Публицистика – ВИТРИОЛ

ВИТРИОЛ*

   От пет сутринта (26.03.2004) се понесе воят на мюсюлманският мюезин (или муезин), който чете стихове от Корана над притихналото най-голямо в Европа циганско гето Столипиново. Преди ужасяващият вой ечеше тържествуващо и над нашия, населен от българи квартал; след взривения влак в Мадрид и новите подвизи на ислямистите в Испания и по света обаче, след 11 март (202 ранени и убити само в Испания) този вой звучи като мушица иззад прозореца ми, та едва го долавям. Но пак настоява, че тази средновековна религия нахлува и сред нашите местни цигани с всичките си претенции за нравственост и величие в света на духовното.

   Едно от предизвикателствата, завещано ни от векове, е разкодирането на Исляма като философия или като военна доктрина, предстои да бъде извършено най-после, сякаш и ислямските главорези за това настояват. 

   В населената от сърби област Косово преди едва само седмица са изпепелени за няколко дни над петдесет черкви и източноправославни манастири... от мюсюлмани. Не знам как се преценява от гледна точка на високата нравственост и философия на мюсюлманската религия, но не съм сигурен, че говори човеколюбиво за посланията уж откъм Небесата, които послания се просмукват до нас чрез този епичен вандализъм.

   За мен, независимо каква религия изповядват лично, извършителите на убийствените вандалщини са преди всичко човешки същества, и ми е особено важно именно като събратя по разум да ги разбера, да проумея идеята зад техните постъпки. Война на цивилизациите: Средновековието срещу Модерния свят. Корана, препис на пасажи от Стария завет, срещу Христовите послания. Марксизмът и трите му отрочета – болшевизмът, фашизмът, националсоциализмът. Комунизмът – целенасочена агресия срещу личността, наглост, украсена с дантелените предвземки на уж-човеколюбието. Политбюро на ЦК на БКП, да спомена, наподобяваше дванайсетте апостоли на Иисус. Дванайсет на брой бяха членовете на този най-висш орган на властта в Тодор-Живкова България. Оказва се, че за Новия завет на Библията не сме май дозрели, за да усетим духовното великолепие на Доброто, изведено до висини във философската сфера. Чета тези дни в "Стандарт" в кафененцето при мюсюлманина Маруф от Кабул в Афганистан: осемдесетгодишен българин се самоизпепелил в Калугерово, само за да не продължи да живее в унижение с мизерните подаяния от държавата, които всъщност сам си е заработил. Като ида в Калугерово някой ден, ще се поинтересувам на място и по-подробно за този случай.

* * *

    В човешки уредения ни греховен свят най-добре би се справил с разбойници онзи, който сам някога е бил разбойник. Всички останали, независимо от благите им намерения, биха гледали на проблема като странични лица. Блудният син е по-мил на баща си, защото се връща, придобил жизнен опит (отрицателен), какъвто опит послушният по-голям брат няма, а и няма как да придобие със стила си на живот. Опитът е познание върху гадостите между хората, обезличаващо необиграните, необгорените от пламъците на злост идеалисти. Злото е величина, с която не може да се съобразява умозрително онзи, който не го познава отвътре, и то откъм отсрещната страна на фронтовата линия. Покаялият се (в себе си) грешник е изключително ценен съмишленик в духовността.

   Лошо съдим, ако – съдейки, унижаваме достойнството у престъпилия закона. Борбата е всъщност не срещу, а заради неговата грешна душа. Развенчаването на Марксистката философия, изясняването на нейната античовешка идеалистична природа е по-трудно от противостоенето срещу Ислямския фундаментализъм – посредствена версия на Вехтия завет от Библията. Посланията на Стария завет са подложени на ерозия с появата на Иисус, а в Марксизма продължава да се кълне половин Европа с нейните т.нар. социалистически и соц.-демократически правителства. Християн-социализъм звучи също толкова противоестествено както "социалистически реализъм". Та нали именно реализъм й липсва на предвзетата теория за идеално устроеното общество, дето всички сме Свободни, Братя и Равни. Интелигентност, откривам с изненада, липсва точно у "интелигенцията", у самовлюбените образи на възгордяването.

   Нашата интелигенция гледа отвисоко към множеството обикновени българи. Разкошният български фолклор да не би да е дело на анонимни творци! Не били безименни, разбира се. Титли и дипломи за престиж са нужни преди всичко на Посредствеността; тя се кичи с титли. Философ-психолог с диплома... чудесно звучи, а! Като го повториш стотина пъти, току-виж светът те приел за съвременния Сократ.

* * *

   Посветих съботата (27.03.2004.) на "Дневника" на Богдан Филов, който дневник от осем месеца, от август 2003 г. чета на малки порции. Остават ми около 80 от общо 760 страници. Изводи, който си вадя дотук: Втората световна война (80 милиона убити от двете страни на фронтовата линия) е крахът на Западната надменност от страна на Франция, Великобритания, САЩ. Резултат от типичен за отношението към Изтока стил на Запада:

   1. Съветският съюз се възползва от възгордяването на Западната дипломация, за да наложи влияние в Европа, каквото преди войната болшевиките на Сталин не са и предполагали.

   2. Появяват се Хитлер и нацизмът, като идеология, като доктрина на жестоко онеправданата от Първата световна война Немска нация.

   3. Българската ни нация е сред най-ощетените в националното си достойнство на континента. Политиците ни до 9.ІХ.1944 г. и Цар Борис ІІІ едва ли единствени носят вина, че болшевизмът ни смачка в бляновете ни за обединение на Българските земи в една национална държава.

   Загубили сме много, но и Западната демокрация беше бита по всички линии до 1990 г., а пък и не се знае докога. Защото Марксизмът е жизнен и продължава да работи срещу нас. Факт е, че Западният интелектуалец не прави опити да го криминализира, както стори с фашизма и нацизма.

* * *

   Навръх Разпети петък, 11.04.2004., в полунощ приключих набора на ръкописа "Ламски". По-рано да съм приключил, но сестра ми ми беше на гости и ми губи времето до седем надвечер. Сутринта оправих последния епизод, който е най-хубавият, заради който като че е писана цялата книга през тези десет години от 1994 досега. И отново си мисля, да, може и да се заблуждавам, но имам усещането, че невидимият свят кръжи около мен, отваря ми пътечка, докато се мъча с този ръкопис. Не съм суетен уж, не съм фаталист, мисля си, ала знам, много хубаво не е на хубаво; очаквам неприятности тепърва да се появят. И тогава ще съм спокоен. Защото такъв е животът: до светличкото мракът е най-чер.

   Подреждам за бъдещето на книгата, и всичко лично дотук като да пренебрегнах, понеже ръкописът ме е обсебил и ми предстои да скъсам най-сетне пъпната му връв, та историйките сами да поемат на път между българите като проповедници на Шегата и Доброто в назлобелия ни свят. Последните четири денонощия по четири до пет часа ми се събираха да спя в денонощие. В един и в два и половина след полунощ си лягах, а в шест се будех и пак залепвах за компютъра. Беше! Остана да запиша на компакт-диск текста на тези 496 страници и... точка.

    Поне месец ще си почивам, па после ще захвана нов набор да правя, може би стихотворенията от сборника "Порто Фино", който сборник от четири години е готов, дори като макет и с илюстрации изработен едно към едно и вече иде неговият час. А може би онази огромна книга есета, която започва с частта "Младите хищници", да започна да набирам. Не знам кое ще е по-напред. Навън Пролетта едва-едва прохожда. Липата зад балкончето ми, гледам, срамежливо някак развива листенца, облича се в нежна резеда. Гургулиците, чувам, любовно гукат. И ми е хубаво, и ми е подредено вътре в мен. И не се виждам сам, макар че съм сам. Възкресих дядо ми Борис Дявола в последния епизод от книгата "Ламски" и сега все едно Борис Дявола седи на масата насреща ми, усмихва ми се, примижал, обгърнат в лютия дим от неговите евтини цигари "Тютюнопроизводител". Коренът ни, мили дядо, е жилав, да видим как ще продължим по-нататък.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, mar. 2004 – edited by 22 oct. 2018

Илюстрации:

- Ислямският храм трябва да внушава голям страх и трепет у човека (горе);

- Роденият през 1900 г. Борис, внук на заклания в Калугерово Ангел (долу). 

____
* Димяща сярна киселина; прен.: язвителност, гавра, издевателство. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – РОЗАТА

РОЗАТА

Розата е влюбена, влюбена във Вятъра,

влюбена, самотна – роза зад прозореца,

и до късно вечер пее или плаче

влюбена, самотна – роза зад прозореца.

Затова е чуден, чуден ароматът й

и е пълна, пълна с нежен мирис стаята…

Все седим замислени с лакти върху масата

и е пълна, пълна с нежен мирис стаята. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, uni 1966 – edited by 22 oct. 2018

Ars Poetica – ПЪРВИЧЕН ИНСТИНКТ

ПЪРВИЧЕН ИНСТИНКТ

Тя държеше несръчно чашката бяла;
и тъй неспокойна, че тръпнеше цял.
Притеснена бе сякаш, видя я той цяла,
разсъблечена сякаш я беше видял.

Нямаше друг този миг в кафенето,
а вън вече почваше пак да вали.
Качи му се в гърлото сякаш сърцето,
че видя я самотна... Самотна, дали?

От колоните тихо звучеше ритмично
старичък шлагер с глупав рефрен:
мъж се кълнеше на тъжно момиче
колко е влюбен и колко смутен.

– Поздравявам ви с тази мелодия – каза.
– Тъй ли? – учудена рече. – Мерси!
От съседната маса в нейната пазва
нахлу крадешком под онези коси,

с очи я съблече, смути се, преглътна.
...Изчервена, на екс тя кафето изпи,
та певецът на пръсти за миг се измъкна
и ги остави абсолютно сами.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv,15 uni 1970 – edited by 20 oct. 2018

Ars Poetica – О, СВОБОДА!

О, СВОБОДА!

По форумите, по площадите
плиска словесна вода.
Дори доносникът реве: 

– Свобода-Свобода!

Зад микрофона –
разперило криле
виждам едно университетско ченге*.

Боже мой,
какво става
в тази държава,
от всеки ъгъл
с нов образ
старият доносник се появява!

Не разбира колко е скъп
онзи образ на предателя тъп,
на слухтящото в мрака лице,
пишещо доноси с потни ръце.
Тъй незрим и незабравим –
на всяка власт необходим!

А на масата
в кухничката ни бедна
мъждука надеждата наша последна.
И макар Буратино да ни убеждава,
че за свободата живота си дава,
кръвта,
кариерата,
сетните сили,
паричките в банките,
привилегиите мили,
виси като нож над овча глава:
за какво му е власт при това?

Свобода! Свобода-а-а! – там скандира тълпата
и не знае, че не се подарява Свободата,
че удушвачът зад фалшиви образи дебне
да съсипе надеждицата наша последна,
да я смачка с думи обидни и зли,
да й се подиграе,
както само той умее,
както само той си знае.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, jan. 1990** – edited by 20 oct. 2018

___
* Янко Дунев долу, в мензата на Софийския университет един обяд през пролетта на 1969 г. ме агитираше да му дам собственоръчно написано заявление, плюс автобиография и три снимки, за да ме направят "информатор на Държавна сигурност" и срещу 80 лв. месечно (колкото през 1969 г. беше заплатата на баща ми, мебелист в пловдивския ДИП"Напредък"), да пиша седмично поне по страничка за състуденти и преподаватели, които разказват вицове за Партията и Тодор Живков, по празници да записвам кой от познати и приятели ходи на черква и пали свещи пред иконите. В еуфоричните дни непосредствено след "славния" Десети ноември 1989 г. същият Янко Дунев, разперил ръце като планински орел, пред микрофон от стълбището на Народното събрание агитираше колко прекрасен за нас, българите, е американският План Ран-Ът, а после основа партия, стана й лидер и по телевизията въртяха филм за несретния му живот на ярък борец срещу комунизма, защитник на свободата и правата на човека.

** Вж. в. "Демократическо знаме", бр. 1 от 19 май 1990 г. Стихотворението писах непосредствено след излъчване на живо по телевизията на репортаж как бившето ченге агитира за Плана Ран-Ът иззад микрофоните пред Народното събрание. И да не остане съмнение за кого става дума, освен линка https://www.youtube.com/watch?v=y4NAYtPRSe4 , публикувам и линк https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AF%D0%BD%D0%BA%D0%BE_%D0%AF%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2_(%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD) към статия в уикипедия за живота и дейността на този изключителен българин Янко Дунев, както му бе името докато бяхме състуденти. Бел.м., tisss.

Из статията в уикипедия:

На 24 декември 1984 г. Янко Янков е осъден на 12 години затвор при изключително строг режим, а през 1985 г. присъдата му е „коригирана“ на 6 г. и половина при същия строг режим. От разсекретени архиви на българския филиал на КГБ днес е видно, че арестуването, осъждането и специалното му третиране в затвора са били обезпечени чрез провеждането на няколко строго секретни оперативни мероприятия, кодовите наименования на които са „Гадния“, „Дивия“, „Злобара“, „Твърдоглавия“, „Терорист“, „Непокорник“ и „Дракон“.

Само две седмици след арестуването му Държавният департамент на САЩ излиза със специален доклад (прочетен на 6 юни 1984 г. по Радио „Свободна Европа“), в който името на Янко Янков е посочено като име на български гражданин, лишен от човешки права, а наскоро след това правозащитната организация „Амнести Интернешънъл“ го обявява за лице, намиращо се под нейна закрила.

При пребиваването на Янко Янков в затвора международните правозащитни организации „Амнести Интернешънъл“ и „Хелзинки Уоч“ го обявяват за Политически затворник №1 на България. American Bar Association, Lawyers Committee for Human Rights и редица други национални и международни правозащитни организации провеждат протестни акции против българското комунистическо правителство във връзка с противозаконното задържане и осъждане на Янко Янков. Радиостанциите „Свободна Европа“, „Гласът на Америка“ и „БиБиСи“ излъчват множество предавания, посветени на неговата дейност и на нечовешкото му третиране в затвора. През март 1989 г. президентът на Социалистическия интернационал Вили Бранд официално изнася пред конгреса на организацията редица факти за политическата и правозащитна дейност на Янко Янков, както и за специфичната система за репресиране, на която той е обект в българските затвори.

Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (2.)

Фалшивите пророци

СТЕФАН ПРОДЕВ (2.)

   Продължение от 01.01.2000.

    Оръжия, въоръжени акции, гробокопането и барикадата, като обикнати метафори на закономерния ход към "сияйно бъдеще на световната за тях хармония", тези пропагандисти неслучайно често повтаряха из стройните си умозрителни теории. Не допускаха, и досега не допускат, че покаянието е единствен изход от драматичното несъответствие между престъпление и живот, форма за очовечаване на съгрешилия. "Врагът", децата, внуците, правнуците му на този т.нар. "враг" бяха молепсани да носят клеймото на позора, защото били грешници априори, твари от по-низша категория.

   Странното стига дотам, че – за да е стопанин, човек буквално трябвало да се лиши от всичко свое и лично; а колкото по-безличен, по-всеотдаен, по-самоотрицателен, самоотвержен и саможертвен пред партийния олтар и вожда, значи толкова по-съвършен борец за световния прогрес е той.

   В човешката ни природа егоизмът – т.е. енергията на егото, на аз-а, е генетично закодиран. Красивата отровна химера не успява да се наложи, защото безименните партийни редици се оказаха обречени: или сами да лицемерничат (ако човекът има ум и свое мнение), или да се стопят във фанатизираната маса от маргинали, изпълнители на чужда воля, с други думи казано, според теорията на Маркс, Ленин, Сталин да са винтчета и лостчета в многостепенната трансмисия на партията. В маршируващите стройно полкове от редници личността губи смисъл. И т.нар. соц.класика превръщаше в партийна икона сложни личности като Никола Вапцаров, който приживе, уви, се е равнявал по литературни фатмаци а ла Христо Радевски, които лит.фатмаци в епохата на соца ни ги сочеха за еталон с онова им самопожертвувателно обезличаване: Не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник*  

    * * *
   Сборникът есета "Разказът на палача" е равносметка върху милиони лични драми, провали, сривове, когато преизпълнени с най-добри намерения "червени бойци на идеологическия фронт" са принудени да лицемерничат, за да прикрият личното си неверие. Към този показателен за опонент на Т.Живковото управление публицист не виждам основание да крия огорчението си. Талантът ни е даден не за да слугува на която и да е партия, а да отваря хоризонти към високите сфери на етичността и естетиката (не тенденциозна и не партийна).

          Душата ми не е модерен ресторант,
          за да гуляят в нея разни дами!
          Не искам да пилея гордия талант
          в дребнавости и лични, празни драми!

– писа в предсмъртните си минути може би най-българският като стил, а и като манталитет днешен поет** на Европа. Нека да бъде обеца на ухото за любители на т.нар. модерна умозрителна, суха и скучна "трудна поезия". Има общочовешки изисквания, които по никакъв начин не могат да бъдат заобиколени или временно пренебрегнати; и в този смисъл християнската нравственост се основава върху количествени натрупвания от античната култура и върху съзерцания на дяволития разум върху живота и човека, докато умозрителни хербарийни компилации у Маркс и последователите му, и осъвременителите на Маркс остават психологически експеримент, епизод от двехилядигодишната ни християнска цивилизация.

   Не съм сигурен до каква степен гражданин на Западна Европа би могъл да си представи що е комунизъм в болшевишката му версия. Докато ние, българите, сме натежали от опит. И си мисля: дали поколенията българи, преживели реалния социализъм (не онази мечта), не сме с предимство на преболедували красивата неосъществима идея. 

   Време е да си кажем: Ние оцеляхме! Преживяното за някого може да е повод да се чувства малоценен; за мен лично преживяното означава, че коренът ми – колкото и да се постараха да го изтръгнат и стъпчат, колкото и да го рязаха, да му ашладисват (присаждат) руски или американски стил, колкото и обилно да го ръсят от небесата с химически или идеологически отрови, си остава жилав, жизнен, весел и плодовит.

   Западният човек го няма този наш опит, западнякът едва ли може да си представи с какво "рядко щастие" се е разминал. Може би днес Щатите се доближават до онзи тип подло слухтене, с което ние свиквахме от деца.

    * * *
   Ето мои си приписки, грубичко надраскани върху белите полета на по-горе споменатия сборник есета, докато го четох и препрочитах няколко пъти с респект, но и с удивление. От грандоманското въведение съм си отбелязал: "100% лъжа!" срещу твърдението на Стефан Продев: 

"Нашият славен Девети никого не уби за късче земя или за кесия жълтици. Животът, който се роди, охраняван от пушките ни, имаше други амбиции. Той не ламтеше, а търсеше, не грабеше народа, а го просвещаваше, превръщаше го от роб в стопанин".

   Техният Славен Девети... Съм от поколението на най-просвещаваните ("от петгодишни хлапенца с промиван мозък") бъдещи строители, горди стопани. Бяхме уж собственици на гигантска тежка индустрия, на огромна по площ плодна, подредена земя, дворци и резиденции, самолети, кораби и прочие красоти... с незначителната подробност, че не ние, а едни други хора се облагодетелстваха и днес разпродават, съсипват това богатство. На нас онези от висшия ешелон на Партията бяха предоставили лукса да се гордеем, колкото си искаме и пред когото си щем.

   Къде е моят дял от това приказно общонародно имане? Дали моите деца, внуци, правнуци ще имат разкоша колкото си щат като мен да се гордеят – ако са глупави! – с нещо, което никога не ни е принадлежало, макар да е резултат от труда ни на три поколения обикновени българи?

   Кой си присвои имота на нацията след сдаването на властта от Тато и компанията му? Дали не са пак "най-достойните и незаменимите", които в първите десет години след паметния Десети ноември не преораха открай-докрай и не превърнаха Отечеството в пустош, а нас, българите – в най-бързо топящия се етнос от задния двор на цивилизована Европа!

   И най-веселото, от бивака на обновените бивши партайци ечи: "Искахте демокрация? На ви демокрация! Има да сънувате Живков, ама така ви се пада". В Плевен местната партийна ядка на преустроилите се демократи агитира със сравнителен списък за цени на стоки от първа необходимост преди и след 10 ноември 1989 г., като мотив да привличат симпатизанти. И не виждам как българинът с мизерна пенсия не би се прехласнал по тази чудесна мухоловка.

     * * *
   Когато ни кълнат, че българите не сме имали действаща опозиция сред интелигенцията, дали си дават сметка, че над три хилядите усмъртени по политически причини в следвоенна България са повече от политическите екзекуции във всичките, взети заедно, бивши соц. държави в Централна Европа – ГДР, Чехия, Словакия, Полша, Унгария? 

   След края на Втората световна война, новата власт у нас чрез т.нар. рабфак** фабрикуваше в най-къси срокове лъже-интелигенция далеч от националната ни традиция. Помощ в тази сфера оказваха висшите школи на Съветския съюз, откъдето у нас долитаха лисенковци, тимирязевци, стахановци, мичуринци, николай-злобинци, последователи на железния Дзерджински – все важни за държавата кадри, които замениха избитите или прогонените от България интелигенти (инженери, лекари и пр.)

   Ако се вгледате в биографията на типичния сега лидер или политолог у нас, с много малки изключения той е възпитаник на изпитаната сталинска школа за демагогия, заел роля Гневен антикомунист, Борец за европейски духовни ценности. Но само виж кой го е пратил с протекции да учи, къде е учил, кои му били учителите. Прилежни възпитаници на маркс-ленинската философска мисъл и етическа школа някога, днес са сред най-кресливите агитатори за "демокрация" и "духовни ценности". Защо! От гузна съвест?

      Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 19 oct. 2018

    Илюстрации:

- Цецка Цачева, за чието следване и диплома се води спор (горе); 

- Институт за изследване на близкото минало в Worldpress (долу).

___

* Към Партията – стихотворение, което задължаваха моето поколение да зубри наизуст още в началните класове на прогимназията. 

               Аз крача с крачките ти бойни.

         Аз чувствам как тече кръвта

от твойте рани многобройни,

и аз горя, и аз туптя,

туптя със пулса ти неравен —

плът от войнишката ти плът, —

подхлъзвам се и се изправям

по твоя окървавен път.

Води ме, Партийо, води ме,

под свойте бойки знамена!

Свети с червеното си име

чрез хилядите имена!

Във своята сурова строгост

ти нежна като майка си.

Аз всичко бих ти дал да мога

да бъда твой достоен син.

Като лъча да пламенея —

лъча на твоята зора!

Тъй както Смирненски да пея,

тъй както Ботев да умра!

Мен хулите не ме смущават,

врагът с които те покри —

аз знам, аз вярвам, че си права,

когато съгрешиш дори!

Ах, как горещите ти рани

дълбоко, остро ме болят —

кога нападаш и се браниш,

кога се луташ в своя път.

Тъй както някога на село,

свежен от утринна роса,

баща ми с лапи загрубели

показваше ми да кося —

тъй ти десница ми подаде

и във борбата ме кали.

Затуй горя във твойта радост

и твойта болка ме боли.

Води ме, Партийо, води ме

под бойките си знамена

и нека свети твойто име

чрез хилядите имена!

…И ако нявга се забравя

и почна да те клеветя —

не ме заплювай! Аз тогава

не бих заслужил чест такава —

дори на храчките честта!

Но аз горя! Но аз живея!

Аз няма да ти изменя!

Във думите ми червенеят

лъчи от твойта светлина!

И в милионния ти пристъп

срещу врага ни разнолик

не съм аз Радевски, ни Христо,

аз съм безимен твой войник.

Води ме, Партийо, води ме

под свойте бойки знамена!

Свети с червеното си име

чрез хилядите имена!

** Пеньо Пенев (1931-1959).
*** Рабфак – работнически факултети, където в съкратен курс полуграмотни селянчета бяха произвеждани в сан интелигенция и верни на Партията. Именно тези верни на Партията хора оглавиха всички важни сектори на стопанския и духовния живот у нас след Втората световна война. Във висшите училища и в БАН част от някогашните рабфаковци доживяват дните си, обградени от респект на своите ученици и последователи и досега. Типичен рабфаковски продукт на онази система за възпитание и образование е Цецка Цачева (1958), вж. Мистерията около дипломата на Цецка Цачева – http://socbg.com/2016/10/%D0%BC%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D1%81-%D0%B4%D0%B8%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%86%D0%B5%D1%86%D0%BA%D0%B0-%D1%86%D0%B0%D1%87%D0%B5%D0%B2.html Бел.м., tisss. 

Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (1.)

Фалшивите пророци

СТЕФАН ПРОДЕВ (1.)

    24.12.1999. 

    Не бях виждал лицето му иначе освен сгърчено в гримаса на уж притеснен човек, а с упорита нотка отвътре, която настоява: Това съм аз; длъжен си да се съобразиш с мен... Три или четири пъти, може и повече, се случва да го виждам ту като човек, ударен от властта, минал през следствените помещения на Държавна сигурност, ту като мастит редактор на вестник, ту автор на сборник стихотворения, ту най-обикновен съгражданин в най-най-обикновен разговор... и все с гадничкото усещане за тази негова сбръчкана душа!*

    По друг начин си обяснявах работите, а ето, от книгата му със спомени, за която тези дни научавам, сам тръгнал да буни бесовете около себе си. Гузната му съвест вероятно го принуждава да напада, да хапе довчерашните си приятели само и само да изпъкне колко силно пострадал. 

    Фактът! Преди доста години, привикан в Държавна сигурност с двама още наивни храбреци... за да отърве кожата и от малодушие най-вероятно изпява пред милиционерския следовател най-близкия си авер, и не само го изпява, но му приписва подвизи, та и приятеля му осъждат на четири години затвор.

    След тригодишно лежане под ключ бившият конспиратор и враг на комунизма излиза от затвора, подписал се да бъде информатор на същите тайни служби с таквоз едно страховито именце Страхил, което не ми се щеше тук да споменавам. И какво се получава, питам? Не знам какво се получава, но тази е сенчестата част от блясъка на Славния Девети и блясъка на Паметния Десети**.

    Поради что точно тези стремящи се да ни кажат върховни истини и откровения свише за нас – множество обикновени българи, заемат сега героическа поза... както циганчето, дето по своему представяло в гетото превземането на кораба "Радецки":
"И значи, вайводта Ботюв, кат я змъкна от гащите калъчката остра, му зъповяда на капетанина: Ей! Туй гемийка – мойту!"

    Този романтичен герой крещи насрещу ми: длъжен си да ме слушаш, Истината говори с моята уста. 

    * * *
    Трийсетгодишен, женен, с две дечица, канех се да бягам от България. Всичко във вестника, дето работех, от един момент нататък взех да гледам като Театър на абсурда. Колкото по-далече съм, казвах си, толкова по-слабо ще ме гнети и дразни овчедушието, ще разперя криле като албатрос, от висините ще говоря... 

    Опитах да си представя лъчезарен тревист хоризонт нейде на Запад, е-е, да речем, в Швейцария; в Швейцария швейцарски крави гледат, шоколадът им хубав, часовниците им точни, не воюват швейцарците, не им се налага тепърва да доказват колко са храбри, колко умни, трудолюбиви, уредни. Че от Средните векове се знае: най-добрите воини на света са швейцарските стрелци. 

    А девиз на японските самураи гласи: На най-добрия нинджа не му се налага да се бие", което иде да рече: ежат се като японски петлета, настръхнали срещу света, недоказалите се, на филибелийски жаргон: таралежат се само леваците.

     Размечтал се бях да се куртулиша от нашенския Цирк на посредствеността. Четях стихове на американската чудачка Емили Дикинсън от затънтеното градче Амхърст и ми просветваше пред очи.Ами да! Да говори истина не е привилегия за когото и да било, а лично право на всеки от нас сам да реши кое е истина, кое – демонстрация."Мехури от красноречие: това е всяка слава" – в писъмце пише г-ца Дикинсън. А по ми харесва и е подходящо за темата четиристишието й:

Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
цял ден името си да квакаш –

пред възхитена локва...***

    И останах при своите, реших да не се правя на велик.

    27.12.1999.

    Глупаци ли сме, та ни водят за носа с приказки за килим от рози и изобилие от дарове... утре, в неопределеното грядуще? А животът ни се живее тук и сега, разпилян на сюжети като зрънца от броеница, в тази броеница са бели, черни и всякакви по цвят зрънца, какъвто е изобщо светът.

    Тогава защо чакаме от някое посолство или чужда столица да ни кажат какво следва! Защо сами да не отберем от миналото си не тревите с мирис на барут и димяща кръв, а дъхавите цветя, които показват как се живее за род и отечество, без онези познати образи на честолюбието (Раковски, Бенковски, Ботев) и пр.; за подтекста говоря, не за самите горди фигури в Българската ни История.

    * * *
    Да вдигнем у себе си Пантеон на признателност към Героизма, па да спрем да се сравняваме единствено с герои – преклонението не бива да е превръзка през очи: няма нищо по-съществено, по-тъжно, но и по-чаровно от нас, застрашително оредяващите българи в границите на "чистата и свята Република". Едва ли сме и пет милиона вече с българското си самосъзнание и национално достойнство.

    01.01.2000.

    Ура-а! В третото хилядолетие от Христа нахълтахме. Много джепане изпуцаха съседите в Новогодишната нощ. То не бяха фойерверки, салюти, бенгалски огън, канонада от изстрели... Същинско бойно поле, да му се не види! Да се не надяваш, че толкова муниции скътал този наш уж кротък и притеснен народ!

    Избиваме си комплекса за малоценност ли, братя българи? Правим се на герои, що ли???? (Въпросителните – от тефтерчето на Васил Иванов Кунчев.)
       
    Темата за стопанина – антипод на ратая, на живеещия ден за ден хомункулус, е основна не само за християнската етика и философия; темата я разработвали и адептите, агитаторите на комунизма от Карл Маркс насам, като наблягат, че то не е теория – една от многото, а Учение, т.е. нещо цялостно, съвършено и грандиозно, ключ към тайнствата на обществения космос. Въоръжен с това свято учение, Чичо Вичо от село Голтупан може да се кощопери пред изнежените интелигенти и пред всички т.нар. родни подлоги на империализма.

    Подлога – уместна, чудна дума, тъкмо като за случая. Чух я за пръв път от демократ през август 1990 г. – човекът с дълбок звучен глас ме простреля: "Ти си комунистическа подлога", докато с показалец пробва да ми бръкне в окото. Става това надвечер в градинката между три важни обществени институции: Аптеката, Кебапчийницата и Централната пловдивска жп-гара, в присъствие на друг чаровник, който по-късничко издаде ярка седесарска стихосбирка, ако се не лъжа, под надслов "Синята метла". Мотае се нейде у дома с приятелското посвещение от автора. Затварям скобата за някогашни братя-демократи, които тогава и сами се не разбраха кой какъв е и за какво се бори! Минаха някакви си 20... 27 години**** и нещата се поизбистриха, дойдоха си на място. Изясни се кой кой е и за какво се е борил – поетът днес е депутат на ГЕРБ, а човекът със звучния глас и онзи негов навирен показалец си остана преподавател от местната Музикална академия.

    * * * 

    Фалшивият праведник звучно кълне и днес от името на Бога, и днес в блога си следва собствената си чудна представа, че е Богоизбран. Има го и в другите световни религии (юдеизъм, ислям) този образ на мизерника. И при нас от ерата на соца, та чак до Иван-Костовото котило, назовано гръмко ДСБ (Демократи за силна България), покръстеният в правата вяра следва усвоен от йезуитите демоничен лик за онзи там отсреща, жизнено необходимия за гнева му Образ на врага. 

   Ползвайки христовия модел за добродетелен успешен и честит живот, комунистът – или марксистът, ако предпочитате! – по такъв весел начин префасонира нравствените норми, че като краен стремеж надделява не Човеколюбието, не Любовта в широкия смисъл на думата, а надделяват Антагонизмът и Враждата, Тоталното противопоставяне: или те, или ние, среден път няма, мамицата им вражеска, на тях и на малките им врагчета, както се беше изразил някога Трендафил Акациев, събирателен ироничен образ, създаден от група някогашни млади поети на България. 

    За да се почувства в свои води партаецът, комунистическата, а в случая – Иван-Костовистката, идеология повелява: Унижавай опонента, назовавай го Враг на народа и повтаряй едно и също до разграждане физическо, от личната му собственост до личността на собственика, което ще рече: до екзекуцията на врага*****. И по такъв начин стигаме до темата за гробокопачите на Карл Маркс и компанията му на Запад, още повече, на Изток, та ча-а-ак до екзотичната държава Северна Корея******.

    Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 18 oct. 2018 

    Илюстрации:

       горе – Митинг от лятото на 1990 г. за преименуването на БКП в БСП;

       долу – Протести от 1990 г. по улиците на големите български градове. 

____
* Вж. http://www.slovo.bg/old/litforum/006/yruskov.htm. Не Николай Казанджиев имам предвид, а Йордан Русков, назначен за главен редактор на седесарския вестник "Свобода" в Пловдив от комисия с председател Александър Йорданов, въпреки че конкуренти за това място му бяха далеч по-известни журналисти и автори – Илия Зайков, Димил Стоилов, Йордан Родопски, Иван Дионисиев и пр. Емил Калъчев ми е разправил, като свидетел на случилото се, точно обратна на версията, огласена от Русков. За сведение, Казанджиев е израснал като син на известен анархист и човек на перото (вж. https://literaturensviat.com/?p=128094), самият Николай е известно време под влияние на анархизма и оттам влиза в очите на Държавна сигурност. Двамата – Казанджиев и Русков (имало и трети, не си спомням точно казаното от Емил дали това не е асеновградчанинът Иван Дионисиев) из пловдивските кръчми разпространявали печатани на циклостил позиви срещу властта, ала пред следователя Русков топил Казанджиев. Помня знаменателен лаф от някогашния главен редактор на "Комсомолска искра" Петър Кошутански: "Какви герои пост фактум, бе! Като изяде два шамара в следствието, и да отърве кожата, започва да пее и неща, за които не са го и питали". За Йордан Русков: вж. и https://literaturensviat.com/?p=122759.
** Свалиха Т. Живков на пленум на БКП от 10.ХІ.1989 г.
*** Емили Дикинсън, сб. "Крехки небеса", изд. 1988, с. 58.
**** Гърневски Спас (1953) е Поетът-кмет на Пловдив, сега депутат на ГЕРБ.

***** Според Корана, правоверният изпитва сладко блаженство, обзет от екстаз в Отвъдното, съзерцавайки от висотата на Райските кефове как душицата на съседа-неверник се пържи там долу, в Пъкъла: "Наистина праведниците са в благодат и наистина грешниците са за Ада! Ще горят там в съдния ден" и още много бла-бла-бла... 
****** Вж. https://news.bg/world/nova-era-za-kitayskiya-sotsializam-obyavi-si-dzinpin-na-xix-kongres.html? & https://www.blitz.bg/obshtestvo/intervyu/akad-georgi-markov-lenin-i-stalin-ne-sa-poluidioti-ili-chudovishcha-sega-sme-ss-zapada-a-mladoto-pokolenie-se-trese-ot-kyuchetsi-otvratitelna-gledka_news556016.html?fb_comment_id=1927571320592669_1929604147056053 Бел.м.,tisss.