ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД КАНОНИТЕ
31.07.2004.
Не всяко идеално женско тяло, лице, присъствие в пространството (жестове, глас, аромати, докосване) привлича и изкушава. Не всяка идеална структура предизвиква положителни емоции. Орнаментите отвън върху фасадата и във вътрешността на мюсюлманския храм би трябвало да ме очароват, а ме оставят равнодушен, понеже претенцията, че са красиви, е очебийна, настойчива, носи усещане за прекаленост и преиграване, което за мен, син на простосмъртен дърводелец, може да бъде дори отблъскващо.
Модерната цивилизована общност в момента се занимава с кървавите сблъсъци в Близкия Изток, с проявите на издевателства над невинни хора. Но това са крайни резултати от едно в генезиса си античовешко отношение към проблемите на света. Наивни ли сме, или сме дотолкова интелектуално недоразвити, че да не забележим сърцевината на Злото? Противопоставянето християнство-ислям е непродуктивен подход. Мислещите умове днес би трябвало вече да са разкодирали посланията от Легендата за Богочовека Иисус, който – без да отрича Бога-отец, извършва поврат в мисленето – нежна, ала вероятно най-решителната революция в сферите на духа от две хиляди години насам.
Не всяко идеално женско тяло, лице, присъствие в пространството (жестове, глас, аромати, докосване) привлича и изкушава. Не всяка идеална структура предизвиква положителни емоции. Орнаментите отвън върху фасадата и във вътрешността на мюсюлманския храм би трябвало да ме очароват, а ме оставят равнодушен, понеже претенцията, че са красиви, е очебийна, настойчива, носи усещане за прекаленост и преиграване, което за мен, син на простосмъртен дърводелец, може да бъде дори отблъскващо.
Човешкото е нормално, когато
допуска грешки в пропорцията. Иисус е уязвим, и това го прави по-близък до
обикновения човек от някой строго осъразмерен, могъщ в излъчването си – и
затова именно, подтискащ идол. Аллах или с други думи, Богът-отец, като образ ми
е противен, може би защото жарките му хвалители опитват да ми докажат, че и
красотата може да е жестока, назидателна, непоколебима, мрачна спрямо човешкото
у мен. Такъв образ няма как да ме увлече.
Чувствата се пораждат в гранична област, където идеалното се разкрепостява в обикновеността. Човекът изкушава именно защото е грешен и хич не се поддава на строгата логика. Всякакви всеобемащи и уж обясняващи света докрай теории, идеи, религии отблъскват със своята строгост, скованост, едва прикрита неприязън към грешния човек зад кухи фрази за любов. Фанатикът безусловно вярва, понеже е посредствен, а не защото духът му е силен. Силният духом не би позволил да го оковат, над главата му не звездното небе, а орнаментирана чудна везба на изкусни манипулатори да го очарова. Това, което назовават "вяра", в повечето от случаите изобщо в религиозните общности, тълпящи се около нозете на всяко божество, се оказва подчинение, сурова дисциплина, велик ужас да не нарушиш канона, да не разгневиш Силата.
В името на човечността унищожават най-човешкия ни рефлекс – склонността да грешим, да се изкушаваме, с други думи и по-ясно изречено – сурово подтискат стремежа да мечтаем, да опипваме граничните забрани с риск за живота си, но и с тръпката на откривателя. Фанатизмът де факто роди инквизицията на католицизма, фундаментализма при исляма, бетонната самоувереност у комуниста-партиец, у нациста, у иранския аятолах, у афганистанския талибан, роди също самоуверения завоевател-грандоман, прекосил Атлантика, за да пренареди Арабския Изток.
Любовта се обновява не в строгата праведност, а в стремежа към вярност и съвършенство. Съвършеното ме прави безразличен; то е свършен факт и аз не съм му нужен другояче освен като апологет, като отдаден докрай последовател, готов да се подчинява. Учениците на Иисус са вдъхновяващ пример именно защото се стремят към Него, без да са копие на Богочовека. Някои хора у нас, в България, съжаляват, че Левски не се поддавал на канонизиране като християнски светец (защото, спасявайки се, убил чорбаджийски слуга), а не би трябвало да съжаляват. Левски е такъв образ от граничната територия, където високите духовни енергии се срещат с тленността и присъщите й страсти. В това е обаянието му: хем прилича на нас, хем носи у себе си в много по-висока мяра Божествената искра за свобода и хармония между човеците.
Ако вече не сте забелязали, подире му шетат неколцина самоуверени (Анастас п. Хинов, Димитър Общи...) сеячи на раздори, но Левски не слиза до тяхното ниво на ненавист и ожесточение. Идеалната окръжност е символ на съвършеното, т.е. на свършеното. Като велик творчески импулс в реалния материален и духовен живот на човека, Любовта е призвана не за съзерцания, а за действие. Тя се възражда там, където предстои да се появи нещо различно от досега установеното. Докато има грешници, ще има Любов.
01.08.2004.
Ако няма съпротива, няма Любов. Любовта е априори творчество, стремеж към нещо качествено ново. Където всичко е открай-докрай подредено, точно отмерено, балансирано в идеални пропорции, оттам Любовта отлита; нейната бледа сянка е Уважението, ала Уважението, Респектът, дори Подчинението няма как да я заменят. Парадоксална е свързаността между Бог-отец и Бог-син. Богът-отец ни приковава с пронизващ поглед, унижава чрез назидателността,чрез настояването множествата да повтарят колко е всеопрощаващ, великодушен, незаменим; Иисус – напротив! – уязвим е, и колкото по-зле се отнасят към него, толкова по-близък го усещам.
Всъщност, Иисус се уподобява на простосмъртен, за да ни вдъхне увереност, че може и да си губещ в изпитанията на материалния ни свят, но именно за губещия звучи химнът на живота, а човешкият дух се чисти от налепите на самодоволство, лакомия и от най-страшния грях – високомерието, възгордяването, надменността. Позволеното е територия на Бога-отец; Иисус е великолепен именно като унижаван и страдащ дух, който ни учи: където е Любовта, там са гейзерите на Божественото, не се колебайте да прекрачвате правила и забрани, ако това, което ви ръководи, е Любов, а не страст за притежание!
Бог-син е най-силният аргумент за необходимостта от Бог-отец, и това всъщност е диалектическо единство. Богът-отец е могъществото на Силата, Която с нищо се не съобразява освен със Себе Си; Богът-син е облагородената от човеколюбие Вяра. Иисус в човешкото си пребиваване, когато е човешка плът, неуморно се позовава на Бога-отец, от когото черпи енергия за своите чудеса. И какво излиза? Духовното укрепва и просиява именно очовечавайки, изпълвайки с човеколюбие жестоките стихии на Абсолютната власт, която тиранизира всичко на Земята и във Вселената. Фундаментализмът в исляма – доколкото в качеството на човек го разкодирам като философия, губи именно с огласените на висок глас претенции за непогрешимост и праведност. Според Корана, всичко живо тук е под строгия надзор и във властта на Върховния суверен, следователно, няма движение, няма развитие. Пак според тази велика Книга, Духовното ни се представя във вид на застинали каменни облаци над нас, не като зов към хоризонти и небеса.
В привидния хаос на простосмъртието се натрупва велика жажда за подреденост и хармония, зад стените на най-мрачните затвори Свободата е най-желана. Затова силно религиозните, обладани от фанатизъм общества нищо съществено ново не са сторили досега за човечеството, или ако го има това ново, най-същественото е сътворено въпреки канона, въпреки бетонния улей на претенцията за праведност. Авицена* ми идва наум в този момент. А озлоблението, което възпроизвеждат тези общества на праведници вследствие униженията, на които сами са се подложили, подтиска живота на земята в материалните му плътски форми, обещавайки илюзия за Отвъдния рай под сянката на Върховния деспот. И фанатичният мюсюлманин е отблъскващ като всеки фанатик, както фанатизма въобще, понеже гори от желание да умре, отнасяйки в Отвъдното мразените до пароксизъм неверници. Какво е това! Може би отчаяние, въздигнато до степен вдъхновение. Тук няма място за Любов**и самият правоверен вече съвсем не е герой, а инструмент на Ненавистта.
Християнството, като подход към човека, е ключово завоевание на днешната ни цивилизация. Без да оковава човешката ни природа, то е подтик да разширяваме териториите на познанието, без да громим любопитството, без да гледаме изпод вежди изкушенията, непресъхващата любознателност – така присъщи на слабия, уязвим в плътта си, но неукротим за творчество и откривателства Човешки дух.
Представен като част от сто и двайсетте пейгамбери***, Иисус е, според Корана, принизен до един от многото пратеници на Бога. Чрез тази незначителна сякаш редакция върху християнската версия на Библейската легенда за отношението между Бога-отец и Богочовека Иисус отнета е съществена част от християнската етика и философия – възможността чрез Любов и съгласие да се решават най- жестоките противоречия между хората.
Бог-отец, Бог-син и Бог-дух в триединството си са основен подход, обновяващ неандерталщината, нахъсването на огромни множества срещу всички, които не споделят фанатичното едностранчиво мислене. Великолепието на християнския подход е в това, че – без да отрича Бога-отец, без дори да се усъмнява в Неговата власт и енергия, Го прави важна част от духовното мироздание на човечеството. Избягната е конфронтацията, озлобяването е заобиколено или прекрачено. Пред човешката личност нещата са представени така, че личността (според жизнения си опит, настойчивост, генетични заложби, умения) сама да прецени кое е Добро и кое Зло. Доверието, проявено към човека, е жест, възможен единствено от страна на духовно извисения мислещ ум. Така от дълбока древност до наши дни гласът на мъдреците ни помага да живеем със своята лична участ и драма, като настоява да търсим и създаваме хармония дори там, където Посредствеността ражда Злост и тържествува самодоволно, кичейки се със звания и титли, които не й принадлежат.
Чувствата се пораждат в гранична област, където идеалното се разкрепостява в обикновеността. Човекът изкушава именно защото е грешен и хич не се поддава на строгата логика. Всякакви всеобемащи и уж обясняващи света докрай теории, идеи, религии отблъскват със своята строгост, скованост, едва прикрита неприязън към грешния човек зад кухи фрази за любов. Фанатикът безусловно вярва, понеже е посредствен, а не защото духът му е силен. Силният духом не би позволил да го оковат, над главата му не звездното небе, а орнаментирана чудна везба на изкусни манипулатори да го очарова. Това, което назовават "вяра", в повечето от случаите изобщо в религиозните общности, тълпящи се около нозете на всяко божество, се оказва подчинение, сурова дисциплина, велик ужас да не нарушиш канона, да не разгневиш Силата.
В името на човечността унищожават най-човешкия ни рефлекс – склонността да грешим, да се изкушаваме, с други думи и по-ясно изречено – сурово подтискат стремежа да мечтаем, да опипваме граничните забрани с риск за живота си, но и с тръпката на откривателя. Фанатизмът де факто роди инквизицията на католицизма, фундаментализма при исляма, бетонната самоувереност у комуниста-партиец, у нациста, у иранския аятолах, у афганистанския талибан, роди също самоуверения завоевател-грандоман, прекосил Атлантика, за да пренареди Арабския Изток.
Любовта се обновява не в строгата праведност, а в стремежа към вярност и съвършенство. Съвършеното ме прави безразличен; то е свършен факт и аз не съм му нужен другояче освен като апологет, като отдаден докрай последовател, готов да се подчинява. Учениците на Иисус са вдъхновяващ пример именно защото се стремят към Него, без да са копие на Богочовека. Някои хора у нас, в България, съжаляват, че Левски не се поддавал на канонизиране като християнски светец (защото, спасявайки се, убил чорбаджийски слуга), а не би трябвало да съжаляват. Левски е такъв образ от граничната територия, където високите духовни енергии се срещат с тленността и присъщите й страсти. В това е обаянието му: хем прилича на нас, хем носи у себе си в много по-висока мяра Божествената искра за свобода и хармония между човеците.
Ако вече не сте забелязали, подире му шетат неколцина самоуверени (Анастас п. Хинов, Димитър Общи...) сеячи на раздори, но Левски не слиза до тяхното ниво на ненавист и ожесточение. Идеалната окръжност е символ на съвършеното, т.е. на свършеното. Като велик творчески импулс в реалния материален и духовен живот на човека, Любовта е призвана не за съзерцания, а за действие. Тя се възражда там, където предстои да се появи нещо различно от досега установеното. Докато има грешници, ще има Любов.
01.08.2004.
Ако няма съпротива, няма Любов. Любовта е априори творчество, стремеж към нещо качествено ново. Където всичко е открай-докрай подредено, точно отмерено, балансирано в идеални пропорции, оттам Любовта отлита; нейната бледа сянка е Уважението, ала Уважението, Респектът, дори Подчинението няма как да я заменят. Парадоксална е свързаността между Бог-отец и Бог-син. Богът-отец ни приковава с пронизващ поглед, унижава чрез назидателността,чрез настояването множествата да повтарят колко е всеопрощаващ, великодушен, незаменим; Иисус – напротив! – уязвим е, и колкото по-зле се отнасят към него, толкова по-близък го усещам.
Всъщност, Иисус се уподобява на простосмъртен, за да ни вдъхне увереност, че може и да си губещ в изпитанията на материалния ни свят, но именно за губещия звучи химнът на живота, а човешкият дух се чисти от налепите на самодоволство, лакомия и от най-страшния грях – високомерието, възгордяването, надменността. Позволеното е територия на Бога-отец; Иисус е великолепен именно като унижаван и страдащ дух, който ни учи: където е Любовта, там са гейзерите на Божественото, не се колебайте да прекрачвате правила и забрани, ако това, което ви ръководи, е Любов, а не страст за притежание!
Бог-син е най-силният аргумент за необходимостта от Бог-отец, и това всъщност е диалектическо единство. Богът-отец е могъществото на Силата, Която с нищо се не съобразява освен със Себе Си; Богът-син е облагородената от човеколюбие Вяра. Иисус в човешкото си пребиваване, когато е човешка плът, неуморно се позовава на Бога-отец, от когото черпи енергия за своите чудеса. И какво излиза? Духовното укрепва и просиява именно очовечавайки, изпълвайки с човеколюбие жестоките стихии на Абсолютната власт, която тиранизира всичко на Земята и във Вселената. Фундаментализмът в исляма – доколкото в качеството на човек го разкодирам като философия, губи именно с огласените на висок глас претенции за непогрешимост и праведност. Според Корана, всичко живо тук е под строгия надзор и във властта на Върховния суверен, следователно, няма движение, няма развитие. Пак според тази велика Книга, Духовното ни се представя във вид на застинали каменни облаци над нас, не като зов към хоризонти и небеса.
В привидния хаос на простосмъртието се натрупва велика жажда за подреденост и хармония, зад стените на най-мрачните затвори Свободата е най-желана. Затова силно религиозните, обладани от фанатизъм общества нищо съществено ново не са сторили досега за човечеството, или ако го има това ново, най-същественото е сътворено въпреки канона, въпреки бетонния улей на претенцията за праведност. Авицена* ми идва наум в този момент. А озлоблението, което възпроизвеждат тези общества на праведници вследствие униженията, на които сами са се подложили, подтиска живота на земята в материалните му плътски форми, обещавайки илюзия за Отвъдния рай под сянката на Върховния деспот. И фанатичният мюсюлманин е отблъскващ като всеки фанатик, както фанатизма въобще, понеже гори от желание да умре, отнасяйки в Отвъдното мразените до пароксизъм неверници. Какво е това! Може би отчаяние, въздигнато до степен вдъхновение. Тук няма място за Любов**и самият правоверен вече съвсем не е герой, а инструмент на Ненавистта.
Християнството, като подход към човека, е ключово завоевание на днешната ни цивилизация. Без да оковава човешката ни природа, то е подтик да разширяваме териториите на познанието, без да громим любопитството, без да гледаме изпод вежди изкушенията, непресъхващата любознателност – така присъщи на слабия, уязвим в плътта си, но неукротим за творчество и откривателства Човешки дух.
Представен като част от сто и двайсетте пейгамбери***, Иисус е, според Корана, принизен до един от многото пратеници на Бога. Чрез тази незначителна сякаш редакция върху християнската версия на Библейската легенда за отношението между Бога-отец и Богочовека Иисус отнета е съществена част от християнската етика и философия – възможността чрез Любов и съгласие да се решават най- жестоките противоречия между хората.
Бог-отец, Бог-син и Бог-дух в триединството си са основен подход, обновяващ неандерталщината, нахъсването на огромни множества срещу всички, които не споделят фанатичното едностранчиво мислене. Великолепието на християнския подход е в това, че – без да отрича Бога-отец, без дори да се усъмнява в Неговата власт и енергия, Го прави важна част от духовното мироздание на човечеството. Избягната е конфронтацията, озлобяването е заобиколено или прекрачено. Пред човешката личност нещата са представени така, че личността (според жизнения си опит, настойчивост, генетични заложби, умения) сама да прецени кое е Добро и кое Зло. Доверието, проявено към човека, е жест, възможен единствено от страна на духовно извисения мислещ ум. Така от дълбока древност до наши дни гласът на мъдреците ни помага да живеем със своята лична участ и драма, като настоява да търсим и създаваме хармония дори там, където Посредствеността ражда Злост и тържествува самодоволно, кичейки се със звания и титли, които не й принадлежат.
Модерната цивилизована общност в момента се занимава с кървавите сблъсъци в Близкия Изток, с проявите на издевателства над невинни хора. Но това са крайни резултати от едно в генезиса си античовешко отношение към проблемите на света. Наивни ли сме, или сме дотолкова интелектуално недоразвити, че да не забележим сърцевината на Злото? Противопоставянето християнство-ислям е непродуктивен подход. Мислещите умове днес би трябвало вече да са разкодирали посланията от Легендата за Богочовека Иисус, който – без да отрича Бога-отец, извършва поврат в мисленето – нежна, ала вероятно най-решителната революция в сферите на духа от две хиляди години насам.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv,
edited by 18 maj 2019
Илюстрации:
- Разпнатият Иисус и римските легиони;
- Авицена – една от духовните личности.
___* Абу Али ал-Хюсеин ибн Абдалах ибн Сина (известен като Авицена), живял ок. 980- 1037 г., е лекар, философ, учен, поет, музикант. Автор на 450 книги върху широк кръг теми, предимно в сферата на философията и медицината. Смятан за баща на съвременната медицина. Пише на персийски и арабски. Последовател на Аристотел и неоплатонизма. Съчинението му "Канон на медицината", съставено от пет части, преведено на латински през ХІІ в., в течение на няколкостотин години е основно ръководство за лекарите в Близкия изток и Европа.
** Някой думи да се отличават от стеснения им смисъл, когато са употребявани в разговорен стил.
*** Т.е. апостоли, пророци, агитатори на върховния княз, деспот, тиранин. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар