ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (23.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (23.)

  Ето, аз дишам, работя, живея, 

и стихове пиша, тъй както умея, 

с живота под вежди се гледаме строго, 

но ти не разбирай, че мразя живота...

  07.08.2013. 

  Отдавна не е било да се въртя в леглото и сън да не ме лови както миналата нощ. Утрото е свежо и ме зарежда с енергия, изкачил съм се храбро до шейсет и шестия си рожден ден с увереност в човечността, въпреки неизбежните поражения и лични недостатъци. Залагам на интуитивното начало в делата и ръкописите си, това ми е звездичка, ориентир откак се помня, та и досега. Внимателно следя как се разгръща животът, подчинен на естествения си кръговрат от раждане до смърт, от изгрев до залез.

  Врабците, гугутките, лястовиците, скитащите кучета и котки, няколкото семейства лалугери покрай велоалеята, докато си яздя байка към Гребния канал, катериците в клоните на дърветата край канала, роякът оси, които вече няколко пъти опитват да изградят гнездо зад парапета на южната ми тераса, цветята, за които много отдавна се грижа, дори мравките, които пробват да изпълзят върху масата ми на балкончето точно сега – всичко това ми говори какъв дар е да си в хармония с този чуден свят, да умееш простичко да му се любуваш, греейки се на ранното утринно слънце.

  Речно раче беше изпълзяло от водата и се бе закрепило с крачета сред обливана от разпенената струя скала кажи-речи на ръка разстояние от мен, а момък един от съседното село Първенец, вместо да му се порадва на това раче, гнусливо се мъчи да го избута с тояга, че и с камък да го размаже. И аз нищо не му казах, не направих даже опит да го спра този глупак, а мекошаво си рекох: "Ето инстинктивна реакция! Защо подобни жестове на отвращение ни изпълват с гнус и ненавист живота, да се пита човек?"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 7 avg. 2013 – edited by 3 jan. 2020