СПОМЕНИ, СПОМЕНИ ...ЗА МЪЖЕСТВО

 СПОМЕНИ,СПОМЕНИ

...ЗА МЪЖЕСТВО

  

  На всички българи от моето поколение момчета, родени непосредствено преди или след Втората световна война, които бяхме войници и за които преживяното в армията остави солен отпечатък за цял живот, нещо, което младите днес няма как да знаят и да разберат, но е част от нашия жизнен опит, твърде свидна част, за да я забравим – особено в дните на всеобща духовна поквара и нравствен хаос.

  Нощният влак пристига в Д. в 0,33 часа. В нула тридесет и три трябваше да пристигне. Но не пристигна. Кой може да се сърди на нощните влакове! Гъста и влажна нощна мъгла плува над коловозите. Не плува, ами виси в слънчевите окръжности на прожекторите. Наистина, тъй театрално виси! 

  Сега отнякъде се появява милиционер. И в походката му, и в начина, по който си крие ушите в яката на огромния черен кожух, и дори в самото му появяване има нещо странно и неестествено. Милиционерът спира и се оглежда. Студено е. Мъгла като прежда виси над коловозите. Нощ. Всички спят. Няколко нетърпеливи пътници чакат нощния влак, който трябваше да пристигне в 0,33. Но той, разбира се, не пристигна в 0,33.

  Един човек е опрял гръб върху стъклената будка, където в обикновено време продават закуски и други дребни работи. А ето и аз – седя в уютния си дом, оглеждам лицето си в отражението на прозореца, скъпия и свиден мой прозорец, и не мога да се откъсна от този човек. Взел към химикалка "Емва" и се опитвам да пиша. А химикалката пише в зелено и аз си мисля: А защо пише така тази химикалка? Ставам, отивам в дъното на уютния си дом и гледам в нощта. Но навън е тъмно и аз естествено нищо не виждам.

  Трябва да пиша, казвам си. И човекът отново и отново обляга гърба си върху стъклената будка, която трепти с луминесцентни светлини, отново и отново аз си казвам: Кой е той? Защо химикалката ми пише зелено? И в това лицемерно колебание между настояще и минало, когато атмосферата е осезаема у мене, а човекът стои и аз се чудя какво ще стори по-нататък този човек; в такъв миг от времето, когато съм започнал разказ, а не зная как да го започна, аз съм по-нещастен от всеки, не мога да плача, самотен съм и съм беззащитен като дете.

  Човекът се опрял с гръб върху стъклената будка. Това става на перона на една гара. Нощ е. Всички спят. Студено е. И наближават Новогодишните празници. Един милиционер сред перона на запустяла гара неестествено крие лице в огромен черен кожух и внимателно се оглежда. Мъгла се носи над едва различимите железни коловози. Групичка нетърпеливи пътници са оставили куфари и торби на земята и гледат към светлите окръжности, очертани от двата прожектора в нощта. Има ли сняг? Не е важно дали има сняг или не. Но наближават Новогодишните празници. Аз пак забелязвам самотния човек и започвам да си мисля за него. Студено е. Обувките са се напластили със студ. Студът прониква, пълзи, просмуква се през цялото тяло. От устата се вие пара. Хората наоколо приличат на пушачи. Пушат и очакват нещо.

  – Студено! – казва някой и всички се взират в далечината. Леко облаче топъл въздух, превърнал се в пара, лети към светлината на прожекторите и ги обвива с нежни пръсти. И аз стоя – ето, вече цяла вечност седя върху мекия стол в моя уютен дом. Пред мен: върху масата, върху пода – върху и встрани от изящния, и струва ми се, добродушен за цената си килим, по леглото и под него, по бюфета, по шкафовете, по стъклата на скъпия мой прозорец, всичко, всичко се е изпълнило с хартия. Това са изписаните и полуизписани, но непременно задраскани листове: текстовете, които съм написал през живота си. Виждам няколко, смачкани момент на див гняв – окъсани, раздърпани като просяци, и ми става жал за тях. Много листове!

  Сега пред мен се изправя милиционерът. Гледа ме някак неестествен и казва с гласа на моя добър баща:

  – Студено е.

  – Защо? – гледам го. – Нима и на тебе, с този огромен агнешки кожух, ти е студено! Кажи, моля ти се.

  – Ние сме от по-старото поколение – казва уклончиво той. Облак топъл дъх се превръща в пара, лети към светлините. Стори ми се, прожекторите за миг се скриха. После всичко стана пак както преди. Аз продължавам да стоя в уютния си дом, на мекото кресло, пред масата, отрупана с листове.

  Милиционерът започна да се взира в моя човек. Реших, че той го гледа спокойно и съсредоточено. Но след като написах това, дойде ми на ум, че той всъщност го гледа умно и изпитателно. Аз тъй се увлякох в желанието си да свържа двойка наречия със съюза "и", че в момент на просветление решително написах: "Той го гледаше изпитателно и безцеремонно, нагло и съсредоточено. Той се опитваше да се взре до дъното…"

  – Да, студено е. Каква зима! – за втори път въздъхна милиционерът.

  Стана ми интересен този милиционер и за момент пренесох цялото си внимание върху него, като не забравях и моя човек, разбира се.

  "Милиционерът просто бе човек от село. Човек-селянин си беше той. И съвсем не успяваше да забрави това. Понякога, в мразовити зимни нощи, когато биваше на пост, той обичаше да си спомня една малка бяла селска къщица, разположена сред узряло пшеничено поле. Потънала в слънце и топлина. Веднъж майката каза: Тръгваме! – и момченцето с големите сини очи изплашено се дърпаше. Заплака. Зарева с всичките си сили и легна на земята. А после тръгнаха и вървяха, вървяха, вървяха. А Градът сивееше и ги очакваше в маранята, строг и неизвестен."

  …Това бе първото нещо, което написах за този милиционер. След това ми хрумна още едно и аз веднага побързах да го запиша, докато не съм го забравил, като – разбира се, не забравях нито за миг и моя човек.

  "Веднъж преди Нова година някога клаха прасе. Дойде касапин с голям специален нож. Касапинът поиска топла вода, после си запретна ръкавите и каза на мъжете здраво да държат прасето, хвърли се върху животното и направи нещо с ножа. А момченцето със светлите очи легна върху земята и плачеше с всички сили.

  …Докато пишех, наяве виждах всичко. И все пак накрая ми стана малко неудобно: ами че всъщност имах предвид себе си, не милиционера. Това наистина се бе случило. Като си казах, че не бива да забравям моя човек, продължих нататък: "Той беше милиционер от петдесет и пета. Спомни си и една също такава мъглива и сива, студена нощ. Изпуснали бяха страшен престъпник…"

    В този момент настана оживление сред нетърпеливо очакващите влака, който отдавна трябваше да е пристигнал от Д. в 0,33 часа. Милиционерът дойде при мен и дъхна в лицето ми:

  – Влакът закъсня.

  Хората отзад се раздвижиха, зашушукаха тайнствено и прихнаха да се смеят. И това беше толкова неестествено! Също като театър. Всички бяха порозовели от студа, все пак доволни се взираха единодушно в посоката, откъдето трябваше да се появи закъснелият влак от Д. С цел да подкрепя мисълта си за театралността на обстановката, ще добавя, че те приличаха досущ на Античния хор; при това мъглата служеше за завеса, отдръпваща се от напора на светлината откъм двата огромни прожектора. Да повтарям ли, че милиционерът беше неестествен!

   И така, остана ми само надеждата за моя човек. Въздъхвайки, обърнах се към него, но с изненада открих, че той не извършва абсолютно никакви движения, никакви гримаси. Той имаше големи и тъжни спокойни клепачи. Лицето му се състоеше от тънки бледи устни. Името му още не знаех, ала знаех, че му е студено, въпреки че не беше проронил ни звук досега, нито пък трепереше.

   Милиционерът приближи, раздруса го.

  – Заспал си – каза му угрижено.

  – Да – каза моят човек, и аз видях как от устните му изскочи облаче.

  – Влакът закъснява двайсет и осем минути – подхвана милиционерът, защото му бе омръзнало да мълчи и да си спомня.

  – А кога ще дойде?

  – Двайсет и осем – намръщи се милиционерът, – при тоя кучешки студ.

  Пътниците, т.е. нетърпеливите хора, които се кикотеха досега, тръгнаха да си отиват. Редичката им постепенно избледняваше и избледняваше, и избледняваше, докато накрая съвсем се стопи в мъглата с последния от тях, който мъкнеше огромен черен куфар и шарена торба. Той се кълчеше, като вървеше, и аз реших, че това е просто един отдалечаващ се клоун.

  Чакалнята също глъхнеше опразнена, защото те вероятно бяха се върнали вече по домовете си. В този час може би вече танцуваха край горящите и зачервени печки, в топлите примамливи легла, край топлите и примамливи тела на жените, зад плътните бели, светлосини, бледожълти и бледорозови завески на прозорците, или просто пиеха горещ липов чай

и разправяха спомени от миналото. Като че целият свят спеше, хъркаше и се обръщаше в съня си или разправяше спомени.

  Опитах се да си представя какво прави всеки един от тези нетърпеливи пътници, но то ми отне безполезни усилия; уморен, заживях с мисълта, че са необикновено еднакви – бледорозови и нетърпеливи, които пият липов чай и спят с жена си, а когато са в добро настроение, разправят спомени.

  – Защо си тук? – попита милиционерът. Забелязах, че той отдавна беше взел инициативата не само в разговора, но се опитваше да стори същото и с моя разказ. Човекът, който още стоеше, опрял гръб върху обкичената с коледни дрънкулки будка, отвърна тихо:

  – Не знам.

  – Не й харесваш, нали!

  Милиционерът ми стана симпатичен от този момент. Защото думите му бяха находка и за мен. Той имаше предвид жена, някоя жена или момиче, и това беше романтично. Особено в такъв момент! Съвсем реално усетих, че мен също ми е студено. Камината в моя уютен дом беше престанала да гори, бях леко облечен – само по риза, а на всичко отгоре пишех за студа. Или обратно: заради това, че ми беше студено, пишех за студа.

  След около половин час отново седях пред масата. Моят уютен и стар дом излъчваше топлина и приятни чувства; чисто и просто разговарях с двамата – милиционера и моя човек, опитвах се да вникна в мислите им и това беше интересно и забавно като игра. Младият човек, когото наричам Моя човек, който досега спеше като че ли под големите си клепачи; който криеше може би нещо в себе си и старателно мълчеше; който беше блед от студ или кой знае от какво; който вече каза, че не знае защо е тук, – си припомни. Припомни си нещо… И това беше още една банална история в навечерието на Новогодишните празници. Видя гора. Вървят двамата: той и Ник, по пътеката. С два автомата на пост. И Ник казва замечтано: "Беше такава нощ. Имаше мъгла. Легнахме по средата на поляната. Тя лежи, а аз я гледам. Розава и бяла… много бяла". Ник стиска ръцете си в юмруци, а от лицето му изтича злоба и капе върху новичкия автомат.

  "Ти какво би направил, Климе?" – пита Ник.

  Клим отговаря спокойно: "Какво ли! Нищо. Нищо не бих направил".

  Двамата вървят полекичка, бавно, взират се в тъмнината – там, където са корените на храстите на огромни дървета. "Още не съм спал с момиче" – признава си неочаквано Ник.

  "Добре" – казва Клим.

  – Десет минути закъснение – намръщено измърмори милиционерът. Бе обиколил няколко пъти около гарата; и докато обикаляше и се вслушваше в звука на скърцащите си обуща, философстваше тихичко на глас. Стоеше сега намръщен.

  – Не й харесваш, значи! Жените са чуден народ. Чуден народ, ти казвам. При нас на село имахме една… – И разправи всичко, което си спомняше от едно време. Накрая спомена и мразовитата нощ на петдесет и пета, когато милицията изпусна онзи престъпник, т.е. когато му изгуби дирите.

  А Клим, човекът срещу милиционера, си спомня как Ник казва: "Такава загубена нощ!" Клим отвръща: "Не се отчайвай. Нищо не е изгубено. Само ти си днес в лошо настроение. Но ще ти мине, повярвай!"

  Вървят и автоматите теглят главите им надолу. Вглеждат се в околната тъмнина – сред храстите, даже и зад стволовете на големите дървета. Ник брои на глас крачките си. После мълчат. И Ник пак се обажда в тъмнината, неочаквано: "Когато ми е тежко, отивам на някоя гара. И чакам. И винаги се случва нещо интересно…"

  След "интересно" следва фойерверк от автоматен откос и Клим вижда как Ник безпомощно пада и се опитва да се усмихне от земята. Разбира се, Клим няма ка да види това, ала всичко си го представя точно така. Малко по-късничко и Клим притиска лице към земята, но той е жив, страхува се за живота си – жив; и това ще ги разделя отсега-нататък във вечността.

  – Студено е! – каза младият мъж, опрял гръб о разноцветно осветената празнична будка на перона на една гара. Има един влак, който трябва... би трябвало да дойде в 0,33. Но кой може да се сърди на нощните влакове!

  Горе, застанал зад моя свиден прозорец, аз с радост гледам навън и си говоря: "Боже! Клим, ти си бил добър човек". Не зная какво ми дава право да говоря така срещу Новогодишните и другите празници за човек, който не знае какво трябва да прави, когато очаква влак на някоя гара. При това, закъсняващ влак! Но въпреки това, не крия радостта си. Ето, Клим е пред очите ми; Ник лежи на земята и изглежда жив, защото се е усмихнал, но все пак е мъртъв; милиционерът гледа и двамата и напразно опитва да се отскубне из спомените си, или не, да отскубне спомените от себе си, както се отскубва бурен, и да ги захвърли някъде в мъглата…

  – Тази нощ е необикновено студена – подхвана разговор милиционерът и направи няколко крачки. Огромният му черен кожух се повлече бавно и тържествено. "Ама много е студено" – повтори си той на ум. Но не успя да се отърве от спомена, който неотстъпно го преследваше в тази мъглива нощ. Спомни си, но не прасето, нито жената, а престъпника. Защото смърт го очакваше това животно. Освен малката бяла селска къща сред зрялото безкрайното житно поле, този спомен единствен го изпълваше със страх и радост от преодоляването на безбройните неприятности в живота.

  Очите под спуснатите клепачи на Клим гледаха спокойно. Всеки си има една гара в този живот – мъничка крайна или попътна гара; и една нощ му се налага да чака влак. Влак, който не може да пристигне в 0,33, защото е нощен влак – движи се търпеливо, пипнешком в мъгла и тъмнина, но все пак движи се. Изпитвам непреодолимо желание да заговоря моя герой, но той ме изпреварва.

  – Аз си отивам – каза Клим.

  Милиционерът почака да свърши споменът му и чак след това каза:

  – Добре.

   И то бе казано простичко и наивно, като че ли точно от него зависеше светът… сега, в навечерието на Новогодишните празници. Сети се нещо и извика след отдалечаващия се Клим:

  – И дръж се, ей! Като мъж се дръж. Жената трябва да се държи здраво.

  От устата му изскочи огромен бял облак и като балон литна нагоре, към светлината на двата прожектора…

  …А аз съм навел глава над масата. Зад мен е изящният, и струва ми се, необикновено скромен за цената си килим; стоя си тук, в уютния дом, край горящата зачервена камина, пред моя скъп, свиден прозорец, сред стаята, отрупана с изписани и полуизписани, ала непременно задраскани листове – листовете, които съм написал дотук през живота си – и си казвам: "Боже мой, това беше ти! Никакъв Клим, никакви пътници, никакъв Ник, никакъв милиционер в черен агнешки кожух. Това си беше ти самият; и спомени… спомени за мъжество".

БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН

  Този текст ми отвори, според вътрешно мое си убеждение, голямата обкована с яки медни гвоздеи порта на някогашния вестник "Народна култура". Отведе ме в света на Българската поезия и проза, първо при ироничния Климент Цачев, сетне при Йордан Радичков, който по онова време (1969) беше май литературен консултант във вестника на Съюза на българските писатели "Литературен фронт", автор, тъкмо нашумял с пиесата си "Суматоха" в Сатиричния театър и с чудатите си сюжети от Северозападна България. Помня мнението на този човек, който иззад огромно като фурнаджийски тезгях масивно бюро ми се усмихваше учтиво, когато рече: "Виждам го като река през полето, която току изчезне в пясъците, после се появи на най-неочаквано място". И след още няколко такива учтиви приказки – угрижен, с нотка на съжаление: "Не мога да го пусна за печат… сега. Не му е сега моментът. Ще те съсипят. Изчакай. Ще му дойде времето".

  Пред вратите на Европейското цивилизовано общество сме като нация здраво обрулена, изтерзана, облъскана от "Вятъра на промяната". Ако си спомняте, имаше в онези години шлагер на състава "Скорпиънс", който стана култов дори преди "Лет ит би" на "Битълс", символ за падането на табутата. Текстът по-горе мен лично ми напомня на Френския културен център Бобур в сърцето на Париж с цялата си изнесена навън арматура: входящи електрически кабели, дограма, стъклария, изходящи инсталации за аспирацията и отпадните води, всичко изнесено на показ, съставящо част от фасадата и на тази, пак ще я употребя думата, култова сграда за съвременния homo sapiens*, или по-точно казано, homo ludens**. Всичко на показ – от подсъзнателните бесовски енергии до едва розовеещата с нежната си слизеста ципа пулсираща мантия на Божественото у нас.

  Пловдив – столица на културата, Европа 2019 

Plovdiv, 17 jan. 1969 – edited by 31 dec. 2019

–––

* Мислещият човек (лат.)

** Играещият човек (лат.) Бел.м., tisss.