ГОЛЕМИЯТ ХАЙТОВ И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ

In memoriam

ГОЛЕМИЯТ ХАЙТОВ И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ

          1.

  Заговорихме завчера с Емил* за отиващите си напоследък от този шарен свят значими за Българската ни нация личности. Наскоро, на 82 години, болен от рак, издъхна Николай Хайтов (1919-2002). В началото на седмицата погребаха актрисата Катя Паскалева (1945-2002).По новините снощи съобщиха: издъхнал поетът Христо Фотев (1934-2002). Вече е три часът следобед, а и досега вали. Небето плаче. 

  С кончината на политик или биг мафиот драматично се разтърсва много тъничка прослойка от общественото пространство; докато физическата смърт на артист, човек на изкуството – да го кажа ясно, бележи началото на низ от равносметки в сферата на масовото съзнание. Живият актьор, писател, музикант, художник, поет в известен смисъл сам пречи да възприемем обективно творчеството му. Налепи от делнична врява, непремерени речи, самолюбивите изригвания на кофтия му нрав, или обратно – пози на скромност, пози, казвам, не така естественото смирение на простосмъртен! – по всякакъв начин пречат на оценката ни. Ето го и жалкия факт: големите личности придобиват сред нас ореол едва след като буците влажна пръст изтрополят върху капака на сандъка с мъртвото материално тяло, едва след като роднини и приятели изплакнат очи от сълзите и след като тържествените траурни речи отшумят.

  Животът продължава, и значи, същинският, ненабеден творец заживява в духа на нацията истински едва подир разпването му на кръста. Така е при нас, българите. А може би навсякъде по света е тъй.

  – Бих сложил, да речем, името на Катя Паскалева до името на Жоро Слона (Георги Божилов, 1935-2001) върху мраморната плоча – казвам. Пием си кафето, тихо ръми дъждец, по булеварда със свистене и шлейф от сребриста струя кал прелитат леки коли, неделя е, тъкмо време за равносметки. – А Хайтов – продължавам, – за него бих отредил бая високо усамотено място. Които идват при неговата тлен, да им се наложи да се позадъхат от изкачването.

  – Как никой не каза, че е велик, когато беше жив! – въздъхва Емил, докато пали цигара.

  – Е, велик! – дразня се. – Това "велик" отблъсква. Другояче го усещам; събрат по дух, по душа, при това българин, как да наречеш велик!

      2.

  Николай Хайтов е от онзи тип значими най-автори на днешна България, които са възможно най-неподходящи за адвокати на собственото си творчество. И какви непримирими сблъсъци, каква настървеност да смачка нищожеството, Боже мой! Тъй избухлив, вулканичен темперамент, и все докрай убеден в своето, в оценките си. А естеството на живота е измамно и гъвкаво, на приливи и отливи; както сочат мъдреците, сътворили Библията, има си време за събиране на камъни, има и време за разхвърляне на камъни...

  Не виждам по-чувствителна, по-изпълнена с тревога и напрежение личност сред писателите ни, доживели третото хилядолетие тук, в разграбената наша България. Чарът му е в неговата невъздържаност и предизвикателствата идат откъм онази страна на унижените и оскърбените обикновени българи, из чиято среда Хайтов се втурна като вихър в идиличния следдеветосептемврийски, подреден йерархично пейзаж на родната култура. Можеш и да не се съгласиш с него, ала няма как да го отминеш, да го пренебрегнеш, да го заобиколиш. Затънали до ушите в това пошло тържество на духовни травестити и курви, на сламени палячовци, насилващи се да говорят на света уж от името на българина, пигмеи с уиски и пура в ръка, разни ми ти там Тошо-Тошевци, Иван-Славковци, Вежди-Рашидовци, Емил Кошлуковци и пр., говорещи с изкусно задебелен глас, напращели от ехидничене, пошлост и сарказъм с циничен подтекст, персони с велики претенции и титли, но без най-елементарно домашно възпитание, затънали в преднамерено създавания по поръчение отвън вече три десетилетия хаос от прекатурени нравствени стойности, сега разбирам, страшно ни е нужен Николай Хайтов като духовно излъчване.

      3.

  В деня подир поклонението сврели сме се десетина колеги в хранилището на училищната библиотека. Ваканция. Отварят дума за онова, което излъчили по националната телевизия предната вечер, и между другото госпожа на средна възраст се учудва, че не забелязала официалните ръководители на държавата, ала виж, господин... назова името на един от големите босове, някогашно борче, което днес може да купи, да кажем, презокеански лайнер за рождения ден на любиматаДарина. Та и този господин Биг Мафиот се вмъкнал в редичката опечалени, положил скромно букетче в ковчега, мълчаливо и със сведенаглава постоял минута, и пак тъй мълчаливо излязъл от полезрението на тв-камерите.

  – Каква работа има тарикатът, да се мотае из онова осветено пространство в такъв момент! – извиках. Сам себе си изненадах. И веднага съжалих. Леле, такава реакция от моя страна! Що, бе, викам си, даскале!

  – Що бе? – изрече на глас колегата Димитър Радев. – Представи си, че човекът наистина цени Хайтов. Що Илия Павлов да не отиде на поклонението? Що като е бандит! Това си е негово човешко право. Кой си ти, че да му забраниш!

  Нямаше къде да отстъпвам, съжалявах вече, преди още Митко Радев да ме засече. Тъй де, ама наистина кой съм! Нима е забранено на мафиота да изпитва почит към писателя Хайтов, човещина, лично пристрастие? Чувал съм, и между бандитите имало мъжки момчета, пък и най-гледаните филмови трилъри нали все утвърждават образа на симпатичното лошо момче! Та значи ей по този повод ми се наложи да разправя сцена от класически трилър с Робърт де Ниро (1943).

  Двама братя се срещат в миниатюрната гостна у майка си. Дошли тук поотделно, случайно се засичат. Наконтеният, лигав като плужек тарикат, хитрец на дребно и провален тип, вече си сърба кафенцето, когато се появява Биг босът (Робърт де Ниро). Босът е могъща фигура, дон, един от страшните кръстници в престъпния свят. Майката туря и нему кафенцето, и сетне се прибира пак да трака там нещо си, да готви в омърлявената кухничка. Като фон, от съседното помещение долита говор и сладникав шлагер от местна радиостанция. Непретенциозна, делнична ситуация. Какво ли в такава ситуация може да се случи?

  И тъй. Кръстникът внимателно поема чашката с кафенцето и почва да разбърква захарта; много бавно крачи няколко стъпки наляво, няколко надясно по дължината на масата, където се е настанил кокошкарят, зализаният му брат. Около две минути трае цялата сцена. Онова конте явно се е появило пак да изкрънка нещо от брат си, още не се е обадило, обаче се подразбира – следи с кучешки предан, влажен поглед крачещия из стаята настръхнал свой брат. Тракането на лъжицата в порцелановата чашка, бъбрежът от радиото, мълчанието... Тръпки ме побиват, колчем си спомня точно този епизод. Много сдържано големият Де Ниро произнася, вероятно ужасно неточно предаден от мен, онзи страховит монолог. Повтарям, всичко е изречено с равен тон, почти кротко:

  – Братко! Ти си ми брат, и аз не мога да променя това положение. Нищо, което си пожелал досега, не съм ти отказал. Защото си ми брат. Защото сме синове от една майка. Имал си, и пак ще имаш и занапред всичко, което пожелаеш. Пари? – Пари. Мацки? – Мацки. Екзотични пътешествия? – Всичко, всичко, което си пожелаеш –лимузини, яхти, замъци, елитни адвокати, висока длъжност в директорския борд, банки, заводи. Всичко, разбираш ли! Едно обаче оттук-нататък нека да ти е ясно: не искам да те виждам, когато идвам при майка ни. Ще й се обаждам да я предупредя да ти каже кога ще идвам, за да те няма. Не искам да усещам миризмата на твоето тяло, дъха ти, лафовете ти, парфюма ти, шегите, оплакванията ти. Нищо твое, ясно ли е! Каквото ти е нужно, обаждай се на моите хора, и ще го имаш. Но за пръв и за последен път предупреждавам: видя ли те още веднъж да се мотаеш около майка ни, когато идвам да говоря с нея, ще те убия!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 7 uli 2002 – edited by 22 maj 2019

Илюстрации:
- Николай Хайтов и Катя Паскалева (горе);
- Робърт де Ниро в епизод от "Кръстникът". 

____

* Емил Калъчев (1932-2013).

** Нищожеството Велислава Дърева (1953), която съм учил на журналистика някога, докато стажуваше в моя отдел на младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра": Уличих Хайтов в кражба, уволниха мен, главния редактор и зам.-главния, http://e-vestnik.bg/6224/%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D1%83%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D1%85-%D1%85%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D0%B2-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0/

БЕЛЕЖКА: Текстът е отпечатан първо в бр.6-8 от 2002 г. на някогашния пловдивски вестник "Арт-клуб". На 30 юни 2019 ще се навършат 17 години от смъртта на писателя Николай Хайтов, според мен, най-значимия писател на днешна България. Бел.м., tisss.

ЕХ, ДА ИМАХ

Ако можех да имам едно магазинче със две полички, бих продавал... 

познайте какво! Надежда. Надежда за всички. Джани Родари (1920-1980)

ЕХ, ДА ИМАХ

Ех, да имах у себе си сила такава,
бих отворил училище едно за всички,
където всеки човек да получава
всеки ден портокалов смях на звездички.
Крила всяко хлапенце да има
и значи, в часа по Летене
да изхвърча учителят през комина 
и да учи класа си в движение.

Да се рее красиво и храбро в небето –
да прави лупинги, 
да се премята,
тъй че да им се свива сърцето
на дамите и господата в инспектората.
Всяка седмица клоунът от цирка
да ни учи как да правим грешки
и да възкръсваме, когато умираме
след някое премеждие тежко. 
Да си имаме час по Изчервяване,
час по Нежност и час по Прошка
и никога, ама никога да не забравяме,
че добри могат да бъдат и лошите.

Ех, да имах у себе си дързост такава,
бих отворил училище едно за всички,
където сериозните възрастни да получават
всеки ден портокалов смях на звездички! 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 7 maj 2006 – edited by 22 maj 2019

РОКЛЯ ОТ КОПРИНА

 РОКЛЯ ОТ КОПРИНА

На една жена умираше мъжът й,
с две думи казано, душа береше,
а тя бе млада, тя цъфтеше
и при шивача беше ходила два пъти,
за да й вземе мерките,
да й приготви
една хем траурна 

и хем прилична рокля.

Ах, как не понасям запуснати жени,
но този случай си е показателен
и Боже мой, направо назидателен
за драмата на онзи господин,
който – лежейки в брачното си ложе,
навярно си е въобразявал, че умре ли,
съпругата до него ще положи
живота си сред китки и дантели.

За трети път тя при шивача тича
и на шивача позволява
сам
да
я
съблича,
за да й вземе мерките по-точно,
естествено съвсем непорочно.
И там, в ателието 

останали самички
сред купчината блузки,
костюмчета, полички,
пред старото олющено печално огледало,
като видя шивачът това изящно тяло,
обърка всички мерки и своите грижи сиви,
иглите и конците, шаблончетата криви
и спусна се,
извади
от дъното на скрина
една такава рокля –
червена,
от коприна,
чак до петите дълга,
с дълбоко деколте...

И седем денонощия мериха я те!

Пловдив – културна столица, Европа 2019 

Plovdiv, 5 avg.2008 – edited by 21 maj 2019 

ИСТИНАТА ВИНАГИ ИЗЛИЗА НАЯВЕ

ИСТИНАТА ВИНАГИ 

ИЗЛИЗА НАЯВЕ

– Когато снощи те потърсих, Лили,

оказа се, че няма те у вас.
– Ах, Боже мой, къде ли пък съм била!
Да, спомних си. Бях у съседа Спас.

– То беше доста късно, казвам, късно,
на гости през нощта кой ходи, кой?
– Ех ти, с туй подсъзнание тъй мръсно
на кръст ме разпна, ама че герой!

– Не-е, питам само. Търсих те за нещо,
което ме измъчва тия дни.
– Кажи, защо ме гледаш тъй горещо,
че плувнах цяла в парещи вълни.

– За пръстенче дойдох да взема мяра,
че при златаря щях да мина пак.
– Това ли било? Как ме изненада!
Че бива ли да шеташ в тоя мрак?

И прекосил си тез дълбоки преспи,
през сто баира стръмни бил си път...
– Как тъй защо, нима не се досещаш,
за нас дори и бабите мълвят.

– Да бъбрят! Само глупости мърморят.
Щом пукне пролет, твоя ще съм аз,
почакай месец-два, че и отгоре,
и подтисни проклетата си страст.

– Подтискам я, ала защо да крия,
отлагаме тъй дълго оня миг,
когато с вино и шише ракия
у вас ще вляза като мил жених.

– Ще влезеш, ех! Мерак набрал си множко.
Наградата тепърва предстои.
– Да, миличка. Мечтая цели нощи
и пред очите вечно си ми ти.

Дойдох, а тебе никаква те няма,
сега от Спас ли да ревнувам аз?!
– Това ли било! Ай, каква ли драма
у тебе е избухнала тогаз?

Той болен е. Умира и се гърчи,
тъй побелял, нещастен и проклет!
Наложи се да го повивам в кърпи
и във чаршафи, мокрени с оцет.

Да знаеш, снощи даже не съм спала
и молих се за грешната душа.
Не мигнах, мили, пуста опустяла,
във сетния му час да го теша.

– Тешила си го, виждам! Вече зная,
по гушката ти морави петна
показват ми, че винаги накрая
наяве истината е една.

– Не ми ли вярваш? Той сега умира,
душа бере, на път за Оня свят...
– Е да, затуй със вино и ракия
почерпи ме, като да съм му брат.

И песни пя, и свири на китара,
с момците се надборваше дори,
та даже и кръчмарката ни стара
прокле го в Ада вечно да гори.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 25 avg. 2009 – edited by 21 maj 2019

В МОТЕЛА

В МОТЕЛА

Разхвърляна е стаята ни, виж,

мотелът евтин – бойното поле,

и гола още докато лежиш,

отпивам чаша вчерашно кафе.

Опитвам да запомня този миг,

за да останеш винаги у мен,

макар едва да сдържам своя вик

на мъж, усетил се внезапно в плен.

На пода са разхвърляни със страст

ботушки, финтифлюшки, суета

и просто друго няма... ти и аз

случайни двамата накрай света.

Един въпрос случаен ме гори:

нима това е нашата любов –

жената да се люби за пари

с мъж, който да я купи е готов?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 26 oct. 2014 – edited by 20 maj 2019

ЛОВЕЦ НА ОБРАЗИ

ЛОВЕЦ НА ОБРАЗИ

И пак ще седна в този хубав ден,

точно в десет сутринта, когато

ще минеш независима и горда,

ще хвърлиш поглед косо, гневна

в тънката си нежна кожа,

с разголената шия чак до възвишенията на гърдите,

а лекият крайречен бриз косите пак ще разпилее

на дълги руси кичури подобно

сърце на мъж, внезапно прокървяло

от тръпката на мимолетен миг –

бисерче в пустинята на дните,

което с нокти на орел

ще отнеса, завръщайки се

в себе си отново.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 uni 2018 – edited by 20 maj 2019

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД КАНОНИТЕ

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД КАНОНИТЕ

  31.07.2004.

  Не всяко идеално женско тяло, лице, присъствие в пространството (жестове, глас, аромати, докосване) привлича и изкушава. Не всяка идеална структура предизвиква положителни емоции. Орнаментите отвън върху фасадата и във вътрешността на мюсюлманския храм би трябвало да ме очароват, а ме оставят равнодушен, понеже претенцията, че са красиви, е очебийна, настойчива, носи усещане за прекаленост и преиграване, което за мен, син на простосмъртен дърводелец, може да бъде дори отблъскващо.

  Човешкото е нормално, когато допуска грешки в пропорцията. Иисус е уязвим, и това го прави по-близък до обикновения човек от някой строго осъразмерен, могъщ в излъчването си – и затова именно, подтискащ идол. Аллах или с други думи, Богът-отец, като образ ми е противен, може би защото жарките му хвалители опитват да ми докажат, че и красотата може да е жестока, назидателна, непоколебима, мрачна спрямо човешкото у мен. Такъв образ няма как да ме увлече.

  Чувствата се пораждат в гранична област, където идеалното се разкрепостява в обикновеността. Човекът изкушава именно защото е грешен и хич не се поддава на строгата логика. Всякакви всеобемащи и уж обясняващи света докрай теории, идеи, религии отблъскват със своята строгост, скованост, едва прикрита неприязън към грешния човек зад кухи фрази за любов. Фанатикът безусловно вярва, понеже е посредствен, а не защото духът му е силен. Силният духом не би позволил да го оковат, над главата му не звездното небе, а орнаментирана чудна везба на изкусни манипулатори да го очарова. Това, което назовават "вяра", в повечето от случаите изобщо в религиозните общности, тълпящи се около нозете на всяко божество, се оказва подчинение, сурова дисциплина, велик ужас да не нарушиш канона, да не разгневиш Силата.

  В името на човечността унищожават най-човешкия ни рефлекс – склонността да грешим, да се изкушаваме, с други думи и по-ясно изречено – сурово подтискат стремежа да мечтаем, да опипваме граничните забрани с риск за живота си, но и с тръпката на откривателя. Фанатизмът де факто роди инквизицията на католицизма, фундаментализма при исляма, бетонната самоувереност у комуниста-партиец, у нациста, у иранския аятолах, у афганистанския талибан, роди също самоуверения завоевател-грандоман, прекосил Атлантика, за да пренареди Арабския Изток.

  Любовта се обновява не в строгата праведност, а в стремежа към вярност и съвършенство. Съвършеното ме прави безразличен; то е свършен факт и аз не съм му нужен другояче освен като апологет, като отдаден докрай последовател, готов да се подчинява. Учениците на Иисус са вдъхновяващ пример именно защото се стремят към Него, без да са копие на Богочовека. Някои хора у нас, в България, съжаляват, че Левски не се поддавал на канонизиране като християнски светец (защото, спасявайки се, убил чорбаджийски слуга), а не би трябвало да съжаляват. Левски е такъв образ от граничната територия, където високите духовни енергии се срещат с тленността и присъщите й страсти. В това е обаянието му: хем прилича на нас, хем носи у себе си в много по-висока мяра Божествената искра за свобода и хармония между човеците. 

  Ако вече не сте забелязали, подире му шетат неколцина самоуверени (Анастас п. Хинов, Димитър Общи...) сеячи на раздори, но Левски не слиза до тяхното ниво на ненавист и ожесточение. Идеалната окръжност е символ на съвършеното, т.е. на свършеното. Като велик творчески импулс в реалния материален и духовен живот на човека, Любовта е призвана не за съзерцания, а за действие. Тя се възражда там, където предстои да се появи нещо различно от досега установеното. Докато има грешници, ще има Любов.

  01.08.2004. 

  Ако няма съпротива, няма Любов. Любовта е априори творчество, стремеж към нещо качествено ново. Където всичко е открай-докрай подредено, точно отмерено, балансирано в идеални пропорции, оттам Любовта отлита; нейната бледа сянка е Уважението, ала Уважението, Респектът, дори Подчинението няма как да я заменят. Парадоксална е свързаността между Бог-отец и Бог-син. Богът-отец ни приковава с пронизващ поглед, унижава чрез назидателността,чрез настояването множествата да повтарят колко е всеопрощаващ, великодушен, незаменим; Иисус – напротив! – уязвим е, и колкото по-зле се отнасят към него, толкова по-близък го усещам. 

  Всъщност, Иисус се уподобява на простосмъртен, за да ни вдъхне увереност, че може и да си губещ в изпитанията на материалния ни свят, но именно за губещия звучи химнът на живота, а човешкият дух се чисти от налепите на самодоволство, лакомия и от най-страшния грях – високомерието, възгордяването, надменността. Позволеното е територия на Бога-отец; Иисус е великолепен именно като унижаван и страдащ дух, който ни учи: където е Любовта, там са гейзерите на Божественото, не се колебайте да прекрачвате правила и забрани, ако това, което ви ръководи, е Любов, а не страст за притежание!

  Бог-син е най-силният аргумент за необходимостта от Бог-отец, и това всъщност е диалектическо единство. Богът-отец е могъществото на Силата, Която с нищо се не съобразява освен със Себе Си; Богът-син е облагородената от човеколюбие Вяра. Иисус в човешкото си пребиваване, когато е човешка плът, неуморно се позовава на Бога-отец, от когото черпи енергия за своите чудеса. И какво излиза? Духовното укрепва и просиява именно очовечавайки, изпълвайки с човеколюбие жестоките стихии на Абсолютната власт, която тиранизира всичко на Земята и във Вселената. Фундаментализмът в исляма – доколкото в качеството на човек го разкодирам като философия, губи именно с огласените на висок глас претенции за непогрешимост и праведност. Според Корана, всичко живо тук е под строгия надзор и във властта на Върховния суверен, следователно, няма движение, няма развитие. Пак според тази велика Книга, Духовното ни се представя във вид на застинали каменни облаци над нас, не като зов към хоризонти и небеса.

  В привидния хаос на простосмъртието се натрупва велика жажда за подреденост и хармония, зад стените на най-мрачните затвори Свободата е най-желана. Затова силно религиозните, обладани от фанатизъм общества нищо съществено ново не са сторили досега за човечеството, или ако го има това ново, най-същественото е сътворено въпреки канона, въпреки бетонния улей на претенцията за праведност. Авицена* ми идва наум в този момент. А озлоблението, което възпроизвеждат тези общества на праведници вследствие униженията, на които сами са се подложили, подтиска живота на земята в материалните му плътски форми, обещавайки илюзия за Отвъдния рай под сянката на Върховния деспот. И фанатичният мюсюлманин е отблъскващ като всеки фанатик, както фанатизма въобще, понеже гори от желание да умре, отнасяйки в Отвъдното мразените до пароксизъм неверници. Какво е това! Може би отчаяние, въздигнато до степен вдъхновение. Тук няма място за Любов**и самият правоверен вече съвсем не е герой, а инструмент на Ненавистта.

  Християнството, като подход към човека, е ключово завоевание на днешната ни цивилизация. Без да оковава човешката ни природа, то е подтик да разширяваме териториите на познанието, без да громим любопитството, без да гледаме изпод вежди изкушенията, непресъхващата любознателност – така присъщи на слабия, уязвим в плътта си, но неукротим за творчество и откривателства Човешки дух.

  Представен като част от сто и двайсетте пейгамбери***, Иисус е, според Корана, принизен до един от многото пратеници на Бога. Чрез тази незначителна сякаш редакция върху християнската версия на Библейската легенда за отношението между Бога-отец и Богочовека Иисус отнета е съществена част от християнската етика и философия – възможността чрез Любов и съгласие да се решават най- жестоките противоречия между хората.

  Бог-отец, Бог-син и Бог-дух в триединството си са основен подход, обновяващ неандерталщината, нахъсването на огромни множества срещу всички, които не споделят фанатичното едностранчиво мислене. Великолепието на християнския подход е в това, че – без да отрича Бога-отец, без дори да се усъмнява в Неговата власт и енергия, Го прави важна част от духовното мироздание на човечеството. Избягната е конфронтацията, озлобяването е заобиколено или прекрачено. Пред човешката личност нещата са представени така, че личността (според жизнения си опит, настойчивост, генетични заложби, умения) сама да прецени кое е Добро и кое Зло. Доверието, проявено към човека, е жест, възможен единствено от страна на духовно извисения мислещ ум. Така от дълбока древност до наши дни гласът на мъдреците ни помага да живеем със своята лична участ и драма, като настоява да търсим и създаваме хармония дори там, където Посредствеността ражда Злост и тържествува самодоволно, кичейки се със звания и титли, които не й принадлежат.

  Модерната цивилизована общност в момента се занимава с кървавите сблъсъци в Близкия Изток, с проявите на издевателства над невинни хора. Но това са крайни резултати от едно в генезиса си античовешко отношение към проблемите на света. Наивни ли сме, или сме дотолкова интелектуално недоразвити, че да не забележим сърцевината на Злото? Противопоставянето християнство-ислям е непродуктивен подход. Мислещите умове днес би трябвало вече да са разкодирали посланията от Легендата за Богочовека Иисус, който – без да отрича Бога-отец, извършва поврат в мисленето – нежна, ала вероятно най-решителната революция в сферите на духа от две хиляди години насам.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 18 maj 2019

Илюстрации: 

- Разпнатият Иисус и римските легиони;

- Авицена – една от духовните личности. 

___
* Абу Али ал-Хюсеин ибн Абдалах ибн Сина (известен като Авицена), живял ок. 980- 1037 г., е лекар, философ, учен, поет, музикант. Автор на 450 книги върху широк кръг теми, предимно в сферата на философията и медицината. Смятан за баща на съвременната медицина. Пише на персийски и арабски. Последовател на Аристотел и неоплатонизма. Съчинението му "Канон на медицината", съставено от пет части, преведено на латински през ХІІ в., в течение на няколкостотин години е основно ръководство за лекарите в Близкия изток и Европа.
** Някой думи да се отличават от стеснения им смисъл, когато са употребявани в разговорен стил.
*** Т.е. апостоли, пророци, агитатори на върховния княз, деспот, тиранин. Бел.м., tisss.