ИСТИНАТА ВИНАГИ ИЗЛИЗА НАЯВЕ

ИСТИНАТА ВИНАГИ 

ИЗЛИЗА НАЯВЕ

– Когато снощи те потърсих, Лили,

оказа се, че няма те у вас.
– Ах, Боже мой, къде ли пък съм била!
Да, спомних си. Бях у съседа Спас.

– То беше доста късно, казвам, късно,
на гости през нощта кой ходи, кой?
– Ех ти, с туй подсъзнание тъй мръсно
на кръст ме разпна, ама че герой!

– Не-е, питам само. Търсих те за нещо,
което ме измъчва тия дни.
– Кажи, защо ме гледаш тъй горещо,
че плувнах цяла в парещи вълни.

– За пръстенче дойдох да взема мяра,
че при златаря щях да мина пак.
– Това ли било? Как ме изненада!
Че бива ли да шеташ в тоя мрак?

И прекосил си тез дълбоки преспи,
през сто баира стръмни бил си път...
– Как тъй защо, нима не се досещаш,
за нас дори и бабите мълвят.

– Да бъбрят! Само глупости мърморят.
Щом пукне пролет, твоя ще съм аз,
почакай месец-два, че и отгоре,
и подтисни проклетата си страст.

– Подтискам я, ала защо да крия,
отлагаме тъй дълго оня миг,
когато с вино и шише ракия
у вас ще вляза като мил жених.

– Ще влезеш, ех! Мерак набрал си множко.
Наградата тепърва предстои.
– Да, миличка. Мечтая цели нощи
и пред очите вечно си ми ти.

Дойдох, а тебе никаква те няма,
сега от Спас ли да ревнувам аз?!
– Това ли било! Ай, каква ли драма
у тебе е избухнала тогаз?

Той болен е. Умира и се гърчи,
тъй побелял, нещастен и проклет!
Наложи се да го повивам в кърпи
и във чаршафи, мокрени с оцет.

Да знаеш, снощи даже не съм спала
и молих се за грешната душа.
Не мигнах, мили, пуста опустяла,
във сетния му час да го теша.

– Тешила си го, виждам! Вече зная,
по гушката ти морави петна
показват ми, че винаги накрая
наяве истината е една.

– Не ми ли вярваш? Той сега умира,
душа бере, на път за Оня свят...
– Е да, затуй със вино и ракия
почерпи ме, като да съм му брат.

И песни пя, и свири на китара,
с момците се надборваше дори,
та даже и кръчмарката ни стара
прокле го в Ада вечно да гори.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 25 avg. 2009 – edited by 21 maj 2019