Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (6.)

Фалшивите пророци

СТЕФАН ПРОДЕВ (6.)

    Продължение от 01.01.2000.

   Парадокс ли е, че – израснал и възпитаван в силно религиозна среда, Карл Маркс (1818-1883) е родоначалник на идея, която не би могла да се приеме насериозно при отсъствие на злостно тотално противоборство? Любовта е ключово понятие за християнската етика; омраза е основата, върху която се гради Марксовата утопия.

   Ненавистта, класово обусловена, не дели човеците на съвестни и престъпници, а на противостоящи си обществени маси, зложелателни една спрямо друга: всеки антагонист държи нож зад гърба си, мечтае унищожението на опонента, тържествена победа, изкопаване на гроб, превръщане на всичко сторено дотук в руини, над които да се развеят знамена и оттам насетне да начене строителството на бленувания Нов свят, а в нацистката версия – строителството на Новия световен ред*. Оттук несекващото разпалване на бесове в партийната публицистика.

   За шаманите на Партията спокойният разум е Сатана. Друго име на Дявола, да не забравяме, е Луцифер, т.е. Носещия светлината, според латинската версия, или Прометей според древноелинската версия.

   Есеистът вижда у богочовека партиеца-конспиратор; е, негова, на др. Продев, работа. Ала Иисус не се криел, не е действал подмолно и тайно. Продевият Исус рецитира: "политическите ми беседи с народа", и то пак представлява преиначаване, защото няма такова животно "политически беседи" в Библията. Говори се там за фарисеи и книжници, за търговци, настанили се в Храма на вярата, но пътят към духовното е открит пред всеки и по всяко време. 

   Показателни за партиеца твърдения из Продевите есета:     

   "Който търси истината, не може да бъде добър!"
   "Превърнат във фикция, мен могат да ме използват за всичко" 
   "В живота няма нищо по-опасно от една преиначена мисъл. А камо ли от едно преиначено учение"... 

   Цитираните находки (с. 165 от цит.съч.) подсказват за осъзната ловкост да се жонглира с понятия и твърдения, иззад които наднича фанатизмът.

   "Потърсих ви не за защита, а за мъст" – съска злост партийната Мария Магдалена; от еталон за милосърдие, от въздаваща съчувствие и любов, според Библейския текст, другарят Продев я превръща в образ на гнева и отмъщението. Но "омразата и ревността (у фанатика) не се интересуват от истината" (с. 171). У фанатика няма сетиво да проумее човечността. 

   Бедата съвсеме не е в атеизма у др. Продев, а че му липсва смирение. Самонадеяността у този гръмогласен глашатай на истини от последна инстанция трябва да плаши врага. Продев говори за съвест, ала явно в представите му съвест е партийната централа, вождът на партията, който задава клишета във вид на апокалиптични видения, както това се случва с неграмотния четирийсетгодишен Мохамед, общувал според Свещената книга на исляма лично с архангел Джебраил (Гавраил).

   Лайтмотивът на есето "Стадионът" – ах, Господи Боже мой, що да не забраним ходенето по стадионите, както забранихме ходене на черква и палене на свещ пред икони! Преди години поетът държавник-алкохолик Георги Джагаров ни пазеше от идеологическата диверсия; тук есеистът-партиец се е заел да опази света от влиянието на Библията и черковния календар. Нас ни пазеха като пациенти от онази "Палата № 6" на Антон П. Чехов, като млади жени в харем на арабски шейх. Властта подстригваше, проверяваше за идеологически паразити, подравняваше ни в стройни и удобни за логаритмуване редички; сърцеведи със стоманено зорки очи денонощно ни пазеха от съмнения в "правото дело", с подслушвателни устройства, чрез местния мил квартален доносник, чрез партийна ядка сверяваха пулса у всеки от нас дали правилно се вълнува. За този кич, впрочем, всичко е казано в романа "1984" на Джордж Оруел.

1937 г., Джордж Оруел (1903-1950) в Испанската гражданска война 

   В есето "За какво говорят къщите?" Стефан Продев бърка понятието "недоволство" с понятието "неудовлетворение" (с. 224 на цит.съч.). Дали то е само lapsus linguae** заради паронимия*** или е лична философия? "Недоволството движи живота. (...) Във всичко прогресивно и красиво има капка недоволство". 

    Друга езикова грешка, този път лексикална – в есето "Двете дами" (с. 226): "Докато в нея (бел.м., в катедралата Нотр дам дьо Пари) ще видите културата, в мен (бел.м., в Айфеловата кула) ще откриете цивилизацията"... Може би защото на знае, че понятието "цивилизация" е част от понятието "култура". Да противопоставяш културата срещу степента на обществено развитие, културата срещу степен на култура? А маркс-лениновата теория говори все за "двете култури" и пр., докато историята на човечеството е преливащи се, надграждащи една върху друга поредица от цивилизации. Цивилизацията на инките, например, вероятно и днес излъчва духовност, енергия, макар вградена в съвременния глобален modus vivendi****.

   Френската революция от 1830 г. е свещената крава за партийния морал и естетика. Есето "Революцията" е любопитно за четене заради образите на Робеспиер, Дантон и Марат. Ето нещичко за патологията на фанатизма от томчето с есета на Продев: 

   Стихия на партийността това е стръвта за разединение, блокаж на националното, унищожение на традицията, ликвидация на личността заедно с убежището й – частната собственост и личната инициатива. Легиони нископлатени войници и работници, ето това проектираха кардиналите на марксизма. Изреченото от М. Горки "Човек звучи гордо" звучи кощунствено в речите им, понеже именно тези "инженери на човешката душа" експериментираха с милиони човешки същества, планираха превръщането на планетата в образцов концлагер за хора с промито съзнание, обезличени, префасонирани по шаблон, изтръгнати от род и отечество, без потомство. 

   Който не вярва, нека отгърне българския превод на "Комунистическия манифест" от 1848 г. Книжлето на "Партиздат" от 1985 г. ми беше четиво в моменти, когато се усещах преситен от романтичните нежни лакърдии на господата демократи. Манифестът е наръчник за разрушителна дейност в нацията. Отричат се от кого ли не и от какво ли не, но от Маркс тези слуги няма да се отрекат, владишки свещи пред иконата му пак палят и днес. Та профилактично е добре да се чете "Манифеста" на Карл Маркс след мазни лакърдии, долитащи откъм целия ни политически спектър. Защото като че няма у нас политическа формация незасегната от марксизма, както и да се наричат, каквито и радости да ни обещават като нация, като българи.

   Робеспиер-Дантон-Марат съставят Светата Троица за есеиста Продев, а може би и за тяхната представа за демокрация. Три личности, обладани от амбиция да подредят света. Сциентизъм, генно инженерство, химическите отрови, с който ни обгазяват от летящи цистерни, добив на шистов газ са подобни крайности и издевателства над човека и природата в наши дни.

   Опитвам сдържано да обсъдя сборника. "Говори, за да те видя!" Фраза на Сократ авторът извел за мото към есетата си. В никакъв случай не ми е необходима конфронтация с неговите почитатели; за роден и отраснал в Пловдив, за обикновен, за типичен българин, който никога не е напускал България, Продев е незаобиколим автор за мащабите на съвременната ни родна публицистика. Ако да не ценях присъствието му в днешния духовен пейзаж, не бих се заел да чета глупостите му. В известен смисъл Стефан Продев е поучителен пример за участта на българския интелигент, за участта на онази част от мнозинството даровити българи, които с най-добри намерения обрекоха таланта си на фанатична предубеденост, стесниха блендата си да виждат човека и света не в цялата им пъстрота и многообразие, а се насилиха да представят живота по начин, по който са го виждали в наивните си младежки съновидения.

   "Вие сте твърде дребни, за да бъдете справедливи" – гневи ми се май есеистът; и в плен на грандоманията, на самовъзвеличаването си бърза да отрече всеки, когото подозира, че може и да не е съгласен с него. Прав е, мисля, когато твърди: "Подлостта винаги е била по-хитра от вярата", но това несекващо "аз-аз-аз", "ние умните и готините" и онези там "гадовете" ме кара да мисля, че тенденциозната публицистика все е размишлявала панелно, напомня Романтизма, като стил и като естетическа постановка. 

  За разлика от наивността на Романтизма обаче, днешният партиец, и да се преоблече в камуфлажната дреха на правоверен демократ, пак свежда многообразието на живота до схватка с "врага", между "онези, другите" и "нашата любима партия" БСП, ДПС или ДСБ на г-н командира Иван Костов, или ГЕРБ на господа бившите членове на БКП (бел.м. от 27 окт. 2018 г.).

   Детайл. Защо е контрастът между "нежните пръсти" на предателя Юда (с. 288) и "едрите селски крака" на разпънатия като предизборен червен транспарант партиен лъже-Исус (с. 157)! Внушението е от средата, която формирала личността на автора Продев: нежното е съмнително за раслия покрай едрите мазолести крайници на хората "от народа". Кому е нужно и това противопоставяне? Мистерия! Или тъпа посредственост, от която не са лишени и великите умове в човешкия ни свят.

   И се връщам към онова, с което захванах този текст около сборника "Разказът на палача". В заключителното есе (с. 303) чрез пищното слово на обречения да бъде екзекутиран Франсоа Бабьоф авторът др. Продев обобщава: "Не друго, а частната собственост е причина за всички злини на земята". О да, за праведния партиец до 1989 г. в този ъгъл на Европа най-неприятна частна собственост си беше, но защо ли и днес си остава... собствената съвест, императивът на Десетте божи заповеди! Звучи все по-кресливо запев и откъм други, обявили се за демократични – трибуни: партийният член разполага единствено с... партийната си съвест. Която партийна съвест се охранява от съответния партиен апарат, простичко казано, за чест и слава на Командира, Вожда и медийните му пророци. Че с какво сините демократи са различни от червените обновени! Ами че те са си сиамски братя по дух, по стил!

   В заключение, пак "Говори, за да те видя!" И виждам не самоуверения Стефан Продев, а разтерзан човек. Говори гръмко – даули лумкат, зурна пищи, издува бузи чалгаджията, певачка потропва с краче в лъскав патък от подиумчето над множеството евентуални гласоподаватели... а долавям шепот на кървящо честолюбие, тъга у вече възрастния някогашен хлапак, припомнил си своя парцалив Банишора – един от най-бедняшките райони на някогашна София.

   Някои от нещата си Стефан Продев изрича с езоповски език, и все пак, и независимо от политическите пристрастия, усещам го близък по участ заради до сълзи познатия наш роден, всебългарски рефлекс към света – твърдоглави, упорити докрай, до смърт в заблуждението и скръбта. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 27 oct. 2018

Илюстрации:

- Карл Маркс, син на Хершел Леви от фамилията Мордехай (горе);

- Иван Костов, днешният Стамболов за своите съпартийци (долу).

__* Както бе писал младичкият юнкер Христо Смирненски, "два свята, единият е излишен". Категорично! Така ли е в действителност обаче?
** Грешка на езика (лат.).
*** Звукова прилика между думи, различни по смисъл (от гр.).
**** Начин на живеене, на общуване, на съжителство и пр. (лат.). Бел.м., tisss.