ГОЛЕМИЯТ ХАЙТОВ И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ

In memoriam

ГОЛЕМИЯТ ХАЙТОВ И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ

          1.

  Заговорихме завчера с Емил* за отиващите си напоследък от този шарен свят значими за Българската ни нация личности. Наскоро, на 82 години, болен от рак, издъхна Николай Хайтов (1919-2002). В началото на седмицата погребаха актрисата Катя Паскалева (1945-2002).По новините снощи съобщиха: издъхнал поетът Христо Фотев (1934-2002). Вече е три часът следобед, а и досега вали. Небето плаче. 

  С кончината на политик или биг мафиот драматично се разтърсва много тъничка прослойка от общественото пространство; докато физическата смърт на артист, човек на изкуството – да го кажа ясно, бележи началото на низ от равносметки в сферата на масовото съзнание. Живият актьор, писател, музикант, художник, поет в известен смисъл сам пречи да възприемем обективно творчеството му. Налепи от делнична врява, непремерени речи, самолюбивите изригвания на кофтия му нрав, или обратно – пози на скромност, пози, казвам, не така естественото смирение на простосмъртен! – по всякакъв начин пречат на оценката ни. Ето го и жалкия факт: големите личности придобиват сред нас ореол едва след като буците влажна пръст изтрополят върху капака на сандъка с мъртвото материално тяло, едва след като роднини и приятели изплакнат очи от сълзите и след като тържествените траурни речи отшумят.

  Животът продължава, и значи, същинският, ненабеден творец заживява в духа на нацията истински едва подир разпването му на кръста. Така е при нас, българите. А може би навсякъде по света е тъй.

  – Бих сложил, да речем, името на Катя Паскалева до името на Жоро Слона (Георги Божилов, 1935-2001) върху мраморната плоча – казвам. Пием си кафето, тихо ръми дъждец, по булеварда със свистене и шлейф от сребриста струя кал прелитат леки коли, неделя е, тъкмо време за равносметки. – А Хайтов – продължавам, – за него бих отредил бая високо усамотено място. Които идват при неговата тлен, да им се наложи да се позадъхат от изкачването.

  – Как никой не каза, че е велик, когато беше жив! – въздъхва Емил, докато пали цигара.

  – Е, велик! – дразня се. – Това "велик" отблъсква. Другояче го усещам; събрат по дух, по душа, при това българин, как да наречеш велик!

      2.

  Николай Хайтов е от онзи тип значими най-автори на днешна България, които са възможно най-неподходящи за адвокати на собственото си творчество. И какви непримирими сблъсъци, каква настървеност да смачка нищожеството, Боже мой! Тъй избухлив, вулканичен темперамент, и все докрай убеден в своето, в оценките си. А естеството на живота е измамно и гъвкаво, на приливи и отливи; както сочат мъдреците, сътворили Библията, има си време за събиране на камъни, има и време за разхвърляне на камъни...

  Не виждам по-чувствителна, по-изпълнена с тревога и напрежение личност сред писателите ни, доживели третото хилядолетие тук, в разграбената наша България. Чарът му е в неговата невъздържаност и предизвикателствата идат откъм онази страна на унижените и оскърбените обикновени българи, из чиято среда Хайтов се втурна като вихър в идиличния следдеветосептемврийски, подреден йерархично пейзаж на родната култура. Можеш и да не се съгласиш с него, ала няма как да го отминеш, да го пренебрегнеш, да го заобиколиш. Затънали до ушите в това пошло тържество на духовни травестити и курви, на сламени палячовци, насилващи се да говорят на света уж от името на българина, пигмеи с уиски и пура в ръка, разни ми ти там Тошо-Тошевци, Иван-Славковци, Вежди-Рашидовци, Емил Кошлуковци и пр., говорещи с изкусно задебелен глас, напращели от ехидничене, пошлост и сарказъм с циничен подтекст, персони с велики претенции и титли, но без най-елементарно домашно възпитание, затънали в преднамерено създавания по поръчение отвън вече три десетилетия хаос от прекатурени нравствени стойности, сега разбирам, страшно ни е нужен Николай Хайтов като духовно излъчване.

      3.

  В деня подир поклонението сврели сме се десетина колеги в хранилището на училищната библиотека. Ваканция. Отварят дума за онова, което излъчили по националната телевизия предната вечер, и между другото госпожа на средна възраст се учудва, че не забелязала официалните ръководители на държавата, ала виж, господин... назова името на един от големите босове, някогашно борче, което днес може да купи, да кажем, презокеански лайнер за рождения ден на любиматаДарина. Та и този господин Биг Мафиот се вмъкнал в редичката опечалени, положил скромно букетче в ковчега, мълчаливо и със сведенаглава постоял минута, и пак тъй мълчаливо излязъл от полезрението на тв-камерите.

  – Каква работа има тарикатът, да се мотае из онова осветено пространство в такъв момент! – извиках. Сам себе си изненадах. И веднага съжалих. Леле, такава реакция от моя страна! Що, бе, викам си, даскале!

  – Що бе? – изрече на глас колегата Димитър Радев. – Представи си, че човекът наистина цени Хайтов. Що Илия Павлов да не отиде на поклонението? Що като е бандит! Това си е негово човешко право. Кой си ти, че да му забраниш!

  Нямаше къде да отстъпвам, съжалявах вече, преди още Митко Радев да ме засече. Тъй де, ама наистина кой съм! Нима е забранено на мафиота да изпитва почит към писателя Хайтов, човещина, лично пристрастие? Чувал съм, и между бандитите имало мъжки момчета, пък и най-гледаните филмови трилъри нали все утвърждават образа на симпатичното лошо момче! Та значи ей по този повод ми се наложи да разправя сцена от класически трилър с Робърт де Ниро (1943).

  Двама братя се срещат в миниатюрната гостна у майка си. Дошли тук поотделно, случайно се засичат. Наконтеният, лигав като плужек тарикат, хитрец на дребно и провален тип, вече си сърба кафенцето, когато се появява Биг босът (Робърт де Ниро). Босът е могъща фигура, дон, един от страшните кръстници в престъпния свят. Майката туря и нему кафенцето, и сетне се прибира пак да трака там нещо си, да готви в омърлявената кухничка. Като фон, от съседното помещение долита говор и сладникав шлагер от местна радиостанция. Непретенциозна, делнична ситуация. Какво ли в такава ситуация може да се случи?

  И тъй. Кръстникът внимателно поема чашката с кафенцето и почва да разбърква захарта; много бавно крачи няколко стъпки наляво, няколко надясно по дължината на масата, където се е настанил кокошкарят, зализаният му брат. Около две минути трае цялата сцена. Онова конте явно се е появило пак да изкрънка нещо от брат си, още не се е обадило, обаче се подразбира – следи с кучешки предан, влажен поглед крачещия из стаята настръхнал свой брат. Тракането на лъжицата в порцелановата чашка, бъбрежът от радиото, мълчанието... Тръпки ме побиват, колчем си спомня точно този епизод. Много сдържано големият Де Ниро произнася, вероятно ужасно неточно предаден от мен, онзи страховит монолог. Повтарям, всичко е изречено с равен тон, почти кротко:

  – Братко! Ти си ми брат, и аз не мога да променя това положение. Нищо, което си пожелал досега, не съм ти отказал. Защото си ми брат. Защото сме синове от една майка. Имал си, и пак ще имаш и занапред всичко, което пожелаеш. Пари? – Пари. Мацки? – Мацки. Екзотични пътешествия? – Всичко, всичко, което си пожелаеш –лимузини, яхти, замъци, елитни адвокати, висока длъжност в директорския борд, банки, заводи. Всичко, разбираш ли! Едно обаче оттук-нататък нека да ти е ясно: не искам да те виждам, когато идвам при майка ни. Ще й се обаждам да я предупредя да ти каже кога ще идвам, за да те няма. Не искам да усещам миризмата на твоето тяло, дъха ти, лафовете ти, парфюма ти, шегите, оплакванията ти. Нищо твое, ясно ли е! Каквото ти е нужно, обаждай се на моите хора, и ще го имаш. Но за пръв и за последен път предупреждавам: видя ли те още веднъж да се мотаеш около майка ни, когато идвам да говоря с нея, ще те убия!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 7 uli 2002 – edited by 22 maj 2019

Илюстрации:
- Николай Хайтов и Катя Паскалева (горе);
- Робърт де Ниро в епизод от "Кръстникът". 

____

* Емил Калъчев (1932-2013).

** Нищожеството Велислава Дърева (1953), която съм учил на журналистика някога, докато стажуваше в моя отдел на младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра": Уличих Хайтов в кражба, уволниха мен, главния редактор и зам.-главния, http://e-vestnik.bg/6224/%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D1%83%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D1%85-%D1%85%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D0%B2-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0/

БЕЛЕЖКА: Текстът е отпечатан първо в бр.6-8 от 2002 г. на някогашния пловдивски вестник "Арт-клуб". На 30 юни 2019 ще се навършат 17 години от смъртта на писателя Николай Хайтов, според мен, най-значимия писател на днешна България. Бел.м., tisss.