Публицистика – ПРОСТО УЧИТЕЛ

Вместо отговор

ПРОСТО УЧИТЕЛ

   Днес към 11 часа слязохме с колегата биолог Джени Дженев в хубавото павилионче до училището да пием кафе. Дойде около двайсетинагодишно момче, и както си седим с Джени, задърпа ме за лакътя: "Стани, ставай, ти казвам! Ела тук да се разберем".

   Какво да правя, станах; нали иска да си поговорим! Ама не го познавам. Срещу кафененцето, насред улицата в червена ладичка, гледам, сяда моя ученичка от шести клас, Иванка Ангелова. "Ти – крещи ми момъкът – защо си написал двойка на Ванчето?" Заплашва ме, щял да ме прегази с колата, краката ще ми строши и прочие. Щели да ме пречукат онези хубави хора с бухалките. "Сега това е само предупреждение – крещи, – по-нататък ти му мисли! Оставиш ли й двойка, повече няма да си жив."

   Връщам се на масата, онези като си тръгнаха. А колата им я кара един як дебелак, с бръсната тиква и добродушен, тъп влажен поглед. Потичах успоредно с колата, моля се на момъка: "Кажи си името, приятел. Моето име знаеш, аз твоето не знам". Обаче дебелият изфорсира газта, завъртя гумите и цялата им гневна компания отиде, та се не видя.

   Връщам се под навеса с чудесните реклами на пепси кола. Джени стои прав като свещ, пък до колегата биолог – хубавец униформен, в новичък костюм, на пагоните му – две големки звезди, фуражката му – на масата, да речеш, кацнал ми милият като по поръчка. Разправям какво врещял онзи, ако не са успели да му чуят истеричните крясъци, а човекът изтежко рече: "Чух всичко, видях и номера на колата. Ще ги издиря и ще оправим тази работа. Ти само не се притеснявай".

   Е да, ама аз взех, че се притесних. На хора от полицията опитът ме е научил хич да не вярвам. Наивен все пак съм, дойде ми на ум да позвъня на господин кмета на Пловдив г-н Спас Гърневски. Мисля си, е, правихме ний двамцата с него политическия вестник "Демократическо знаме" след паметния Десети ноември, а сегашният ни кмет в онези славни дни ми бе дясната ръка, така да се каже. Нали! Кой днес ти слуша подполковници; ама виж, ако се намеси г-н кметът Гърневски, може и да го стреснат онзи тарикат, дето щял да ме трепе. Спас обаче си сменил домашния телефон. Щях да му се оплача, обаче си сменил номера, и се отказах.

   Звъня на Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към Районното управление на МВР и по регистрационния номер на колата след не повече от двайсетина минути Катя ми продиктува: колата е на еди кого си, който живее еди къде си, пък я кара синът му Стефан, т.е. моят кандидат-убиец. Само номера на гащите и кръвната група на Стефчо не ми обади. Ама че момченце, на двайсет и пет години мъж!

   Обадих се после по телефона на следователя Евгени Иванов от МВР – така ми се бе представил, без да го питам, веднъж като го карах на такси. Сам записа служебния си телефонен номер в бележничето, дето ми беше върху арматурното табло на жигулата: да съм го потърсел, ако катаджия, да речем, или някой друг идиот ми прави мизерии.

   Бъбрим си, значи, с този г-н Иванов. "Не съм вече на щат в полицията – казва, – ама сега работя към ВИС-2 пак същото". Разправям какво ми се е случило; пожела да узнае регистрационния номер на червената ладичка и рече: "Смятай въпроса за приключен".

   Ще избързам напред с тази така типична мутренска история, за да не я размазвам повече. Не знам случило ли се е нещо на симпатичния Стефчо, но неговото Ванче чинно си получи бележника с двойка по Български език и литература, а на поправителния изпит десетина дни по-късно майката и вуйчо й на Ванчето в същото павилионче край училището ни ме черпиха чаша кафенце и ледена кока-кола. Поканиха ме да ги посетя в личното им ресторантче в района на пловдивската Гребна база. "Ела, когато искаш – кипрят ми се. – Може да си доведете и приятелката (минават на учтивото Вие). Яжте-пийте, веселете се, колкото ви душа иска. И пак извинявай за главоболието, дето ти причинихме!"

   Извинявай-извинявай-извинявай... – пет пъти поне я чух тази троица с притиснати до гърди длани, десетина дни след като ми се канеха да ме убият.  

POST SCRIPTUM:

   – Като не си взе изпита и през септември, Ванчето я преселиха в друго училище, в най-далечния край на моя роден Пловдив. Та това е, госпожо, животът е по-чуден и от най-развихреното въображение, дори от най-най- развинтената фантазия. Юрист, човек на мутрите; бивш офицер от МВР, а мутра – народен закрилник. А? Какво ще кажете? Или и това не е истина!

   – Госпожата ти пожелава да се усмихваш повече на живота и по-малко да го гледаш изпод вежди. Животът е борба, понякога свободна, понякога класическа. Пусни нещо по-весело. 

   – Че това да не би да е тъжно, г-жо! Реалността у нас е гротеска от най-чист вид, стопроцентова ирония. Сега, като огледах написаното по-горе с очи на страничен наблюдател, откривам колко смешен е бил онзи шапкар, колко смешен съм бил и аз, търчейки подир ладата. Като че ли е толкова важно как се казва едва прохождащата мутра!

   Но и не мога да си представя, че бих живял другаде, да кажем в Щатите, в Западна Европа, на остров Тамбукту, а не в нашата България с всичките й дивотии и чар. Изнеженият, кротък учтив западняк гледа по телевизията екшъни, за да се почувства значителен, да усети тръпката на победител; у нас – понеже сме до един значителни личности, екшън е самият ни живот; дори когато кофти ни опердашат през устата, сритат ни тъй, че от задните части на гащите ни се вдигне облак прахоляк, какво правим ние? Ставаме, изнизваме се на безопасно разстояние от раздаващия лично правосъдие и започваме да му се кривим, да му се плезим, да се зъбим, да го псуваме на майка като баш българи-юнаци.

   И тук, в мухабета ни с госпожата се яви Мазна Гана*, типичният навлек под името Винету, само че изписано на енглиш: Winnetou, и допълнено от въпросния навлек със самоопределението "Небесен".  

   – А какво стана с момчето? – отпери си въпроса Небесния Винету. – Подаде ли жалба срещу него?

   – Защо жалба! – отговорям. – Сам си търсиш колая. А момъка и досега си спомням с неясна симпатия, но и с омерзение. Представяте ли си, така привързан към сестра си, към племенницата, че се втурва, както се казва, на нож срещу врага. Е, драги! Че какъв враг мога да съм ти! Донякъде се възхищавам на наивността му; този тип характери правят пробивите във фронтовата линия на противника. Постъпвал съм и аз като него, та знам, за тази работа се иска да си глупав и самоуверен; но тръгнеш ли веднъж, да си готов да идеш докрай, т.е. докато си строшиш главата. 

   Роден съм през лятото на 1947 г., драги, т.е. от поколението български войници съм, свидетели как 550 000 до зъби въоръжени рейнджъри ядоха пердах във Виетнам и си тръгнаха оттам като посрани; и от прибралите се у дома в Щатите някогашни наперени наивници се роди взривната вълна на Уудсток и на т.нар. сексуална революция точно в пуританска Америка с онзи романтичен и глупав, но жизнелюбив възглас "Правете любов, а не война", появиха се и хипитата – богаташки рожби, които пунтираха, че са бедняци, и прочие подобни конвулсии на отрезвяването у самонадеяните бивши свръх-човеци на Североамериканския конгломерат от нации, за да преосмислят девиза си, зает от надмения Албион, "Ние нямаме приятели, ние имаме интереси"; и да проумеят най-сетне, че светът не им е бащиния и рано или късно ще им се наложи да отговарят за натворените по света гадости.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 30 oct. 2018

Илюстрацията долу: 

- Балчик, Пристанището, фев. 1972 г., с първия ми набор ученици. 

–––

* Мазна Гана, в случая: който учтиво ти забива нож в гърба, злепоставя те. Бел.м., tisss.