вторник, 30 октомври 2018 г.

Ars Poetica – ДВАТА БРЯГА

ДВАТА БРЯГА

Връщам се от току-що при себе си,
а ти си ми все пред очите сияеща,
за първи път сякаш те виждам
и тръпка от петите си чак усещам,
че си принадлежим един на друг,
но не било писано да сме заедно,
сладко мило, дяволито момиче.

Ние сме два бряга на една река,
по която тече времето и страсти
мимолетни в подмолите й се таят,
но когато и да те видя пред мен,
за първи път сякаш те виждам
и онази тръпка отново усещам,
че си принадлежим един на друг,
но не било писано да сме заедно,
сладко мило, дяволито момиче.

Години ще минат, ще преживеем,
каквото е писано да преживеем,
но няма и няма как да сме заедно,
а знам, постепенно ще избледнее
очарованието от блясъка в очите ти,
ще помътнее образът ми у теб,
ала вечер, когато си лягам,
пак ще си пред мен все същата,
а не било писано да сме заедно.

И си казвам: добре, и какво от това,
нали все пак ще остане тръпката,
мимолетното докосване до нещо,
което ме е споходило поне веднъж,
докато съм бил на брега на реката,
а ти си била на отсрещния бряг.

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, efited by 30 oct. 2018

Публицистика – ПРОСТО УЧИТЕЛ

Вместо отговор
ПРОСТО УЧИТЕЛ

   Днес към 11 часа слязохме с колегата биолог Джени Дженев в хубавото павилионче до училището да пием кафе. Дойде около двайсетинагодишно момче, и както си седим с Джени, задърпа ме за лакътя: "Стани, ставай, ти казвам! Ела тук да се разберем".

   Какво да правя, станах; нали иска да си поговорим! Ама не го познавам. Срещу кафененцето, насред улицата в червена ладичка, гледам, сяда моя ученичка от шести клас, Иванка Ангелова. "Ти – крещи ми момъкът – защо си написал двойка на Ванчето?" Заплашва ме, щял да ме прегази с колата, краката ще ми строши и прочие. Щели да ме пречукат онези хубави хора с бухалките. "Сега това е само предупреждение – крещи, – по-нататък ти му мисли! Оставиш ли й двойка, повече няма да си жив."

   Връщам се на масата, онези като си тръгнаха. А колата им я кара един як дебелак, с бръсната тиква и добродушен, тъп влажен поглед. Потичах успоредно с колата, моля се на момъка: "Кажи си името, приятел. Моето име знаеш, аз твоето не знам". Обаче дебелият изфорсира газта, завъртя гумите и цялата им гневна компания отиде, та се не видя.

   Връщам се под навеса с чудесните реклами на пепси кола. Джени стои прав като свещ, пък до колегата биолог – хубавец униформен, в новичък костюм, на пагоните му – две големки звезди, фуражката му – на масата, да речеш, кацнал ми милият като по поръчка. Разправям какво врещял онзи, ако не са успели да му чуят истеричните крясъци, а човекът изтежко рече: "Чух всичко, видях и номера на колата. Ще ги издиря и ще оправим тази работа. Ти само не се притеснявай".

   Е да, ама аз взех, че се притесних. На хора от полицията опитът ме е научил хич да не вярвам. Наивен все пак съм, дойде ми на ум да позвъня на господин кмета на Пловдив г-н Спас Гърневски. Мисля си, е, правихме ний двамцата с него политическия вестник "Демократическо знаме" след паметния Десети ноември, а сегашният ни кмет в онези славни дни ми бе дясната ръка, така да се каже. Нали! Кой днес ти слуша подполковници; ама виж, ако се намеси г-н кметът Гърневски, може и да го стреснат онзи тарикат, дето щял да ме трепе. Спас обаче си сменил домашния телефон. Щях да му се оплача, обаче си сменил номера, и се отказах.

   Звъня на Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към Районното управление на МВР и по регистрационния номер на колата след не повече от двайсетина минути Катя ми продиктува: колата е на еди кого си, който живее еди къде си, пък я кара синът му Стефан, т.е. моят кандидат-убиец. Само номера на гащите и кръвната група на Стефчо не ми обади. Ама че момченце, на двайсет и пет години мъж!

   Обадих се после по телефона на следователя Евгени Иванов от МВР – така ми се бе представил, без да го питам, веднъж като го карах на такси. Сам записа служебния си телефонен номер в бележничето, дето ми беше върху арматурното табло на жигулата: да съм го потърсел, ако катаджия, да речем, или някой друг идиот ми прави мизерии.

   Бъбрим си, значи, с този г-н Иванов. "Не съм вече на щат в полицията – казва, – ама сега работя към ВИС-2 пак същото". Разправям какво ми се е случило; пожела да узнае регистрационния номер на червената ладичка и рече: "Смятай въпроса за приключен".

   Ще избързам напред с тази така типична мутренска история, за да не я размазвам повече. Не знам случило ли се е нещо на симпатичния Стефчо, но неговото Ванче чинно си получи бележника с двойка по Български език и литература, а на поправителния изпит десетина дни по-късно майката и вуйчо й на Ванчето в същото павилионче край училището ни
ме черпиха чаша кафенце и ледена кока-кола. Поканиха ме да ги посетя в личното им ресторантче в района на пловдивската Гребна база. "Ела, когато искаш – кипрят ми се. – Може да си доведете и приятелката (минават на учтивото Вие). Яжте-пийте, веселете се, колкото ви душа иска. И пак извинявай за главоболието, дето ти причинихме!"

   Извинявай-извинявай-извинявай... – пет пъти поне я чух тази троица с притиснати до гърди длани, десетина дни след като ми се канеха да ме убият.  

POST SCRIPTUM:

   – Като не си взе изпита и през септември, Ванчето я преселиха в друго училище, в най-далечния край на моя роден Пловдив. Та това е, госпожо, животът е по-чуден и от най-развихреното въображение, дори от най-най- развинтената фантазия. Юрист, човек на мутрите; бивш офицер от МВР, а мутра – народен закрилник. А? Какво ще кажете? Или и това не е истина!

   – Госпожата ти пожелава да се усмихваш повече на живота и по-малко да го гледаш изпод вежди. Животът е борба, понякога свободна, понякога класическа. Пусни нещо по-весело. 

   – Че това да не би да е тъжно, г-жо! Реалността у нас е гротеска от най-чист вид, стопроцентова ирония. Сега, като огледах написаното по-горе с очи на страничен наблюдател, откривам колко смешен е бил онзи шапкар, колко смешен съм бил и аз, търчейки подир ладата. Като че ли е толкова важно как се казва едва прохождащата мутра!

   Но и не мога да си представя, че бих живял другаде, да кажем в Щатите, в Западна Европа, на остров Тамбукту, а не в нашата България с всичките й дивотии и чар. Изнеженият, кротък учтив западняк гледа по телевизията екшъни, за да се почувства значителен, да усети тръпката на победител; у нас – понеже сме до един значителни личности, екшън е самият ни живот; дори когато кофти ни опердашат през устата, сритат ни тъй, че от задните части на гащите ни се вдигне облак прахоляк, какво правим ние? Ставаме, изнизваме се на безопасно разстояние от раздаващия лично правосъдие и започваме да му се кривим, да му се плезим, да се зъбим, да го псуваме на майка като баш българи-юнаци.


   И тук, в мухабета ни с госпожата се яви Мазна Гана*, типичният навлек под името Винету, само че изписано на енглиш: Winnetou, и допълнено от въпросния навлек със самоопределението "Небесен".  

   – А какво стана с момчето? – отпери си въпроса Небесния Винету. – Подаде ли жалба срещу него?

   – Защо жалба! – отговорям. – Сам си търсиш колая. А момъка и досега си спомням с неясна симпатия, но и с омерзение. Представяте ли си, така привързан към сестра си, към племенницата, че се втурва, както се казва, на нож срещу врага. Е, драги! Че какъв враг мога да съм ти! Донякъде се възхищавам на наивността му; този тип характери правят пробивите във фронтовата линия на противника. Постъпвал съм и аз като него, та знам, за тази работа се иска да си глупав и самоуверен; но тръгнеш ли веднъж, да си готов да идеш докрай, т.е. докато си строшиш главата. 

   Роден съм през лятото на 1947 г., драги, т.е. от поколението български войници съм, свидетели как 550 000 до зъби въоръжени рейнджъри ядоха пердах във Виетнам и си тръгнаха оттам като посрани; и от прибралите се у дома в Щатите някогашни наперени наивници се роди взривната вълна на Уудсток и на т.нар. сексуална революция точно в пуританска Америка с онзи романтичен и глупав, но жизнелюбив възглас "Правете любов, а не война", появиха се и хипитата – богаташки рожби, които пунтираха, че са бедняци, и прочие подобни конвулсии на отрезвяването у самонадеяните бивши свръх-човеци на Североамериканския конгломерат от нации, за да преосмислят девиза си, зает от надмения Албион, "Ние нямаме приятели, ние имаме интереси"; и да проумеят най-сетне, че светът не им е бащиния и рано или късно ще им се наложи да отговарят за натворените по света гадости.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 30 oct. 2018

Илюстрацията долу: 
Балчик, Пристанището, фев. 1972 г., с първия ми набор ученици. 
–––
* Мазна Гана, в случая: който учтиво ти забива нож в гърба, злепоставя те. Бел.м., tisss. 

понеделник, 29 октомври 2018 г.

Ars Poetica – ПЛАЧ ЗА БЪЛГАРИЯ

ПЛАЧ ЗА БЪЛГАРИЯ

Тук, в мизерния и древен Пловдив,
който изобщо не може да бъде звезда,
едва успях да се вредя да се родя.
Няма град, който повече да ненавиждам,
където повече да съм бил лъган и обиждан,
по-злостно да са ми тикали лицето в калта
заради най-пловдивската наша черта –
да бъде смачкано всичко, което лети,
пуска листенца и покълва с мечти.

Тук, в тази касапница и скотобойна,
мина и моето детство нестройно
в ръката с коматче хляб и бучка сирене,
с онзи познат възглас подире ми:
"От теб стока, сине, няма да стане!" –
с който ме кълнеше милата ми майчица,
а понякога и двамата с баща ми.

Обидено до смърт, хлапето у мен
още живее с този рефрен
и се питам, тогава защо
наричам това място "
мое родно гнездо",
тези мъж и жена какви са ми на мене,
пред гроба им защо заставам смирено
в тракийската пръст като крив
гвоздей забит,
толкова по-горд, колкото повече бит, 
и защо когато вдигат на тази страна флага, 
усещам в очите си пареща влага
и смирен сред множеството унижени 
през сълзи мълвя: Родино, ти рай си за мене!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 1 maj 2006 – edited 29 oct. 2018

Ars Poetica – ОБРЕЧЕНА ЛИ Е БЪЛГАРИЯ

   Земя като една човешка длан...
   Но по-голяма ти не си ми нужна...
*

 

ОБРЕЧЕНА ЛИ
Е БЪЛГАРИЯ

Безсмислено животът отминава –
какво дотук постигнахме не знам,
ала душат и моята държава
без капка съвест и без капка срам.

Заводите разграбени – замрели,
селата – в плен на глутници крадци,
и там, където песни са се пели,
цинично нагло чалгата ечи.

Докараха до просешка тояга
човека, честно цял живот творил,
по-младите принудиха да бягат
далеч от дом и края роден мил.

Българийо на Ботев и на Левски,
земя като една човешка длан,
"предателство" е дума неуместна,
но в случая по-точна аз не знам.


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 26 dec. 2013 – edited by 29 oct. 2018
___
* Георги Джагаров (1925-1995).


ЗА МОГЪЩОТО ИЗЛЪЧВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА ПЕСЕН 

Преди години известна ръководителка на академичен хор ми е разправяла как в катедралните храмове на Франция, Италия и Щатите (град Атланта) им звънтели стъклописите, когато българска народна певица запявала нашите песни. Това чудо удивявало местната изискана публика. Бел. м., tisss.

неделя, 28 октомври 2018 г.

Ars Poetica – ОДА ЗА ШКЕМБЕ-ЧОРБАТА

ОДА ЗА
ШКЕМБЕ-ЧОРБАТА

Шкембе-чорбата била кофти мода,
съвсем просташка, гадна при това;
но лек е тя – храната на народа
за махмурлук и цепеща глава.

За лев и двайсе
* с два самуна хлебец
на топличко в кварталното кръчме
престава да ти пука, че си беден,
и гледаш към живота с поглед смел.

Отваря се чудесна лакърдия
с притоплен от лютивкото корем,
пък жулнеш ли му и една ракия,
България харесва ти съвсем.

Зад потната оплескана витрина
калта лъщи в златисти светлини;
пари сбереш ли и за чаша вино,
принцеси стават грозните жени.

Седим си сред задевки и копнежи,
какво, че вън фъртуната фучи,
накацали по Нос Добра надежда,
пак страстно греят нашите очи.

Компанията ни е здрава, мъжка;
цинични вицове един реди,
от кухнята се носи дъх на пръжки
и киска се готвачът като див,

женицата зад шублера се свива,
поруменяла милата от свян,
и в този миг е толкова красива,
че всеки си я пожелава сам...

Да, знам изисканите ресторанти
за личности възвишени и с вкус,
но тез персони пак са на аванта
и от бедняка много ги е гнус.

Докато радва ни шкембе-чорбата,
в България си струва да си жив –
с мераци
те, с лъжи и тъй нататък
народът ни е приказно щастлив.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, 16 dec. 2007 – edited by 28 oct. 2018

Илюстрации:
Персоната, чиято епична биография илюстрира демокрацията (горе);
Капитан далечно плаване се става само в дълбоки бурни води (долу).
–––
* Купичката шкембе-чорба в циганската Аджесън махала насред столицата на културата Пловдив отдавна не е лев и двайсе, ами минимум два лева, в ресторант "Въча" на 20 км. оттук – в Йоаким-Груево, вече е два лева и седемдесет. Когато бях студент в София през 1967-1971 г., струваше 0,07 лв. шоличката. Единствено порция зрял боб бе по-скъпа - по 11 стотинки, а хлябът не се плащаше, яж хляб колкото си искаш. Бел. м., tisss.

събота, 27 октомври 2018 г.

Ars Poetica – ИЗКУШЕНАТА ВЕДНЪЖ ДУША

ИЗКУШЕНАТА ВЕДНЪЖ ДУША

Ти обеща й Райските градини,
а в тръните от страст я насади;
сега и просяк нищ оттам да мине,
събужда похот в нейните гърди.

Умът от пивко вино се опива
и тя – вакханка след онази нощ,
е трижди по-коварна и красива,
когато знае те – проклет и лош. 

Вълната тъй към огъня се втурва
в страха си женски, да го угаси
и цветната поляна става урва,
измамника обвила със коси.

Душата й не спира да мечтае,
щом похитителят обърне гръб,
че именно такъв – жесток, нехаен,
посял е семенце на черна скръб

и докато е жива, ще го помни, 
насъне ще го мами с нежен глас –
изящна амфора или пък стомна,
с любов направена – разбита с бяс.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 25 dec. 2009 – edited by 27 oct. 2018 

Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (6.)

Фалшивите пророци
СТЕФАН ПРОДЕВ (6.)

    Продължение от 01.01.2000.

   Парадокс ли е, че – израснал и възпитаван в силно религиозна среда, Карл Маркс (1818-1883) е родоначалник на идея, която не би могла да се приеме насериозно при отсъствие на злостно тотално противоборство? Любовта е ключово понятие за християнската етика; омраза е основата, върху която се гради Марксовата утопия.

   Ненавистта, класово обусловена, не дели човеците на съвестни и престъпници, а на противостоящи си обществени маси, зложелателни една спрямо друга: всеки антагонист държи нож зад гърба си, мечтае унищожението на опонента, тържествена победа, изкопаване на гроб, превръщане на всичко сторено дотук в руини, над които да се развеят знамена и оттам насетне да начене строителството на бленувания Нов свят, а в нацистката версия – строителството на Новия световен ред
*. Оттук несекващото разпалване на бесове в партийната публицистика.

   За шаманите на Партията спокойният разум е Сатана. Друго име на Дявола, да не забравяме, е Луцифер, т.е. Носещия светлината, според латинската версия, или Прометей според древноелинската версия.

   Есеистът вижда у богочовека партиеца-конспиратор; е, негова, на др. Продев, работа. Ала Иисус не се криел, не е действал подмолно и тайно. Продевият Исус рецитира:
"политическите ми беседи с народа", и то пак представлява преиначаване, защото няма такова животно "политически беседи" в Библията. Говори се там за фарисеи и книжници, за търговци, настанили се в Храма на вярата, но пътят към духовното е открит пред всеки и по всяко време. 

   Показателни за партиеца твърдения из Продевите есета:     

   "Който търси истината, не може да бъде добър!"
   "Превърнат във фикция, мен могат да ме използват за всичко" 
   "В живота няма нищо по-опасно от една преиначена мисъл. А камо ли от едно преиначено учение"... 

   Цитираните находки (с. 165 от цит.съч.) подсказват за осъзната ловкост да се жонглира с понятия и твърдения, иззад които наднича фанатизмът.

   "Потърсих ви не за защита, а за мъст" – съска злост партийната Мария Магдалена; от еталон за милосърдие, от въздаваща съчувствие и любов, според Библейския текст, другарят Продев я превръща в образ на гнева и отмъщението. Но "омразата и ревността (у фанатика) не се интересуват от истината" (с. 171). У фанатика няма сетиво да проумее човечността. 

   Бедата съвсеме не е в атеизма у др. Продев, а че му липсва смирение. Самонадеяността у този гръмогласен глашатай на истини от последна инстанция трябва да плаши врага. Продев говори за съвест, ала явно в представите му съвест е партийната централа, вождът на партията, който задава клишета във вид на апокалиптични видения, както това се случва с неграмотния четирийсетгодишен Мохамед, общувал според Свещената книга на исляма лично с архангел Джебраил (Гавраил).

   Лайтмотивът на есето "Стадионът" – ах, Господи Боже мой, що да не забраним ходенето по стадионите, както забранихме ходене на черква и палене на свещ пред икони! Преди години поетът д
ържавник-алкохолик Георги Джагаров ни пазеше от идеологическата диверсия; тук есеистът-партиец се е заел да опази света от влиянието на Библията и черковния календар. Нас ни пазеха като пациенти от онази "Палата № 6" на Антон П. Чехов, като млади жени в харем на арабски шейх. Властта подстригваше, проверяваше за идеологически паразити, подравняваше ни в стройни и удобни за логаритмуване редички; сърцеведи със стоманено зорки очи денонощно ни пазеха от съмнения в "правото дело", с подслушвателни устройства, чрез местния мил квартален доносник, чрез партийна ядка сверяваха пулса у всеки от нас дали правилно се вълнува. За този кич, впрочем, всичко е казано в романа "1984" на Джордж Оруел.

1937 г., Джордж Оруел (1903-1950) в Испанската гражданска война 

   В есето "За какво говорят къщите?" Стефан Продев бърка понятието "недоволство" с понятието "неудовлетворение" (с. 224 на цит.съч.). Дали то е само lapsus linguae** заради паронимия*** или е лична философия? "Недоволството движи живота. (...) Във всичко прогресивно и красиво има капка недоволство"

    Друга езикова грешка, този път лексикална – в есето "Двете дами" (с. 226): "Докато в нея (бел.м., в катедралата Нотр дам дьо Пари) ще видите културата, в мен (бел.м., в Айфеловата кула) ще откриете цивилизацията"... Може би защото на знае, че понятието "цивилизация" е част от понятието "култура". Да противопоставяш културата срещу степента на обществено развитие, културата срещу степен на култура? А маркс-лениновата теория говори все за "двете култури" и пр., докато историята на човечеството е преливащи се, надграждащи една върху друга поредица от цивилизации. Цивилизацията на инките, например, вероятно и днес излъчва духовност, енергия, макар вградена в съвременния глобален modus vivendi****.

   Френската революция от 1830 г. е свещената крава за партийния морал и естетика. Есето "Революцията" е любопитно за четене заради образите на Робеспиер, Дантон и Марат. Ето нещичко за патологията на фанатизма от томчето с есета на Продев: 

   Стихия на партийността това е стръвта за разединение, блокаж на националното, унищожение на традицията, ликвидация на личността заедно с убежището й – частната собственост и личната инициатива. Легиони нископлатени войници и работници, ето това проектираха кардиналите на марксизма. Изреченото от М. Горки "Човек звучи гордо" звучи кощунствено в речите им, понеже именно тези "инженери на човешката душа" експериментираха с милиони човешки същества, планираха превръщането на планетата в образцов концлагер за хора с промито съзнание, обезличени, префасонирани по шаблон, изтръгнати от род и отечество, без потомство. 


   Който не вярва, нека отгърне българския превод на "Комунистическия манифест" от 1848 г. Книжлето на "Партиздат" от 1985 г. ми беше четиво в моменти, когато се усещах преситен от романтичните нежни лакърдии на господата демократи. Манифестът е наръчник за разрушителна дейност в нацията. Отричат се от кого ли не и от какво ли не, но от Маркс тези слуги няма да се отрекат, владишки свещи пред иконата му пак палят и днес. Та профилактично е добре да се чете "Манифеста" на Карл Маркс след мазни лакърдии, долитащи откъм целия ни политически спектър. Защото като че няма у нас политическа формация незасегната от марксизма, както и да се наричат, каквито и радости да ни обещават като нация, като българи.

   Робеспиер-Дантон-Марат съставят Светата Троица за есеиста Продев, а може би и за тяхната представа за демокрация. Три личности, обладани от амбиция да подредят света. Сциентизъм, генно инженерство, химическите отрови, с който ни обгазяват от летящи цистерни, добив на шистов газ са подобни крайности и издевателства над човека и природата в наши дни.

   Опитвам сдържано да обсъдя сборника. "Говори, за да те видя!" Фраза на Сократ авторът извел за мото към есетата си. В никакъв случай не ми е необходима конфронтация с неговите почитатели; за роден и отраснал в Пловдив, за обикновен, за типичен българин, който никога не е напускал България, Продев е незаобиколим автор за мащабите на съвременната ни родна публицистика. Ако да не ценях присъствието му в днешния духовен пейзаж, не бих се заел да чета глупостите му. В известен смисъл Стефан Продев е поучителен пример за участта на българския интелигент, за участта на онази част от мнозинството даровити българи, които с най-добри намерения обрекоха таланта си на фанатична предубеденост, стесниха блендата си да виждат човека и света не в цялата им пъстрота и многообразие, а се насилиха да представят живота по начин, по който са го виждали в наивните си младежки съновидения.

   "Вие сте твърде дребни, за да бъдете справедливи" – гневи ми се май есеистът; и в плен на грандоманията, на самовъзвеличаването си бърза да отрече всеки, когото подозира, че може и да не е съгласен с него. Прав е, мисля, когато твърди: "Подлостта винаги е била по-хитра от вярата", но това несекващо "аз-аз-аз", "ние умните и готините" и онези там "гадовете" ме кара да мисля, че тенденциозната публицистика все е размишлявала панелно, напомня Романтизма, като стил и като естетическа постановка. 

  За разлика от наивността на Романтизма обаче, днешният партиец, и да се преоблече в камуфлажната дреха на правоверен демократ, пак свежда многообразието на живота до схватка с "врага", между "онези, другите" и "нашата любима партия" БСП, ДПС или ДСБ на г-н командира Иван Костов, или ГЕРБ на господа бившите членове на БКП (бел.м. от 
27 окт. 2018 г.).

   Детайл. Защо е контрастът между "нежните пръсти" на предателя Юда (с. 288) и "едрите селски крака" на разпънатия като предизборен червен транспарант партиен лъже-Исус (с. 157)! Внушението е от средата, която формирала личността на автора Продев: нежното е съмнително за раслия покрай едрите мазолести крайници на хората "от народа". Кому е нужно и това противопоставяне? Мистерия! Или тъпа посредственост, от която не са лишени и великите умове в човешкия ни свят.

   И се връщам към онова, с което захванах този текст около сборника "Разказът на палача". В заключителното есе (с. 303) чрез пищното слово на обречения да бъде екзекутиран Франсоа Бабьоф авторът др. Продев обобщава: "Не друго, а частната собственост е причина за всички злини на земята". О да, за праведния партиец до 1989 г. в този ъгъл на Европа най-неприятна частна собственост си беше, но защо ли и днес си остава... собствената съвест, императивът на Десетте божи заповеди! Звучи все по-кресливо запев и откъм други, обявили се за демократични – трибуни: партийният член разполага единствено с... партийната си съвест. Която партийна съвест се охранява от съответния партиен апарат, простичко казано, за чест и слава на Командира, Вожда и медийните му пророци. Че с какво сините демократи са различни от червените обновени! Ами че те са си сиамски братя по дух, по стил!

   В заключение, пак "Говори, за да те видя!" И виждам не самоуверения Стефан Продев, а разтерзан човек. Говори гръмко – даули лумкат, зурна пищи, издува бузи чалгаджията, певачка потропва с краче в лъскав патък от подиумчето над множеството евентуални гласоподаватели... а долавям шепот на кървящо честолюбие, тъга у вече възрастния някогашен хлапак, припомнил си своя парцалив Банишора – един от най-бедняшките райони на някогашна София.

   Някои от нещата си Стефан Продев изрича с езоповски език, и все пак, и независимо от политическите пристрастия, усещам го близък по участ заради до сълзи познатия наш роден, всебългарски рефлекс към света – твърдоглави, упорити докрай, до смърт в заблуждението и скръбта. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 27 oct. 2018

Илюстрации:

- Карл Маркс, син на Хершел Леви от фамилията Мордехай (горе);
- Иван Костов, днешният Стамболов за своите съпартийци (долу).
__* Както бе писал младичкият юнкер Христо Смирненски, "два свята, единият е излишен". Категорично! Така ли е в действителност обаче?
** Грешка на езика (лат.).
*** Звукова прилика между думи, различни по смисъл (от гр.).
**** Начин на живеене, на общуване, на съжителство и пр. (лат.). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)   Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясня...