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме".
Видени чрез философската претенция на неомарксиста и американски мислител Ерих Фром, действията и размишленията на Васил Левски, подредени сковано или разпилени из писани на коляно послания до този и онзи негов съратник, очертават характер, най-слабо заинтересован от притежаването на каквото и да било – имоти, власт, луксозни вещи, обществено внимание, слава. Затова е толкова ценен пример за всички нас – че е без остатък в бита, в действието, в самите пулсации на живота и времето, а не в застиналото бреме на притежаваните така скъпи за идиота неща. Вижте с каква стръв новите ни политици – досущ свидни образи на управленци от Тодор-Живково време, само че още по-нагли, се втурнаха да вдигат палати, замъци, предприятия да купуват, пари да трупат,– па си отговорете що за политици са това и колко силно си приличат с циганите-апаши, дето вече почнаха да отмъкват кое-що от "Бългериън ъмбрелата". Гледам от моята южна веранда: цигани по покрива там се разхождат като да са в катуна си, и как още не са посегнали байрака да отскубнат, ей това най ми е чудно.
Имам усещането, че дори мимолетното изкушение да се види добре устроен сред материална благодат и обществена прослава му е било противно на сирака Васил Иванов Кунчев, нещо, което не може да се твърди за ни една от големите личности в националното ни възраждане: от Георги Стойков Раковски до Стефан Стамболов. Раковски, Ботев, старите войводи Филип Тотю и Панайот Хитов, Георги Бенковски, Стефан Стамболов – ми изглеждат тщеславни, настояващи за уважение, несклонни към онова дяконско смирение, заради което Апостола е над всички, като енергийно ядро и над тях, неслучайните наши българи.
Защо усмивката, песента, ведрото настроение при непоносими обстоятелства са отличавали вдовишкия син? Подходът му е различен – не държи да притежава, ала просто е самия себе си. Всичко останало извън действието, извън движението към необятните пространства на свободата като най-естествен израз на човеколюбието, сякаш е незначително за него. Предполагам, оставял е подире си хора, повярвали в себе си, страстно заобичали живота като поле за дейност, не като склад за трупане на вещи и прашасали венци от стара слава. Да притежаваш нещо, каквото да е само заради краткото удовлетворение, че си му собственик, че имаш и славата? Ами че то е твърде малко за онзи, който обича живота в цялата му пълнота и многообразие от дейности и обстоятелства. Защо ти е златна котва на врата, когато плуваш сред вълните на бушуващото време!
Като тълкува двата подхода към живота, неомарксистът Ерих Фром*** привежда примери най-често от Библията, от древногръцката и средновековната философия. Пропуснал е, според мен, древния "казус Цар Мидас", великолепна илюстрация за злините, произтичащи от страстта към притежания. Та цар Мидас до такава степен обичал златото, че си пожелава от боговете всичко, което докосне, да се превръща в злато, с други думи – в имане. И в резултат на лакомията, убива живота у себе си, загива от глад, но пък се изпълнила съкровената му мечта.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, 7 oct. 2006 – edited by 4 jan. 2020
___
* Първият ярко изявен демагог в политическите среди на Нова България.
** И този факт ме зарежда с оптимизъм. Не може крадец и нарушител на договори, пропаднал човек, затънал в грандоманство да ни представя като народ, нито – да речем, в стихове, нито откъм канцелариите на някое висше държавно учреждение. Това поне е крайно време да ни стане ясно! Пропаднал тип не може да изразява българина.
*** Егоизмът, породен от системата, подтиква лидерът да поставя личната си изгода и успех над дълга към общността. Нищо не разочарова по-силно от решения на политическия елит и решенията на хора от деловите среди, вредни, опасни за нацията, продиктувани единствено от алчност и егоизъм. Вж. https://magnifisonz.com/2018/03/19/%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%85-%D1%84%D1%80%D0%BE%D0%BC-%D0%BD%D0%B5-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%BE%D0%B9%D1%82%D0%BE-%D0%B8%D0%BC%D0%B0-%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D0%B0/ Бел.м., tisss.
* Първият ярко изявен демагог в политическите среди на Нова България.
** И този факт ме зарежда с оптимизъм. Не може крадец и нарушител на договори, пропаднал човек, затънал в грандоманство да ни представя като народ, нито – да речем, в стихове, нито откъм канцелариите на някое висше държавно учреждение. Това поне е крайно време да ни стане ясно! Пропаднал тип не може да изразява българина.
*** Егоизмът, породен от системата, подтиква лидерът да поставя личната си изгода и успех над дълга към общността. Нищо не разочарова по-силно от решения на политическия елит и решенията на хора от деловите среди, вредни, опасни за нацията, продиктувани единствено от алчност и егоизъм. Вж. https://magnifisonz.com/2018/03/19/%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%85-%D1%84%D1%80%D0%BE%D0%BC-%D0%BD%D0%B5-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%BE%D0%B9%D1%82%D0%BE-%D0%B8%D0%BC%D0%B0-%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D0%B0/ Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар