Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (8.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (8.)

   Продължение

   17.08.1997.

  Мария, с която бях между 1988 и 1991 г., казват ми заговорнически, си имала нов приятел, пети или шести по ред... Предпоследният в редичката й усилено пробвал да изясни къде допуснал грешка. Глупако, грешката ти е, че въобще си се хванал да тъчеш платно с жена, осъдена да тича подир ГНХ (Голямата Недостижима Химера)! Тази амбиция не й дава спокойствие. Наказанието си е у нея; подтиква я да се мята насам-натам като плувец в паника, че морето ще го погълне и – какво ли друго му остава, освен да гребе от живота, докато може да се държи на повърхността на добрия тон и оръжията му не са се изхабили съвсем.

  Съчувствам й, че не открива Принца от мечтите си; а кой знае, чака да й се яви в небесни одежди, пък той да е някой съвсем земен Адам. Всеки случай, при цялата им привидна мекота и податливост жените са по-романтични и целеустремени да следват идеала си. Поне осемте от десетина Евини дъщери, порядъчно задомени, кътат образа на непохватен и неповторим именно затова Ромео. О, как измамно е това великодушие към занемарилите се и саможиви от преживяното заедно техни законни половинки!

  Какви ли ги върши уседналият съпруг! След обилна и вкусна по селски вечеря (цитат от хасковския поет Иван Николов)* посяга с мазни устни към законната си, която изпълнява ритуала на прелъстената – Празник на посредствеността, фалш, накъсан като дантела от разделите, които превръщат сексуалното в нещо желано. При повечето случаи бракът е вид доброволна принуда. "Доброволна" е видимо, "принуда" всъщност. Голямата тръпка, екстаза удобствата и уютът ги съсипват.

  Така сам провалих връзката си с Мария и нямам основание да я обвинявам. Тези пулсиращи слънца момичетата си търсят стопанин, не слуга; нима не е грехота да пропуснеш авантюрата с някой свободно реещ се романтичен хищник! Ясно е какво мисли Бог по този въпрос, но колкото и да е грешно, мисля си – природата мъдро е наредила нещата. От тримата мускетари на Александър Дюма – баща (1802-1870) Атос ми е противен, Портос – безинтересен, а Арамис ме изкушава като вариант на мъжкия нрав. Атос е първообраз на самохвалковците, хората на показния живот; Портос – баща на еснафи, бюргери, филистери; Арамис е принц на авантюрата и дискретността – около него все нещо става, нещо интересно, загадъчно и неясно като извънбрачната връзка на уважавана личност.

  По-силно увличат стаените вибрации на интелектуалната струя, понеже любовта в съвършения си вид е изява на интелектуалното, на усет за отсрещния. Движещите механизми на човешкия ни живот са неочевидни неща. Очевидното е повърхност, която има свойството да заблуждава. Където нещо ми се навира в очите, питам се: "А какво не бива да видят моите очи, с каква цел видимото ме изкушава, кой канал за информация иде то да подтисне?"

  Отвращава ме фанатикът. Задъханата му многословна и изнервена реч е като насъскани насрещу ти песове: със зъби и нокти, с ръмжене и лай заповядват, т.е. отнемат най-естественото право на личен избор, осмисляне в спокойна обстановка. За съжаление фанатизмът е рожба на красива особа – Романтиката, и неколцината посредствени бащи – Надменност, Всезнайство, Самовлюбеност, Изключителност.

  Един съсед – 65-годишният Димитър Димзов, разпалено ме убеждава в Господ и възможностите за свръхестествена изцелителна намеса. Има си човекът лични мотиви да вярва, защото е силно притеснен: дъщеря му боледува от нещо, с което медицината още не знае как да се справи; но фактът, че така рязко отрича едно, а защитава друго, и особено – прекаленият патос, увереността му, че е прав, именно понеже той лично вярва в това, ме настройват скептично, натъжават ме. Защото е добър, кротък човек, виждам, сърцето му кърви и фанатизмът му не иде от него, а от бедата, която го застигнала. Та се питам, Бедата ли е единственият път към бога, към световното ядро информация?

  Липсва ми смирение. Не смирението на овца, която приема заколението за нещо неизбежно, а смирението като кротост на любознателния дух, който си слага юзди, не желаейки да се състезава с бога. Подозирам, че този бог по различни начини се проявява в постъпките на разни хора. Откривал съм го у Невена от Перущица (баба ми) и у баща ми Кирил – като излъчване на вътрешна светлина и спокойствие. Но то, предполагам, е състояние на духа, когато духът е в съзвучие с океана от добро, в който несъзвучният ни материален свят се лута, боричка се, крещи от ярост.

  19.08.1997.

  Утрото е слънчево. На балкончето, където съм, въздухът е като планински извор бистър. След седмица е годишнина от смъртта на дядо ми Борис – 26 август 1972 г. Двайсет и пет години вече образът му е в паноптикума на моите си лични фантазии. От четирите му оживели рожби моята майка му е любимка. Не баба ми Невена, а той е показвал повече грижа към мен, може би понеже съм му първият внук. Любовта му не беше като обичта на Райчо към внучката Невена (и моя внучка); сватът Райчо, як като родопска канара мъж, я качва на главата си, па се оставя тя да го разиграва като глезено тригодишно детенце. 

  Любовта на дядо ми бе мечешка: учел ме е да съм като него, не е пълзял, не се е търкалял по земята, да го харесам. Затуй съм привързан към него; все едно ми е заръчвал: когато обичаш, бъди себе си, не някой друг! Досега не проумявам мъже, които показно се разтапят от умиление пред любимата. И галене, и прегръдки са си съкровена работа и се вършат наскрито, насаме. Любовта е тайнство, дискретност, не показност и фасони. На женчовци, които кълнат или страдат по площадите, не им хващам вяра.

   *  *  *

  Президентът Петър Стоянов (1952) поднесъл извиненията си към българските турци заради калпавия опит на Тодор-Живковата власт и администрация да им смени имената. Дотук харно, ще речеш, рицарски жест на модерен политик. Но защо досега не съм чул турски големец да се извини за ислямския геноцид спрямо нас, българите, в течение не на година-две, а на половин хилядолетие (485 години)? 

  Извиненията си г-н Президентът на Република България защо не ги поднесе на родна Българска земя? България (а не Турция) е родина на униженото население. Та така нашият звездочел романтичен мъж фактически узакони претенциите на политиците в Република Турция и в бъдеще да проявяват "грижовност" към част от българските граждани. Извиненията от наше име на Бате Пешо Петолевката** не са ли просто национално предателство! Истинският аристократ не ръси бакшиши; виж, фукарата, в желанието си да замяза и той на аристократ, пилее жестове и вересии, свят да ти се завие!

  Довчерашните ми колеги-таксиметърджии – обръгнали, бойки момци, научили се своето да отстояват с достойнството на сами господари на себе си, майтап си бият с мангото-завалия, платил пребогато за мижав курс от километър-два. "Не си вижда голия задник, седнал да ми се прави на ларж!" Ей такъв е строгият им коментар. 

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 7 dec. 2018

Илюстрации:

- Александър Дюма - баща, (горе);

- Президентът на България (долу).

–––

* Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82)

** Пловдивският прякор на адвоката по бракоразводни дела. Бел.м., tisss.