Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (8.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (8.)

   Продължение

   17.08.1997.

  Мария, с която бях между 1988 и 1991 г., казват ми заговорнически, си имала нов приятел, пети или шести по ред... Предпоследният в редичката й усилено пробвал да изясни къде допуснал грешка. Глупако, грешката ти е, че въобще си се хванал да тъчеш платно с жена, осъдена да тича подир ГНХ (Голямата Недостижима Химера)! Тази амбиция не й дава спокойствие. Наказанието си е у нея; подтиква я да се мята насам-натам като плувец в паника, че морето ще го погълне и – какво ли друго му остава, освен да гребе от живота, докато може да се държи на повърхността на добрия тон и оръжията му не са се изхабили съвсем.

  Съчувствам й, че не открива Принца от мечтите си; а кой знае, чака да й се яви в небесни одежди, пък той да е някой съвсем земен Адам. Всеки случай, при цялата им привидна мекота и податливост жените са по-романтични и целеустремени да следват идеала си. Поне осемте от десетина Евини дъщери, порядъчно задомени, кътат образа на непохватен и неповторим именно затова Ромео. О, как измамно е това великодушие към занемарилите се и саможиви от преживяното заедно техни законни половинки!

  Какви ли ги върши уседналият съпруг! След обилна и вкусна по селски вечеря (цитат от хасковския поет Иван Николов)* посяга с мазни устни към законната си, която изпълнява ритуала на прелъстената – Празник на посредствеността, фалш, накъсан като дантела от разделите, които превръщат сексуалното в нещо желано. При повечето случаи бракът е вид доброволна принуда. "Доброволна" е видимо, "принуда" всъщност. Голямата тръпка, екстаза удобствата и уютът ги съсипват.

  Така сам провалих връзката си с Мария и нямам основание да я обвинявам. Тези пулсиращи слънца момичетата си търсят стопанин, не слуга; нима не е грехота да пропуснеш авантюрата с някой свободно реещ се романтичен хищник! Ясно е какво мисли Бог по този въпрос, но колкото и да е грешно, мисля си – природата мъдро е наредила нещата. От тримата мускетари на Александър Дюма – баща (1802-1870) Атос ми е противен, Портос – безинтересен, а Арамис ме изкушава като вариант на мъжкия нрав. Атос е първообраз на самохвалковците, хората на показния живот; Портос – баща на еснафи, бюргери, филистери; Арамис е принц на авантюрата и дискретността – около него все нещо става, нещо интересно, загадъчно и неясно като извънбрачната връзка на уважавана личност.

  По-силно увличат стаените вибрации на интелектуалната струя, понеже любовта в съвършения си вид е изява на интелектуалното, на усет за отсрещния. Движещите механизми на човешкия ни живот са неочевидни неща. Очевидното е повърхност, която има свойството да заблуждава. Където нещо ми се навира в очите, питам се: "А какво не бива да видят моите очи, с каква цел видимото ме изкушава, кой канал за информация иде то да подтисне?"

  Отвращава ме фанатикът. Задъханата му многословна и изнервена реч е като насъскани насрещу ти песове: със зъби и нокти, с ръмжене и лай заповядват, т.е. отнемат най-естественото право на личен избор, осмисляне в спокойна обстановка. За съжаление фанатизмът е рожба на красива особа – Романтиката, и неколцината посредствени бащи – Надменност, Всезнайство, Самовлюбеност, Изключителност.

  Един съсед – 65-годишният Димитър Димзов, разпалено ме убеждава в Господ и възможностите за свръхестествена изцелителна намеса. Има си човекът лични мотиви да вярва, защото е силно притеснен: дъщеря му боледува от нещо, с което медицината още не знае как да се справи; но фактът, че така рязко отрича едно, а защитава друго, и особено – прекаленият патос, увереността му, че е прав, именно понеже той лично вярва в това, ме настройват скептично, натъжават ме. Защото е добър, кротък човек, виждам, сърцето му кърви и фанатизмът му не иде от него, а от бедата, която го застигнала. Та се питам, Бедата ли е единственият път към бога, към световното ядро информация?

  Липсва ми смирение. Не смирението на овца, която приема заколението за нещо неизбежно, а смирението като кротост на любознателния дух, който си слага юзди, не желаейки да се състезава с бога. Подозирам, че този бог по различни начини се проявява в постъпките на разни хора. Откривал съм го у Невена от Перущица (баба ми) и у баща ми Кирил – като излъчване на вътрешна светлина и спокойствие. Но то, предполагам, е състояние на духа, когато духът е в съзвучие с океана от добро, в който несъзвучният ни материален свят се лута, боричка се, крещи от ярост.

  19.08.1997.

  Утрото е слънчево. На балкончето, където съм, въздухът е като планински извор бистър. След седмица е годишнина от смъртта на дядо ми Борис – 26 август 1972 г. Двайсет и пет години вече образът му е в паноптикума на моите си лични фантазии. От четирите му оживели рожби моята майка му е любимка. Не баба ми Невена, а той е показвал повече грижа към мен, може би понеже съм му първият внук. Любовта му не беше като обичта на Райчо към внучката Невена (и моя внучка); сватът Райчо, як като родопска канара мъж, я качва на главата си, па се оставя тя да го разиграва като глезено тригодишно детенце. 

  Любовта на дядо ми бе мечешка: учел ме е да съм като него, не е пълзял, не се е търкалял по земята, да го харесам. Затуй съм привързан към него; все едно ми е заръчвал: когато обичаш, бъди себе си, не някой друг! Досега не проумявам мъже, които показно се разтапят от умиление пред любимата. И галене, и прегръдки са си съкровена работа и се вършат наскрито, насаме. Любовта е тайнство, дискретност, не показност и фасони. На женчовци, които кълнат или страдат по площадите, не им хващам вяра.

   *  *  *

  Президентът Петър Стоянов (1952) поднесъл извиненията си към българските турци заради калпавия опит на Тодор-Живковата власт и администрация да им смени имената. Дотук харно, ще речеш, рицарски жест на модерен политик. Но защо досега не съм чул турски големец да се извини за ислямския геноцид спрямо нас, българите, в течение не на година-две, а на половин хилядолетие (485 години)? 

  Извиненията си г-н Президентът на Република България защо не ги поднесе на родна Българска земя? България (а не Турция) е родина на униженото население. Та така нашият звездочел романтичен мъж фактически узакони претенциите на политиците в Република Турция и в бъдеще да проявяват "грижовност" към част от българските граждани. Извиненията от наше име на Бате Пешо Петолевката** не са ли просто национално предателство! Истинският аристократ не ръси бакшиши; виж, фукарата, в желанието си да замяза и той на аристократ, пилее жестове и вересии, свят да ти се завие!

  Довчерашните ми колеги-таксиметърджии – обръгнали, бойки момци, научили се своето да отстояват с достойнството на сами господари на себе си, майтап си бият с мангото-завалия, платил пребогато за мижав курс от километър-два. "Не си вижда голия задник, седнал да ми се прави на ларж!" Ей такъв е строгият им коментар. 

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 7 dec. 2018

Илюстрации:

- Александър Дюма - баща, (горе);

- Президентът на България (долу).

–––

* Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82)

** Пловдивският прякор на адвоката по бракоразводни дела. Бел.м., tisss.

Документи – ТРИЦИ И МАЙМУНИ

Трийсет слаТки години нагоре по Стълбата, която води надолу

ТРИЦИ И МАЙМУНИ

   СТАРАТА ШКОЛА ПОЛИТИЦИ СЕ КИПРЕХА В СТИЛ "ВИЗАНТИЙСКА ИКОНА"– ВСЕ ТАКИВА ЕДНИ МРАЧНИ, НАФУКАНИ, ГЛЕДАТ ЛОШО, ЗЪБЯТ СЕ НА ВРАГА. 

ДОКАТО НОВАТА ШКОЛА СА ОБЩИТЕЛНИ И ЧОВЕКОЛЮБИВИ: "И АЗ СЪМ ПРОЗД, МА И ВИЙ СТЕ КАТ МЕН".

  Чета преди час-два гробищна статия на някой си Халачев, известен като писател (статията, отпечатана в снобското вестниче "Български писател"), гърмяха над мен апокалиптичните му прогнози – "Обречени сме да загинем. България ще изчезне от картата на света. Да помислим на кого да завещаем поне спомените от миналото на този народ, историческите ни паметници" и пр., и пр. все с този стар запев на черно отчаяние. Питам (на масата в кафенето е и Емил Калъчев): Как с такива мисли в ума да уча учениците си на родолюбие, чест, достойнство? Този какви ги плещи!

Марин Халачев (1933-2005)

  Страшното е не когато врагът е многочислен и те побеждава, страшно е, когато сами отвътре вече сме коленичили и сме се предали. Този мил образ (нещастният Халачев) го боли много, ала не мога да му съчувствам. Такъв вид предателство, струва ми се, е най-опасният, понеже от него нататък започват тарикатлъците, цинизмът, спасяването поединично, раковата клетка, която – превърне ли се в метастаза, в състояние е действително да ни погуби като нация и държава. Защо ни отписват или вече са ни отписали, Боже мой! И кой печели от това?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 6 dec. 2018

Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (7.)

 ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (7.)

   Продължение

   

   17.08.1997.

  На 6 август поехме за местността Каваците зад Созопол. В пет и трийсет сутринта натоварихме семейство Ряпови плюс багажа им и към два подир обяд вече бяхме в почивната станция. Седяхме до 11 август. Тръгнахме да се връщаме почернели с морски загар. Сред нещата, които си спомням по-ярко, е една от разходките с Re. по брега преди тръгването, когато гларуси с крясъци прелитаха над главите ни, а вълните ревниво ближеха влажния пясък, сякаш за да заличат стъпките ни; и после седяхме върху пейката на спасителите, беше ветровито, жива душа освен нас нямаше, само боклук и поръждавели тенекии, когато се появи Роро, кучето на Ряпови, встрани от нас и чух Меди – жената на Ряпов, да го вика откъм станцията.

  Колата ми създаваше проблеми по пътя, но не се повреди съвсем, не се скапа. Реших, че Re. e разкошна и съжителството ми с нея е стипчиво, но и крехко, подобно на поток, скрито бълбука и се провира из високата гъста трева. И то бе всъщност Големият подарък за петдесетия ми рожден ден. Сега, когато е минала почти седмица от завръщането ни и поглеждам към изтеклите пет-шест дни, какво виждам? ГБЧ (Големият Бял Човек) плътно е наоколо й, пилее пари в неговия си стил, и "го дава" страстен, грижовен, доколкото разбирам от нейните преразкази. Имам усещане за опасно едро животно, мирише ми на мокра козина.

  Във видимия спектър сякаш всичко уж е наред, храмът си е на мястото,  кръстът над камбанарията леко килнат и тази тиха драма у Re. подсказва колко е уязвим човек – особено ако това е трийсетгодишна красива жена. Не мога да знам, но и не искам да знам (поне засега) доколко важна е тази моя обвързаност – името ми би трябвало да е Константин, което ще рече "постоянен". Третият актьор в спектакъла й съм, няма ме на сцената, а и публиката не се занимава с онзи, който е зад кулисите.

  Събужда се у мен вроденото мое мазохистично гласче – да ми напомня, че нищо не ми принадлежи, че животът ми е случаен епизод и стореното от мен за света няма стойност. И защо да си кривя душата, не завиждам на рутинни благопристойни бракове. За мен всичко е в движение; константна е само основата, принципите; тъй че абсолютното равновесие и хармония би трябвало да ме тревожат. Талантът ми се буди, когато съм под заплаха и при напрежение. Открих, че – колкото и странно да изглежда, силата ми е в моята уязвимост във физически и всякакъв план.

  Не, не желая трохи от чужда трапеза; за подаръците и придобивките при мен винаги идва час горчиво и докрай да плащам. И не съм слуга; каквото имам, не ми е даром дадено. Авантюрист, надявам се, не безскрупулен. И въпреки нещо се отдалечава, долавям мразовит полъх. Дали не се задава моментът вече да си плащам за преживяното щастие?

  Оставих ръкописа на "Кардиф" за набор. Венцеслав Бъчваров е човекът и около Венци ухае на обсебен от амбиция на всяка цена да го ценят като литератор. Формата налице, съдържанието обаче – бледичко. Деветдесет и девет на сто от пишещите сме това. Спасява ни изкушението да пускаме перки, да се правим на велики, неповторими личности, а освен тщеславие и самовлюбеност май друго няма. Вазов и Пенчо Славейков – истинският и измисленият. Единият живее, другият позира.

  Да си вдигна задника, да се махна... Къде! Почва да ми наскучава в този свят. Край морето ми изгря – ако Иисус слезеше на брега, в какъв ли образ би ни се представил?... Кеф! Спасителят Исус – в тъмночервен мерцедес, по бански, с тъмни слънчеви очила, масивен златен кръст (към сто грама) на гърдите, верижки, татуировки с Дева Мария, обички, ланец, пръстени, плавници, тръненият венец и пр.

  От време на време придобивам главозамайването, че гледната ми точка е някъде мно-о-ого високо. За първи път го открих, когато си мислех дали завиждам на поета Спас, кмета на Пловдив г-н Гърневски. И Спас, и Теди (Теодор Димитров, областен управител), и президентът на Републиката, и президентът на Щатите, и папата с вселенският патриарх ми се явяват под нозете. Не! Решително не мога да им завиждам; просто не си пожелавам участта им.

  Защо внушават, че Адам бил нещастен? Сгрешил от наивност, изкушен от току-що прелюбодействалата Ева; Господ ги прогонил с гръм и трясък от Едемската градина, заръчал им да страдат... А дали в страданието няма зрънца щастие като диамантени слитъци сред кал и помия? Ами какво ще е Любовта без страдание! Не мога да си представя и за миг благородство, което да не е преминало през страданието и бесовете вътре в нас. 

  Помня френски шлагер, правен в арабски стил, няма как да не го знаеш, "Айша". Наистина е много приятна мелодия. На петдесетия ми рожден ден седим с Re. в кафене покрай занемарения къмпинг в летовището Каваците след Созопол. Духа поривист вятър, след дни на адски жеги времето се бе развалило и ята от гларуси с разперени огромни криле кръжаха над нас, а в кафенето бяхме сами; или май имаше и семейство побелели мъж и жена с хлапенце на 3-4 годинки... Това нещо ми се е запечатало в ума, изплувва винаги, само чуя ли мелодията, която тогава се просмукваше до нас през поривите на вятъра от поръждавели зелени тенекиени тонколони. Един от миговете щастие, свързан точно с тази арабска мелодия... Днес нищо вече не е същото, но нещо игриво в този френски шлагер ме връща към време, когато съм бил изпълнен с илюзии и поради тази причина много щастлив.

   Десет дни изкарахме с Re. в крайно занемарената почивна станция, при това в компания от местни досадници. Нали като се готвиш за романтичен воайяж, и ти би се ядосвала, ако чичковци и лепки се пришият към вашата любовна двойка! И в онзи късен следобед или ветровита привечер тъкмо се бяхме отскубнали за около час от досадниците. Все едно още сме там...

     Всяка вечер се пренасяхме да спим в различна барака. И всяка нощ Re. навиваше плюшена играчка, зайче с барабанче, което цънцънкаше тихо и мелодично, докато се гушкахме в тъмното... Колата ми не беше наред, тъй че едвам се дотътрихме до къмпинга, пренатоварени и от багажа на добри приятели, заради който брах дертове и провалихме замисления преход от Бургас към Балчик, Каварна, до нос Калиакра с преспиване по луксозните хотели и мотели край брега. Странното е, че двайсетина години по-късно този е може би сред най-хубавите ми спомени от преживяното дотук.

   Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 5 dec. 2018

Ars Poetica – СВЕТЛИНАТА В ТВОИТЕ ОЧИ

СВЕТЛИНАТА 

В ТВОИТЕ ОЧИ

Очите ти зелени, Боже мой, очите ти зелени...
Кой казва, че не съм ти свой, а ти не си за мене!

У мене – ветрища, мъгли, хиляда дяволи у мене;
у тебе – слънце, дъжд вали, и две очи големи.

По път скалист едва вървя и питам най-смирено:
защо, защо едва сега, защо тъй ненавреме?

Пред мене – ангелски очи, изящни, притаени.
У мене дяволски звучи: Не ти е позволено!

Макар опасностите тук, макар и сто забрани неми,
откривам като че напук трева да никне в мене.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 sep. 2011 – еdited by 5 dec. 2018

Ars Poetica – НА ПЕРОНА

Тъй тихо е навън, тъй бяло!

Здрависах се със мойте мъртъвци.*

НА ПЕРОНА

Отмина нейде с лятото на този ден сърцевината жълта,
като жълтък в мъглата слънцето клони на Запад,
ветрец косите роши пак, устата хладен въздух гълта
и детски пръстчета небето с шоколад и восък цапат.

Вагоните изнизаха се зад завоя покрай фабриката стара,
разтъпкваме се – няколко връстници по перона,
и Пловдивската, боядисана във охра, тъжна гара
край нас на купища изсъхналата шума гони.

Къде да идем, като иде пак неделя и отминал влакът,
отсреща в закусвалнята сервират люта супа
и като нас такива – неугледни, изгладнели чакат
и всеки във балтона си се сврял като в хралупа!

Животът е това, дотук май поиграхме си доволно,
опитахме от всичко и не беше никак скучно,
днес купих си за зимата едно червено поло
и смятам да се върна в себе си и да си врътна ключа.


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 16 noe. 2007 – edited by 5 dec. 2018

____
* От едноименното стихотворение на Соня Пехльова. Бел.м., tisss. 

Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (6.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (6.)   

   
    Продължение

   22.07.1997. 

  Баща ми, да беше жив, днес щеше да е навършил своя 3/4 век. В Стария завет петдесетгодишнината я празнуват с юбилей, а 75-годишнината...?! 

  Този мой баща така и не го разбрах докрай. Защото по време, когато сме били заедно в множеството на живите, съм бил твърде хаотичен, каквато е изобщо младостта, неяснен и за самия себе си, сподирян от пламенни желания, от какви ли не бесове. А и може би понеже той – който изглеждаше обикновен като тих ручей сред зелена морава, всъщност е една глъбина в своето мълчание и привидно спокойствие. Какво ми е дал; какво ли съм взел от него – нямам представа, но не си го спомням инак освен вдаден в работа.

  Когато научил, че му се родил син, този тих, за мен непонятен в много отношения българин, противник на всякакъв род фукня и демонстрации, наел файтонджия да го превози през центъра на Пловдив; но седнал не там, където се сяда, когато се возиш във файтон, а на капрата, до файтонджията; вдигал бутилка вино за поздрав, пеел. Не съм го чул глас да повиши, а да пее ще да е било цяло чудо.

  Когато бях пет-шестгодишен, състезаваше се по мото-крос, ала нямаше особени успехи. Другите се снишаваха зад кормилото, залепили буза за фара, той караше като поп на моторетка – изправен в кръста, с вдигнато чело, та с майка ми отдалеч го разпознавахме по бялото лице сред оклепаните до уши надупени кросаджии.

  Драго му беше да вдъхва живот на стари бракми. Придаваше им вид по-добър от онзи вид, когато са били нови. Сам измайстори електрическа планя. И повечето от нещата у дома бяха проектирани и изработени на дърводелския му тезгях. Пушеше много рядко: за салтанат, сякаш си придава важност. Карти не играеше. Обичаше да играе шах. "Ела сега да те изпитам на шах!" – вика ме в хола на етажа, който купиха през първата година, когато заминах войник. И като падна две-три игри, усмихне ми се кротко – ехидничене, иронично заяждане, грандоманско самохвалство нямаше у него: "Е-ей, ама ти никакъв кършалък (отпор, демек) не ми даваш, бе!"

  Не одобряваше женитбата ми, избора ми, но лоша дума не отрони. Насаме ми е казвал: "Това женче за себе си не умее да се грижи, взел си го къща да ти върти. Кой дявол те прати да се жениш чак в Добруджа! По-добре хич да не беше учил в София, да те бях направил един мебелист".

  Докато се състезаваше на мотокрос, в бараката ни за въглища на улица Ниш № 4 висяха окачени на гвоздей двата му състезателни номера, елипсовидни тенекета с цифри. Неговият номер беше 45, и в това откривам някакъв смисъл – през зимата и пролетта на 1945 г. е бил на фронта край реката Драва. Имаше си кожено яке, ботуши с високи кончове и подметка от автомобилна гума, специално за състезанията по крос. В онези години състезателното трасе обхващаше Трихълмието, Бунарджика, заобикаляха Альоша и стария Руски паметник-костница в чест на загиналите от 1877-1878 г., спускаха се по Пещерско шосе, Царския Остров, където прецапваха рекичката Дерменка, оттам до село Оризари, после покрай ресторант "Ловна среща", Матинчеви градини, Сарай-къра и обратно по Пещерска в посока Централната пловдивска жп-гара, булевард Руски и улица Иван Вазов. Финалната лента беше опъната над плътната тълпа от зяпачи точно срещу старото Комендантство, встрани от Дома на народната армия.

  Помня в дъждовно и кално време как пердашеха по Пещерско шосе край нашата уличка Ниш. Бях най-гордото хлапе, макар никога да не съм се хвалил с баща си. Струпалите се от двете страни на шосето гадаеха, подскачаха от крак на крак, мокри в противната снежна киша. И в онзи момент, когато съм се усещал огрян отвътре, щастлив с моя толкова необикновен баща, ме перна с копачка Видко Троплев, внук на хазяите Цвета и Костадин Дърварови. Едно от двете рогчета на мотичката се заби под окото ми, сякаш напомняне да не се възгордявам. Белегът да ми напомня.

  На един от състезателите – Георги Баев, Байката яздеше новичка "ява", а чешките бяха по-бързи от повечето стари мотоциклети – нейде сред калищата на Царския остров, му пада веригата. Баща ми бил зад него, задминал го, но спрял – върнал се да му помогне. Никога не е бил първи. Веднъж, помня, завърши втори, веднъж – на пето място от трийсетината състезатели. За награда памучна риза донесе вкъщи.

  Получавахме вестник "Патриот", местния "Отечествен глас", месечното издание "Авто-мото". В избата открих вързопи от списания за наука и техника, пожълтели, умирисани на мухъл. Странни работи виждах на картинките: дирижабъл, танкове, самолет с причудливата форма на галош, оръдия, кораби, торпедо, подводница.

  Една от последните му снимки някъде сред Родопите, когато е 60-годишен, го е съхранила възседнал магаре и ръката – вдигната за поздрав. Най-хубавото на тази снимка е усмивката му на слънчев кротък човек. За снимката майка ми, вече подир смъртта му, рече веднъж: "Виж! Не ти ли прилича на Христос? Същински Христос".

  Не бе набожен. "Набожен" и до днес ми се струва смешна, иронична дума, нещо като думата "лицемерие". Но на дъното на дървена кутия с личните му документи под ордена за храброст, след като така ненавреме си отиде от нас, открих цветна картичка с изображение на Господ с почерка на майка му – баба ми Господинка, от януари 1945 г. да се пази. Носил я изглежда до сърцето в джоба на войнишката си куртка, че беше сгъвана на четири и дрипава по краищата.

  Никак не му се ходило на война. От петима братя той, най-малкият, най-нежният, само е бил на самата фронтова линия. Майка ми разправяше, че го предложили за орден І степен; в последния момент орден за храброст І степен отредили за ротния му командир – посмъртно, а оживелия редник получил същия орден, но II степен.

  За войната у дома не се говореше. Веднъж, когато го подпитвах по-настойчиво, отряза ме: "Какво ме врънкаш? Това беше касапница. Първата седмица от вонята на трупове само повръщах, не можех ни да ям, ни нощем да спя". Обичал живота. О, как го обичал! Не мога да си го представя обезверен, отпуснал ръце. Но неговата самоувереност не бе дразнеща. Казваше усмихнат като дете: "На стари години, ако не мога друго, семки ще продавам с ей това кантарче". Кантарчето, с което смяташе да поминува в немощта си, и сега е долу, в избата на старата къща срещу черквата "Св. Георги" в пловдивския квартал Мараша.

  Рекъл веднъж на майка ми: "Не мога да си представя друг мъж да те прегръща. Случи ли се това, двама ви ще убия, а после ще свърша и със себе си".

  Когато болките му вече станали непоносими и полекичка умирал, десетина часа преди смъртта, в камионетката, с която го придружавахме към софийската клиника Пирогов, извръща глава да не видим сгърченото му от болки лице. Докато майка ми и сестра ми тихичко нещо си шепнат, виждах как, оросен от пот, мърда устни – без глас, мълком крещеше: "Оле-ле, майчице!" Този мой баща издъхна сам, без близък човек наоколо. Затова от дън душа намразих лекарите и касапския им манталитет след неговата смърт. Изолираха го от нас и от света, докато беше в съзнание, ала безпомощен, във варосана някаква тяхна си клетка на преизподнята.

  До последния си дъх работи. Трудът за него в никакъв случай не беше тегоба, а привилегия на здравия и жизнен българин.

  В деня, когато колата избухва в пламъци, станали сутринта в четири, да идат до вилата на сестра ми над близкото до Пловдив село Белащица да завардят ред за водата и да полеят лехите с доматения разсад. В осем оставил майка ми, слязъл до града да обиколи адресите по подадените до мебелния магазин на бул. Малчика рекламации. Навсякъде минал, само в милиционерския блок 51 на район Тракия (срещу пощата) хората не си били вкъщи. Качил се пак на вилата; този път със себе си взел и Кирил – мъжа на сестра ми. Към един по обяд тримата слезли в Пловдив, набрал грозде от асмата и рекъл на майка ми: "Как да седна да обядвам, докато не видя какво им е на онези хора! Измий грозде, направи салата и ме чакай. Ще видя и тази рекламация, и се връщам".

  На втората година след смъртта му заварих в дома им непознат едър и грубоват мъж на масата във всекидневната. Седи на бащиното място наметнат с домашната жилетка на баща ми, а майка ми на мивката мие паници зад полуоткрехнатата врата на кухнята...

  Мир на праха ти, мили мой мълчаливецо!

   23.08.1997. 

  Кога на богатите им се удава възможност да мечтаят! Докато си пожелаят нещо, и то кацнало на масата им. Бедният мечтае; и колкото по-дълго, толкова по-красиво. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 4 dec. 2018