Първият български президент с интелектуален
ресурс да управлява държава, но по конституцията ни с ограничени правомощия и
само с възможността да изразява на глас това, което мнозинството граждани на
Републиката мислят и желаят. Партиите затова са партии – изразяват мнението на
своите членове и симпатизанти, т.е. мнението на само част от българите. Затова
съм за Президентска република.
Кой не скача, е червен! Урааа! Долу
червените боклуци! Помните ли?По пътя на логиката... след като 50% в
управата на БСП са бивши членове на БКП, 75% бивши комунисти са в управата на
ГЕРБ, дали не рухва и сетнатаилюзия, че СДС, ДСБ и
производните на Иван-Костовата партия са партии на демократичното обновление?
За
ДПС и ДОСТ е очевидно, че са партии на бившата Държавна сигурност, което до голяма
степен се отнася и доВМРО, Атака и НФСБ. Пита се в задачката: Кой всъщност
управлява "чистата и свята" мечтана от Левски Република?
По-странното
обаче е как дипломатите на новите ни приятели възприемат факта, че
бивши селски, квартални и университетски доносници и офицери, възпитаници на Съветската школа философи, анализатори, политолози,
агитатори и пр. (Ивайло Инджев, Георги Коритаров и пр.) се оказаха у нас най-ярки поддръжници
на САЩ, НАТО и Евросъюза. Господин Соломон Паси, само за пример, е син на един от
най-представителните философи за
бившата БКП – професора Исак Паси (1928-2010).
Или
ще излезе
истина,
че совите не са това, което са (от сериала на САЩ "Туин пийкс"), докато обикновените български граждани си въобразяваме нещо, което е всъщност...? Нека
отговора си го даде всеки сам!
и аз – подобно
на теб, и тихо плача. Дните ми, като кехлибарена броеница в ръцете на старец. Нощите – безкрайни. Вечер чаша узо, колкото да убия самотата и две-три думи – не повече. Липсват ми: морето, разходките, мирисът на риба в близката таверна. Също така – целувките по раменете, усещането, че съм обичана. Понякога, само понякога излизам навън, за да вдъхна безпокойството по лицата, шумоленето... Като фрагменти, които изплуват в съзнанието,
и такива – които потъват.*
БОГ ДА МЕУБИЕ,
ГРЪМ МЕ УДАРИ!
– Кога се прибра?
– Преди половин час, няма и толкоз.
– Браво на теб! Помислих, че ще отсъстваш и по Великден. Е, и
веднага на компютъра си се залепил, както виждам!
– Нали ти бях казал? Ами какво да правя в Добруджа; взе да ми
домъчнява за тукашната мълчаливо четяща, и струва ми се, намусена, компания в
нета.
– Аз тази вечер ще си боядисвам яйчица.
– Случи ми се нещо, което ме замая. Значи, правилно съм те прекръстил от
Котанче в Пиле... Ами не ми са много розови първите впечатления. Но нищо-
нищичко не съм чел, освен отзивите на една дама към твоето стихотворение.
– Казвай бързо: какво те замая?
– Момиче... Като че ли не ме познаваш вече. Честно си признавам, че
е много хубаво да видиш жена, която така... с очите само може да се усмихва.
– ?!
– Едно от моите безутешни влюбвания от
разстояние... Но ми се ще точно като влюбен шестокласник да разказвам – а защо на
теб, не знам – за тази... Някаква сервитьорка в някакво крайпътно заведение. Но
то си е химия. И не се преструвам, честно признавам, много хубаво е да видиш
жена, която така... умее да се усмихва с очи само.
– Айде беж да й посветиш едно
стихче!
– Някъде в облаците стават тези заварки между ангелите ни, които
пърхат с големи белоснежни криле. Най-вероятно никога повече да не я видя. Те
моите авантюри са все от този род и все безславно приключват. Но е много
приятно усещане.
– Да напишеш стих или разказ, нещо си.
Да не ти отидат впечатленията зян.
– Имам доста истории за разправяне.
Но тази е най-най-важната за мен точно тези дни. Като имаш предвид, че не съм я
докосвал.
– Именно, защото не си я
докосвал... Хубавицата ли?!
– Историята, имах предвид.
– Дадох й визитката си, на която е името ми. И като минахме днес
сутринта покрай онова място, тя ми казва, че се била ровила в Интернет, но не
успяла да открие темите, по които пиша.
– Госпожица хубавелката не е погледнала на втора и трета страница,
а ти не си писал от дни. Ясно! Затова не е намерила нищичко! И все пак... как
тъй не е успяла?!
– Стигнала до общата част на форума ни.
Та рекох да порови из Интернет... С такива едни, особени, весели очи. И застанала
зад гърба ми като сянка, без да я усетя, като носеше яденето, ми казва: "Май
ви изненадах!" Понеже още като влязох в това крайпътно заведение и я
мернах, засрещнаха ни се погледите и ми се преобърна сърцето. Познавам се вече,
от поне шест години не беше ми се случвало. И какво да кажа повече! – постарах
се да не я поглеждам, защото ставам ... и аз не знам; в такъв момент...
срамежливост някаква, та да не ми се надява човек.
– Ето ти нещо, което ще публикуваш в
темата "Крайпътен ресторант".
– Ако щеш вярвай, тези четири дни вечерите
се приспивах с образа на това момиче. Леле, бях се отчаял, че вече не... А пък моите
две дъщери срещу мен седят, не усетиха какво става. Разбрах, че тя усети... И
надзъртам крадешком, ама не със зъркели вперени, а с крайчеца на окото.
– Хитрец!
– Тези четири дни вечерта се
приспивах с веселите очи на това момиче. Пък двете дъщери срещу мен седяха,
нали ти казах, и пак не усетиха какво става.
– ?!
– И днес, като влязохме там да изпием по едно кафе с щерките, те някъде
се запиляха, по тоалетни и прочие... Още като я мернах, и ми се стори, или
много ми се ще да е тъй, тя грейна и се скри зад колежката си; и после идва
делова, застава до масата, пък аз – важен, все едно хич не ми пука за нея, ама
се топя като евтина църковна свещица. Леле-е, какво тъпо теле съм! Какъв
загубеняк! Никога няма да се науча... "Много се радвам, че ви виждам
отново" – това ми бяха думите. И побягнах,
кажи-речи, като гузен. Да сме седели, да сме седели не повече от двайсетина
минути. Не съм бил досадник. И като тръгнаха моите дъщери към колата, отивам
при нея, подавам ръка. Здрависваме се, значи, и казвам онези думи: "Много
се радвам, че ви виждам отново".
Ах, как ми се ще да обичам жена ей тъй,
плътски, духовно и всякак... Да съм навит на всякакви щуротии заради нея или в
нейно име, както си знам, когато тези неща ми идат тъй, отвътре. Тази жена
си има биография зад гърба, това разбирам. Но тези весели, пък уж мълчаливи
нейни очи...! Това, че потръпнах вътрешно, точно аз, дето не ми пука и от
най-цинични изпълнителки на разни роли... Това най ме озадачава. Хлапакът у мен
се развълнува, събуди се... Ще кажеш: Ето още един изкукуригал Дон Кихот. Пък
аз все едно видях Жената на живота си, такава, каквато все я мечтая и все не
съм я срещнал досега. Знам, че нямам никакъв шанс, и това може би е
най-голямата тръпка. Когато всички врати са ти затворени, а усещаш, че нещо у
човека отсреща излъчва точно в диапазона на твоята честота на биовълните.
– Абсолютно! Но те разбирам
напълно. То и аз съм изкукуригала, така че...
– От десетина години май за първи път си подавам носа извън манастира.
Разбираш ли, че съм отвътре си залостил всички врати и прозорци към тези плътски
и чудесни любовни авантюри. Това са си мои зидове и стени.
– Вярно ли? Ами аз се учудвам как не си превъртял, честно!
– Пък ми се иска да извикам пред целия
свят: "Ето, това е момичето, което обичам, и за него съм готов на всякакви
щуротии".
– Десет години не са като десет дни.
– Добре де, нищо няма да се случи по-нататък. И какво от това? Нали за мен
тръпката да видя жена, която да ме разтрепери вътрешно, хем във възможно
най-неподходяща ситуация, която би ти дошла на ум именно за любов... Е, ми то
си е цяло чудо!
– Стига глупости! Не изглупявай. Хубавото
е, докато живеем с илюзия... Това е образът в ума ни, нашата си илюзия, а пък
че отсреща стои реалният образ, не толкова романтичен, с куп неща, които те
дразнят у него... Виждаш някого, казваш си: Това е Моят човек, ала уви!
– Уф, глупости са! Обаче са много
хубави тези илюзии. Знам. Да не мислиш, че не знам реалността колко чудни
илюзии е смляла и ги е превърнала в кал! Знам, разбира се. Идвам от такава една
тягостна история в рода на бившата ми съпруга със съответните пищни кавги,
заплаха за побоища, за убийство и каквото още гадно ти дойде на ум. И стоях
като страничен наблюдател около въртоп от страсти и злоба... И накрая спорещите
идваха поединично да ми се изповядват като пред арменския поп. Пък ги гледах и
им се дивях, че са една кръв, би трябвало да търсят нещата, които ги привързват
един към друг, ала от обиди и оплаквания не им остава ред да се обичат.
– ?!
– Чух поне дузина истории за смъртта; как си отишъл този или онзи от мои
някогашни познати, възрастни хора от две села край Балчик... Страхотии! И как
само живеят тези хора... в очакване да умрат поне с по-малко мъки. Два
дена преди да пристигнем, съседката се обесила с въженцето, дето връзват
магаренцето да не влиза в люцерната. Друга седнала в тенекиеното корито, дето
перат чергите на двора, сгънала прилежно нощницата до нея си, заляла се с
бензин и се запалила. Разговорите на възрастните се въртят все около смъртта, понеже
млади българи вече няма, раждат само циганките, а и двете допреди двайсетина
години многолюдни села сега са съвсем опразнени.
Ужасно скъпа и грозна кола със софийска
регистрация видях край селската кръчма. За бабките ли, мислиш, се канят
хиподрум да строят! По улиците като живи мъртъвци тътрузят нозе съсухрени
бабки, нарядко стар дядо или рояк циганета. Това е то типичното днес Българско
село, каквото и да показват по телевизията, каквито и локуми да ни разтягат
така скъпите за изтънялата ни кесия народни избраници.
– Ама като се приземиш след такава** романтика, боли яко.
– Кой мисли за краха на любовта, когато тази любов розовее като изгрев
на хоризонта, пиле!
– Аз. Любовта е нещо ефимерно. И си мисля, че е повече от жестокост
да се самозалъгваме.
– Човек съм. Искам да имам обикновен живот, какъвто живот са преживели
родителите ми. Като се обърна назад, да знам, че до мен диша и се радва или
скърби топлокръвно мило същество. Спирах се да се обвържа с млада жена. А
сега научавам, че има и щастлива любов при това обстоятелство. Казвам го за
илюстрация на моите си лично вътрешни забрани. Че разликата в годините не
трябва да е еди каква си, но не повече от пет-десет години. От определена
възраст нагоре жените, не знам защо, ги възприемам като нещо друго – нещо за
респект и почит, но не точно жени. За всеки влак си имало пътници, обаче аз не
пътувам с влакове. Нищо лично!
– И аз така.
– Влюбвай се, мила! Влюбвай се, колкото сили имаш, че наоколо е духовна пустош
и кал. Пък любовта единствено възвисява човека истински. Ни пари, ни възраст,
ни власт, ни слава – нищо, нищичко не е то пред любовта. И ако е наистина
Любов, тя с нищо и с никого не се съобразява, прелита като сърна над ровове с
душевна помия и пустинята преобразява в райска градина.
– Сами си хвърляме прах в очите. Питам
се понякога – струва ли си изобщо това влюбване?
– На реторични въпроси не се отговаря.
– Правилно!
– Много ми се ще да се обзаложа с теб, че от това ми "премеждие”
ще излезе нещо; не, не писана реч, а нещо реално... За живота си всъщност
говоря. Това са интуитивни предусещания. Доста драми в торбичката със спомените нося, та да не ги
имам на ум, когато бръщолевя този род "глупости".
– Кажи за моренцето де! Само
някаква си там хубавица спомена в някакво си крайпътно заведение.
– Ами започнах с най-важното за мен.
– Кажи за морето, де!
– Морето го гледах като
панорама от най-високото място в Балчик – голяма тераса на новичка новеничка
къща на две нива, преизпълнена с дърворезби, тавански розетки, алуминиева
дограма и локално парно... Там, където живее братовчедката Рени на двете ми щерки;
живее си там, значи, с мъжа си Камен и едно сладко хлапенце –
петгодишната... Леле-е, името й съм забравил. Имат котка, която храних с
фъстъци и се казва Мерцедес; имат куче Боби и морско свинче. Обаче малката
госпожица е най-разкошното хлапенце в целия Балчик вероятно. Тя ме запозна
първо с неработещите светлини върху фасадата на Балчишката болница, която беше
на двеста метра под нозете ни, отвъд едно дере. После ме запозна с любимото си
зелено борче, кацнало върху ръба на тази пропаст, после – със стадо овце, което
пасеше на половин километър пак долу, в ниското. И с две стърчиопашки, които си
имат гнездо баш върху ръба на пропастта, на двайсетина метра от тази открита за
ветровете тераса.
Децата, мила, имат много по-интензивен
духовен живот от нас, възрастните. Те очовечават всичко, което докоснат: кукли,
парцалени палячовци, плюшени патета, разговарят с всякакви щъкащи или летящи животни
и птици, растения и насекоми. Как да не се почувствам и аз малко момченце
с такава прелестна госпожица! Ама хич не й дреме колко съм голям, колко съм
пъргав и силен, каква заплата получавам, какво работя и прочие. Всички тези
така важни за възрастния невежа подробности, за артистичното хлапенце нямаха
никакво, ама абсолютно никакво значение. Като я запитах защо котаракът й
носи това странно име Мерцедес, леко отегчена тя ми рече: "Ами понеже е
котарак. Ако беше котка, нямаше да се казва Мерцедес, щеше да си има женско
име".
Възрастните си въобразяваме, че
Мерцедес е лимузина за богати чичковци и дядки... име, дошло от любимата жена на
първия собственик на фирмата за автомобили – някакъв си сух немец, влюбен в
някаква си латиноамериканска цицореста, зеленоока и сочна Мерцедес***, или по-скоро в плен на спомена от присъствието й в живота и в леглото му.
Но за приветливата малка кокетка, с която побъбрихме това-онова за живота и
всичко около него, Мерцедес е име достойно за бял и на антрацитно-черни петна своенравен
котарак.
– Да бе!
– Влюбените, мила, стават като децата, не мислиш ли? В това са вероятно
и уханието, и чарът на любовта.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 30 mart 2007 – edited by 4 uni 2019
___* Стихотворението "Фрагменти" на Соня Пехльова, вж.http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=59906 ** Има на ум любовна романтика. *** Истината е по-прозаична: Мерцедес e дъщерята на някогашния собственик на прочутата фирма. Бел.м., tisss.
Понятието "народ" дали не е изчерпваща се вече фикция в нравствената
сфера? Според философията, няма добри и лоши народи. Насилено ми звучи например,
че германците са стриктни и умозрителни, англичаните – мълчаливи традиционалисти и надменни консерватори, французите – жизнерадостни егоисти и прелюбодейци, турците – жестоки, мъдри и хора
на рахата, гърците – пъргави, коварни и стиснати, власите – весели, нагли и крадливи, сърбите – юнаци в кръчмата и страхливци на
бойното поле, а пък ние, българите – глупави, храбри и трудолюбиви. Ни
едно от този род определения не отговаря на истината; всеизвестните характеристики
са изработени вследствие конкретни исторически събития, дето някоя от
посочените черти е избивала връх в образа на определена нация.
Имаме работа с квалификации, внушени от политическите отношения между
държавите, но произлязлото от сферите на дипломацията, както при адвокатската
професия, все е измамно, понеже обслужва моментните интереси на група лица, а
не обективната истина. Някъде в "Приключенията на добрия войник Швейк"
(вж. изд. 1986, с. 93) Ярослав Хашек илюстрира отношението си към
войната, като сбито предава разсъжденията на типичен
симулант: "Познавах един нередовен учител математик, който не искаше
да иде на фронта като артилерист и затова открадна часовника на един поручик,
та да го пратят в гарнизонния затвор. Той постъпи така напълно съзнателно.
Войната не му импонираше, не притежаваше за него никакъв чар. Да стреля по
противника и убива с шрапнели и бомби също такива нещастни нередовни учители
математици на отвъдната страна, той смяташе за идиотизъм".
Емир Кустурица – бошнашки сърбин от Сараево, режисьорът на популярните с
вакханалиите си в познатия ни балкански стил "Аризонска мечта" и
"Ъндърграунд", два абсолютно касови филма, по
повод кръвопролитията в бивша Югославия казва нещо от рода на: не ми пука за
държава, която ме призовава да умра за нея. Когато напуща обхванатата от нацизма Германия през 1933 г.,
питат Алберт Айнщайн какво е за него Отечеството, и геният
на ХХ век (което ще се разбере по-късно!), може би най-заразителният пример за готин човек в истинския смисъл на думата, отговаря: "Отечеството за мен е
там, където мога пълноценно да работя". Космополитизъм** ли е това, или
нещо по-дълбоко?
Човекът е гол и сам пред своя бог, т.е. пред съвестта. Мирозданието – от Омир
насам ни го внушават – включвало в себе си и войната. Войната произтичала от
човешката ни природа, от генетично заложената у нас агресия... Пък си мисля: В човешката природа (ако успее да се пребори с невежеството и произтичащите от
него Егоизъм, Лакомия и тяхното отроче Фанатизма) едва ли биха се появявали
политиканстващи мракобеси, които да разпалват войни. Резкият тон, употребен в
подходящ момент на подходящо място, предотвратява бъдещи унизителни схватки
по въпроса кой е велик, кой – талантлив и перспективен. Но кой съм, че да давам оценки за това и онова!
В частен разговор с Божидар Чапъров, археолог по специалност, докоснал се до
златотканата багреница на император Константин, картотекирал хиляди тракийски
могили и един от малцината у нас, реално знаещи каква напаст е иманярството...
Та в разговор с този приятел преди около месец, самонадеяно рекох, че се
чувствам уста, формулираща онова, дето масовият българин чувства и мисли,
но не успява да го изрази в литературно подредени фрази. Нищо особено не
съобщавам; тази мозайка от размишления – въобразявам си, е българският ни рефлекс
към света и стойностите в живота. Това като да ми дава свободата да
артикулирам по-рязко от общоприетото за bon ton***. Понеже всъщност не пиша от
свое име – колкото и да съм изкушен, колкото и ограничен от
обстоятелства, а пиша от името на средата, която ми е присъща, и тя е
истинската ми родина, а не някаква си въображаема географска материя между
Дунав и Беломорието, Черно море и Албанските чукари.
Толкова сме подтиснати и обезверени! Единствено убежище за самочувствието
ни е кристалният самоироничен трезв подход. Хайде стига, милозливи човечета от
политическата менажерия; стига сте ни се надсмивали като да сме ви глупаците от
цирка! Да, радваме ви се, дивим се на умелите ви салто-моралета, на
артистичната лекота да жонглирате безумно с важни за нацията предмети. Овациите ни
често ви съпровождат в звездния ви път; забравяте обаче, че останали сами с
домочадието си в кухничката на делничните грижи, нам съвсем не ни е до вас.
Плащаме редовно данъци и такси, радваме ви се известно време, докато трае най-интересната част, фиестата... как значи от какавидата се излюпва пъстрокрила
политическа пеперуда, която впоследствие ще се окаже, разбира се, най-обикновен
градински червей. Но сърцето на този народ е на друго място, не там, дето са бурните аплодисменти и
френетичните овации с китки и национални копринени знамена. Делникът изобщо е
труден тук, на Балканите. Много пот и вълнения от неплощаден вид имаме тук. А за
нас сте бенгалски огън, празнична врява около коледната елха, мимолетна мечта
за добрия Дядо Коледа: спортисти, туристи, лъже-артисти, зле купени журналисти,
прекрасно изглеждащи мъже и жени с титла и фасон, сладкодумни професори или
профани, обливащи с патетична пяна телевизионния екран (проф. Юлиян Вучков, да
речем). И да оставим настрана как еди кой си бил свирел на саксофон, пък друг
министър сам затварял бурканите с лютеница на жена си, трети построил
верига от бензиностанции, четвърти за енти път си сменял любовницата, пети
прописал на стари години тъпи римушки за запека на внука (проф. Огнян Герджиков), шести въртял далавера със съмнителни
финансови посредници и малко го гръмнали, седми се вози в джип, дарен от
благодарните мутренски босове на Илиянци. Ясно, все по-земни и по-земни изглеждате! Розовеете. Костюмите ви стоят все по-шик. Вдъхновението или угрижеността все
по-естествено изглеждат върху изискания ви фасон. Ала какво общо имате вие, скъпи родни политици, с
живота на този народ?
Шмекерът става безпомощен, когато го ситуираш в реалностите на живота, или когато го извадиш от претенцията му, че живее и работи за нацията.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv,
edited by 2 uni 2019
___
* (нем.) Всекиму своето!
** В отрицателния вариант: отказ от националната независимост, култура,
традиции. Според Речник на чуждите думи от 1978 г., с. 381-382, космополит ще да рече "гражданин на света", т.е. 1. Човек, загубил привързаността си към род и отечество...
*** (фр.) "Добрият тон".Бел.м., tisss.
Тресе те яростта да ми докажеш. Е, да! Аз в твоите очи съм идиот, затуй че просто тук разказвам какво се случи в моя мил живот.
И не за власт, и не за слава припомнил съм ти някак си, уви! – че истината просто заслужава да разбера какво ли те гневи.
Не знам защо ми се облещи – от жал, че духом бил си слаб, ще пална восъчни две свещи и ще отчупя залък хляб
за някогашната студентска младост с онези наши розови мечти, и с виното прокиснало на ада за теб да драсна този стих.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 6 oct. 2007 – edited by 2 uni 2019
–––
* В прав текст университетското ченге, което ме калесваше за доносник през
далечната 1969 г. в мензата на Софийския университет, ми прати послание
"Ти си кръгъл идиот". Бел.м., tisss.
.jpg)
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)