В ръката ситъй както шпага държиш чадър срещу дъжда и есента над теб протяга коси, червени от ръжда.
И улиците с таен трепет са сякаш паднали жени, а ти си Хамлет, т.е. грешен – съперниците погледни!
Ще можеш ли да се пребориш? Те – сенки, ти – опасно жив... И е нищожна твойта гордост, съблечена в порой лъжи.
Мой Хамлет, ний сме обкръжени от духове на мъртъвци. Витаят техните съмнения в апартаменти и дворци.
Нима ще молим за пощада? Напред, приятелю. Напред! Земята е безумно млада, но Дания не е във ред.
Да бъдем или не? Чуй, охкат превитите ни рамена – тежат им кръстове страхотни от героични времена.
Ала очите ти стаени блестят в прииждащия дъжд и виждам как стоиш през мен ти – един провинциален мъж.
Назрява полунощ. Дванайсет предутринно ще отзвучи. Последният тролей отнася мъже с угаснали очи.
Зад ъгъла пулсира още повреденият светофар. Край стълбището живи мощи напомнят детрониран цар.
И ти си тук със свойта шпага. Но тя е всъщност жалък щит, към който най-добре приляга подлец със преуспяващ вид.
...Мой Хамлет, истината туй е – живееш твърде кратко в нас. Шуми с безброй студени струи Голямата вода. И аз
в ръката си, тъй както шпага, държа чадър срещу дъжда. Над Пловдив, над Европа ляга кафява есенна ръжда.
А утре кой ли ще те среща! По кръстопътищата, знам – горят момчета с кръв гореща. И шпагите им светят там.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, sep. 1972 – edited22 avg. 2018
–––
* Текстът е от ранната есен на 1972 г., когато бях напуснал учителстването в Добруджа и сътрудничех за мижави хонарари на три от редакциите на Радио Пловдив ("ЛИК" с водещ Киркор Папазян, "Младежка" с водеща Пенка Калинкова и "Икономика и време" с водеща Елена Чакалова), пишех есета и репортажи за областния партиен всекидневник "Отечествен глас" и за младежкия седмичен вестник "Комсомолска искра". Печатан е в сборника "Сутрин рано", изд. от 1983 г. на пловдивското издателство "Христо Г. Данов". Бел.м., tisss.
увиснал в маранята на августовския ден, с буза, подута от зъб развален, последен от осмина храбри скачачи – любители на авантюрите, и естествено значи, овързан, опасан, омотан в ремъци и въжа, под онзи купол висях си самичък в небето.
И докато онези леваци там долу под мен щастливи кацаха върху рохкия чернозем, тревожно си се реех като една перушина, обзет от еуфорията на останалите седмина и от подъл, дълбоко вледеняващ ме страх, че може и съвсем да не съм един от тях, че вероятно писано ми е никога да не слезна в тази зейналата под мен 800-метрова бездна.
И тога-а-ава неочаквано и внезапно чух, разбира се – не Светия Дух, а свистението на онази тежка транспортна машина, която пла-авно над кратуната ми прелетя и замина н а д о о о о о л у към грешната многострадална черна Земя, към цялата суетня на материалния ни свят, и усетил се безтелесен, в онзи сюблимен момент си помислих нелепо: А как ли ще е без мен?
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 7 avg. 1990 – edited 21 avg. 2018
–––
* През август 1964 г. скочих два пъти с парашут от самолет Ан-2, вдигнал се на 900 м над някогашното пловдивско летище (входът към летището бе където е сега Мебелната къща в жк Тракия). Бел.м., tisss.
Текстът
е печатан в бр.3 от 1998 г. на вестник "Арт-клуб"
ВСТРАНИ ОТ ПЪТУВАЩИТЕ ЛЮЛКИ
И СТРЕЛБИЩЕТО
СЪС ЗАХАРНИЯ ПАМУК
І.
Встрани от пътуващите люлки и стрелбището със захарния памук жена, не
по-възрастна от четиридесетте, лежеше по гръб до пътеката и плачеше със затворени очи, а минаващите я заобикаляха отдалече...* Жената тихичко плачела и хлипала, и
когато единственият човек, който спрял при нея, я попитал: "Госпожо, зле
ли ви е, има ли наблизо ваши приятели, да извикаме ли лекар?" – отвърнала: "Оставете ме, моля ви, искам да умра".
И когато този човек дойде при мен и предложи да извикаме "Спешна
помощ", да направим нещо, каквото и да е, защото това не е наркоман, пияница, пропаднал тип или кикимора, а същество интелигентно на вид и силно
отчаяно, аз, пишещият тези редове, рекох: "И защо точно ние! Толкова народ
минава оттам, две хиляди души са я видели, няма начин поне един вече
да не е сторил необходимото; болницата е на стотина крачки, а ние с теб какво? – би
трябвало да запалим колата, да отидем и да я уговаряме да дойде с нас, а тя
сигурно ще се дърпа, ще повтаря своето "Оставете ме да умра". И хайде
да си представим панаира, който ще се получи. Ще се струпат зяпачи, ще
коментират не само жената, но и нас – какви сме й ние, нали! И ще сме в центъра
на вниманието, а ни знаят мнозина от този район на града и оттук нататък ще ни
свързват един с друг и с този сантиментален случай. Пък ние, двамата с теб,
нали не желаем да ни свързват с когото и да било, още повече – един с друг да ни свързват".
Впрочем, "необикновен случай" ли казах?!
И същият човек, на когото силно държа и комуто до голяма степен дължа това, което
в момента съм, отпусна примирено ръце: "Добре де, никъде няма да ходим".
Но обзет от мимолетната слабост на колебаещия се, раздвоен между желанието
никъде да не мърдам и все пак изкушен да се представя в добра светлина поне
пред собствените си очи, продължих да се размазвам: "Ако речеш, да
отидем!"
"Не – каза решително моят мил човек, – сега вече аз не желая да
ходим."
"Но защо! Ето, ще сляза, ще изкарам колата от гаража; имам бензин,
колкото да я замъкнем тази нещастница до поликлиниката; ама тя, тя нали не искала
никой да не й помага, нали казала, че желае да умре?"
"Да-да!" – някак разсеяно, като ехо отвърна моят мил човек и сплете в
скута си ръце изящни, източени от тонове минало през тях бебешко и всякакво
пране и от умението красиво и романтично да се свири на пиано.
Опитвам да изясня колко важно е за човек на изкуството как ще го възприеме не
само светът, но преди всичко собствената му съвест. И значи, в случая топката бе
прехвърлена в моето поле и така пареше въздухът около тази лежаща на влажната
пръст четиридесетгодишна нещастница, че решително я отстраних и си казах:
"О-о не! Достатъчни са ми неприятностите в този свят, че да се товаря с още
една". И не толкова със силата на ината, колкото с вродено както у всекиго на този свят (явно!) жизнеутвърждаващо любопитство, познатото онова любопитство, което ни кара
с облекчение, с вътрешно задоволство и кеф да присъстваме на погребения или да
слушаме за кървави драми – вътрешноотстранени, почти щастливи, че това, ама
точно това не се е случило именно с нас, не ни се е стоварило върху собствената ни кратуна, т.е. продължаваме някак да живеем, в шоуто сме; за някого съдбата е отсякла:
"Дотук!" – обаче ние продължаваме по-нататък.
И тъй, направих кафе, изпихме си кафенцето, говорихме за какво ли не и в тези разпилени приказки жената, която желаела да умре, изчезна, стопи се, престана
да ме притеснява. Обаче сутринта, като се събуждах, преди да съм се още разсънил
съвсем, нещастницата пак се появи. Припомних си незначителна подробност от
снощното описание: косата й била леко къдрава, личало, някога била
боядисвана и поддържана, ала занемарена вече коса. И с цялата си тежест върху мен се стовари този абсурден, този ужасен въпрос:
"Защо я осъдих на смърт тази жена? Защо не усетих жалост, състрадание, нито
основание да й помогна, да подам ръка, дори просто да се появя пред
отчаяните й разплакани очи с красивото си великодушие, с великолепната си
жизнена вяра и оптимизъм за България?"
Всеки ден, всяка секунда, скъпи мои, ние сме на изпит пред Онова велико нещо,
което неясно назоваваме ту Живота, ту Бог, ту Собствената си съвест. Забелязвам
нещо страшно, което неусетно се е случило с всички нас, с целия Български народ,
изпаднал в драмата на оцеляването: привикнахме с безразличието, ние почваме да губим имунната си енергия да се съпротивяваме на Злото. Представям
си гузно, че не съм само аз, че десетки и стотици хиляди, милиони сме заобикалящите.
Какво ти безразличие, ние сме съучастници на гавра, която се извършва над самите нас – унижените и оскърбените осем** милиона българи, турци, арменци, власи, евреи, гагаузи, гърци и прочие.
Не за филанкишиите, които мародерстват или живеят на чужд гръб в безделие... За
всички, които чувстват България свое отечество, а не дойна крава, за тази част
от населението говоря. Защото тази държава не ни е само Родина, тя е наш имот, наше
наследство, парче пръст и камънак, прорязано от реки и ручеи, изпълнено днес с
лепкава кал и вонящо безразличие. И Някой се е появил в този момент на хоризонта
във вътрешния пейзаж на душата ти, катедрално строг, висок и тъмен, и ти
заповядва: "Стой си там, където си".
Въпросът не опира вече до красиви романтични жестове, а до нещо много по-рязко: ти
трябва да оцелееш на всякаква цена, следователно – да не пилееш себе си. В
крайна сметка, онази отчаяна женица сама пожелала: "Оставете ме, искам да
умра". Да върви по дяволите, нека върви при своя ангел, това си е нейно
право, и следователно: драги, не се намесвай там, дето не са те викали! Тук вече място
за съчувствие няма.
Това, скъпи мои, става на 1 март надвечер, три години преди да нахълтаме в
двадесет и първото столетие подир разпването на Христа. Днес Пловдив е един окаян град,
вегетираме натирени като бежанци в отечеството си. ІІ.
Наоколо светът ни се тресе от катаклизми – катастрофи, бунтове, революции,
земетресения, потоп, суша, СПИН, чума, глад, генно инженерство, самовзривили се
фанатици. А тук е слънчево, тихо наглед, еднообразно като път през пустиня. По
телевизията снощи въртяха документален запис на масова екзекуция някъде в
Африка, може би в Уганда или Руанда; добре изглеждащи мъже с огромни тояги
блъскаха трудолюбиво по някакви вързопи от дрехи. И постепенно, с помощта на
вариооптиката операторът ни приближава на някакви си 2-3 метра от
вързопите.
Но това са човешки същества, Боже мой! Мъже, жени, дечица с разбит череп, с лице,
захлупено върху земята, но кръвта и разхвърчалият се бледорозов мозък показваха
какво точно се случи току-що, докато ние вечеряхме или се изтягахме сънливо върху
вехтичкия диван.
Единият още помръдва с пръстите на босите си нозе – полумъртъв, недоубит,
разтърсван от конвулсии; ризата му – бяла, изскочила над колана на панталоните,
леко захабена, опръскана с кръв около яката и по гърба...
Разбирате ли, нас ни манипулират с тези кадри от избиването на племето тутси. Нас ни
манипулират с това несекващо документиране на планирани убийства, на насилствена смърт, експлоатирайки
естественото ни човешко любопитство към страданието и ужаса. Какво ли не са
видели още тези наши очи!
Дерайлирала влакова композиция с висящи човешки крайници, разпарцалосани
трупове в локви кръв. Грамадата от срутил се хотел и прашни, сплескани човешки
същества, вече безжизнени, които извличат с носилка или ги събират като смет в огромни черни найлонови торби. Заледена магистрала, блестяща в сребристо под светлината на
прожекторите, и стенещи хора, които се измъкват от нагърчените ламарини. Автобусна
спирка в Сараево и пълзящи сред кървищата по разбития тротоар остатъци от
човешки тела подир сполучливо изстрелян от "героичната" сръбска
артилерия ракетен снаряд срещу чакащите на опашка за хляб косовари.
То не са необикновени работи – нашепва телевизията, – това е част от живота.
Длъжен си да я видиш тази част от шоуто, да узнаеш и да си правиш сметка за
по-нататък как ще я караш. Трупове, трупове, трупове... Обгореното детско
личице в едър план – с прехапаното езиче между щръкналите зъбки от смачканата с
тояга главица, не е просто епизод от избиването на някакво "диво"
африканско племе; това нещо става част от домашния интериор, ние свикваме с
него и децата ни не случайно гледат все по-равнодушно филмовите екшъни с лееща се кръв.
Защото жестокостта в реалния живот е по-развихрена и от най-развинтената
фантазия на холивудските и всякакви западни духовни курви и "бизнесмени в
изкуството", които от тези работи правят пари, много пари.
Не е добра идея на посоченото по-горе да противопоставям излъскани образци
охолен, разумно подреден бит. Проблемът е как да живеем ние – простосмъртните,
които се люшкаме между тези два полюса на греховната човешката природа – ние, продължаващи
да живеем с остатъци от храброст в това блато от духовна разруха, каквото е
днес благопристойната, сдържана в чувствата си заможна Европа, модел на
съвременната цивилизация. Децата ни виждат това. Децата ни отрано свикват с
издевателствата. Ето кое е страшно! Няма черква, няма бог над главите ни, няма ги
простите Десет Божи правила, върху които се е крепяло човечеството в
делничните дни на тези две хиляди години. Има компютри, мениджмънт, стокови
борси, бързи лимузини, модни педерастки дефилета, автомати
"Калашников", междупланетни сонди, сателитна телевизия, Internet, CNN, Al
Djazira, състезания за някоя там Gran Prix, тъпи приказчици с апломб на всезнаещи по българските тв- и радиостанции и рекламки-рекламки-рекламки,
които носят пари. Реклама за "страст на кристали",
реклама за дамски превръзки с крилца, реклама за почистване на тоалетни чинии,
реклама за превъзходни изобретения и какво ли не.
То не е вопъл срещу модата и техническия прогрес, да не си помислите, скъпи
мои! Защото техниката си е техника, шаренията – шарения, но дали не забравихме
вече, че точно ние – аз, ти, той, тя, точно човекът е най-чудесното на тази планета, залутана по законите на небесната механика в
необятната вселенска пустош? ІІІ.
Какво ни казват политиците – тези толкова здраво заети с благото на народа възпитани мъже, жени, старчета от сой! Казват разни работи, от които разбираме
колко важно е обществото ни да е добре устроено, законите ни да са закони, всяко
престъпление срещу човека и природата да е следвано от възмездие, всяка
висока проява на човешкия дух и мускули да е достойно отличена.
Да, това е много приятно за слушане! Но къде сме ние в пороя от
престъпления, успехи, митове, демонстрации на самочувствие, ум, благородство?
Ние, скъпи мои, сме си все тук – на земята, при хляба и солта, самите ние – хляб и сол за идещите подире ни на този свят. Човекът продължава да зъзне в
тъничката си кожа с този възел от нерви, с несекващия свой сърдечен пулс
в дребни нещица. Искам да кажа, надеждите ми за оцеляване нямат нищо общо с политиката, нито с международния валутен фонд или участието на Българската
войска в мисиите на НАТО.
Като гледам онези добре поддържани лица с добре подредените коси и бръчици на
угрижеността върху им, като се възхищавам, от една страна, на най-новите ни
политици от типа и с реакциите на сегашния ни президент и сегашния министър-председател, от друга страна, се питам: А дали Злото не ни се явява
точно иззад най-разкошните рекламни табели?
Дали и това не е само отличен спектакъл, добре организирано представление, шоу
за наивници? Защото, ако тип с противна физиономия посегне към хляба на
рожбата ти, много по-лесно ще ти е да го пернеш през лапата, отколкото ако онези, които
посягат, са симпатични, образовани, изглеждат човешки на екрана.
Предпочитам Държавата да не се занимава с моите лични работи. Нека госпожа
Държавата си гледа своите държавни работи, за да й имам доверие. Моят личен
договор с тази алчна, капризна госпожа е сключен, когато дори не съм разбирал
за какво иде реч. От първата глътка въздух, от първия ми писък на този свят
искам да имам свободата да съм това, което не пречи на другите, но и другите
да не ми пречат да съм. А ето че прекрасната ни държава завира
пипала в гърлото ми да измъкне оттам сухите залци хляб, да ги преброи и ми остави
толкоз, колкото да не умра от глад и скръб.
Защо ми е този договор! Този унизителен договор не устройва мен. Устройва
някого, но това не съм аз. А не мога да се отрека от държавата, да я отрежа с
едно "Върви на майната си!" – защото тази държава е обсебила миналото
ми, не само настоящето, моите близки и мъртви предци са работили за тази държава
по същия унизителен договор. Заради моите свидни мъртъвци не мога да се
наредя сред мечтателите, бленуващи Зелена карта с гордото
име "гражданин на Съединените американски щати", "гражданин на
Канада" или "поданик на Нейно величество г-жа Кралицата на Великобритания" и пр., и
пр.
Живея със съмнението, че всичко, което притежавам, е втора употреба, животът ми смърди на магазин за стоки втора употреба, а заради спомени от ранното си детство
не мога да се отлепя от родната кал, населена от възгордели се тарикати и парвенюта,
позьори и артисти на дебелашка простотия.
Е, добре, Държаво! Не аз, ти си открила черна сметка и я рисуваш върху
ребрата ми. Направи всичко възможно да те намразя. Ти постоянно предизвикваш
добрия човек у мен. Натискаш ме с груби лапи по раменете, почукваш с костелив
нокът по мозъка ми, самодоволна, самовлюбена. Питам се, не изпитваш ли страх, не ти ли минава през ум, че такива като мен стават все повече и повече. Не в действията. В мислите и мечтите,
присъщи на всеки нормален човек в този свят, ние – унижените и оскърбените, постепенно и полекичка те отдалечаваме от себе си. Договорът си е договор, но рано или късно, ти ще трябва да си платиш за
стореното с нас. Между другото, Априлското въстание от 1876 година предците ни вдигат не заради недоимък, а заради липса на справедливост към българина от страна на самозабравилата се управа в Империя, разпростряла се върху три континента.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 6 dec. 1997 – edited 20 avg. 2018
–––
* Действителен
случай на триста метра от дома ми.
** По онова време в България живееха над 8 милиона души. Бел.м., tisss.
Изтърколи се като бабин хляб препечен
по небосклона в облаци бухлати слънцето,
в просташка реч с години наслоена пепел
току ме перне по носа, в лице ме лъхне.
Косите неусетно някак вече посивяват,
зад девет планини – и ти, Любов момчешка,
понякога ме изненадваш като тъжна крава,
преживяща в поляните от грешки.
Ветрец вечерен пръсне овче стадо, звънци и хлопки, дъх на угнила шума
и в спомените пак сме буйни млади,
ужасно доверчиви, дяволски безумни.
Сега какво ли ни остава още да си кажем,
освен че някак си изнизал се животът
и нашата България смърди екарисажно
като кожухчето на умъртвено коте.
А някъде далеч, далеч оттук се слива
човекът беден с порива си за изкуство
и цялата Вселена тръпне като жива
под едрите звезди над Фамагуста.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 6 sep. 2009 – edited 19 avg. 2018
–––
* Из
"Писмо" на Никола Й. Вапцаров (роден на 7.XII.1909 г. в Банско – разстрелян на 23.VII.1942 г. в София). Бел.м., tisss.
Сънувам... От какви пластове на подсъзнателното се появява фигурката на бившата
ми съпруга? Няма лице, а е като докосване – присъствие на притеснен
човек. Носим четири пакета край множество пресичащи се железопътни линии. Не
можем да прекосим, понеже влакове непрестанно профучават в двете посоки. Малко
преди една жп-естакада обаче, току зад завой в усойна планинска местност,
хвърлям двата тежки денка между траверсите; на дъното на хлътнатината лъщи
неизсъхнала кал, скоро е валяло. Жена ми тъкмо домъква своите две вързопчета,
вече се колебаем дали да приклекнем между релсите или да изчакаме отстрани, вече й
крещя да слезе в ниското, когато съзирам търчащ с фенер към нас иззад
завоя висок кокалест железничар, размахващ отдалеч ръка да се
отстраним, а зад него с нарастващ грохот набъбва силуетът на многотонна парна
машина.
...И се будя. Шест часът, часовникът до възглавницата ми пиука да ставам.
Какво щеше да се случи и как тъй сънят приключи на
най-драматичното място? Каква е ролята на онази, която отдавна смятам, че съм
изтрил от себе си: освен пейзажни няколко спомена, в които отсъства, макар да
са по време свързани някак с присъствието й в моя минал живот? Какви послания
идат към мен от дълбините на подсъзнанието? Има ли то значение за сега или за
близкото утре?... Глупави, наивни въпроси! Бъдещето е плътна плюшена
завеса; не че ме плаши, но и уют не откривам отвъд настоящето: зъбери под рядка мъглица, пръски от разбушували се вълни, блъскащи яростно с муцуни в стръмен сумрачен бряг.
Предпочитам екшъни, в които Добрите надделяват над Злодеите. Тук обаче не знам
кои са добрите. Знам само, че озлобеният сам си ръфа плътта, рови с пръсти в отпадъците,
отвращението замъгля мозъка му. Кому е нужно!? В песимистичната философия
откривам не толкова отчаяние, колкото недостиг на духовна енергия за творчество.
Волфганг Борхерт. Върнал се изтощен и болен от войната. Умира съвсем млад в базелска клиника (Швейцария), малко след като аз съм се родил тук, в Пловдив.
Разказът му "Жълтурчето" за група затворници, сред които разцъфтява
любовта, възхищението от мизерно цветче, по чудо поникнало между камънъците покрай
затворническото каре за разходки – този разказ на родения в мъгливия северен
Хамбург Волфганг Борхерт ми иде наум, като чета пасаж от "Светът като воля и
представа", завършена от Артур Шопенхауер (1788-1860), кога е тридесетгодишен.
Ето Шопенхауер какво казва:
"Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците, лазаретите, килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, по бойните полета или местата за изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни обители на нищетата, дето тя се крие от студения поглед на любопитните... той в края на краищата сигурно ще разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове".
Съпоставям 30-годишния (в 1818 г.) Шопенхауер с 26-годишния (в 1947 г.) Борхерт
–
"Бих искал да съм фар в нощта и вятъра – за дребни и големи риби, за всяка лодка – а пък самият аз съм кораб във беда!"
И какво се получава от тази съпоставка! Жизнелюбието не се ли усеща
най-остро, най-мощно именно в най-душните подземия на изпитанията! Страданието
акумулира оптимизма като мечта, вяра, изходна точка. Изстраданият оптимизъм, ето кое ме възхищава. Противна ми е слабост, маскираща се с копринените одежди на
песимизма, пък дори и представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на
духовни величия като Томас Ман и прочие.
Земята, населявана от хора с български обичаи, манталитет, традиции, поверия,
минало, реч, все ни дава сигнали да не униваме, да не хленчим. Народ се
лесно не затрива!
Село Пейково, нейде в Странджанския балкан, си построило параклис. И понеже по
онова време, преди около осемдесет години, Пейково не се и казвало Пейково, пък
било в пределите на Турция, та каненият за освещаването поп се уплашил да изпълни
християнския ритуал, не дошъл. И тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно
напомнящи владишко облекло, един от своите: вместо калимявка бакърен
съд на главата, връчили му железен дилаф вместо владишкия жезъл, наметнали го с
козяк вместо епитрахил. И тъй на 12 септември 1912 г., на Малката Богородица,
с веселие, с хора и песни параклисът бил понародному осветен не пред черковния клир, а
пред Бог и света.
Каква е тази сила! Има ли власт и мизерия да я спре?
Когато по Живково време манастирите, черквиците, параклисчетата из цяла Странджа
били изоставени, разграбени, съсипани поради нехайство или страх от начетен някой партиен доносник, единствено това местенце продължавало
да мъжди, сякаш напук: грижели се за него неколцина от рода на същия полуезически-полурелигиозен "владика". Сънувала жена от рода изворче с
лековита вода, бяла кобилка, в дълбока локва затънала. Пък кобилката се
преобразила на момиченце, то пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н., и т.н.
Там сторили градежа.
Какви комплекси избиват квакащите днес по стъгдите на държавата ни, какъв е този жабешки концерт от насилващи се да ни се докажат колко са гневни и велики? Толкова жестоко е поломяван
коренът ни, че съвсем не ни се налага да се перчим: величието ни е в унижението
ни. Държавата ни е отвратителна, подла – и като че винаги е била такава, но Българското пак оцелява, даже по-жилаво става, дами и господа, колкото по-нищи
духом са политиците тук и техните гласовити адвокати пред строгото обществено
мнение на народа ни.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 6 noe.1999
– edited 18 avg. 2018
Илюстрации:
– 1961 г. – 14-годишен с намалено поведение за лоша дисциплина* (горе);
– Пловдив – съхранило жизненост, най-древнотоселище на Европа (долу). –– * Студийна снимка на ателие Фото-Майсторов (ул. Гладстон),
която трябваше да занеса на дружинната Вангелова за втората група приети от
март 1961 г. в ДКМС към Основното училище "Сашо Димитров" (днес "Антим
I"). Първата група бяха отличници и хлапета за пример. Независимо че бях
сред силните ученици, оставиха ме сред слабаците от втората група заради
намаленото с две единици поведение (за "прилично държане"). Бел.м., tisss.
На 53 години*, смятам за лудост всяка страстно прокламирана амбиция за нов световен ред.
Прекалена степен самочувствие, да не кажа: грандомания, виждам в т.нар.
"интелектуалци". Да се обявиш срещу бог, като изземеш функциите му, не ми изглежда героично, а чисто и просто – нескромно. И го съобщавам
не в защита на легендата за богочовека, а като простосмъртен, ценящ уравновесеното мислене.
Като студент, някъде около 1970 г., с велико търпение пребродих затлачения от
обстоятелственост и типични за немец сухота и отстраненост роман на Томас Ман "Д-р Фаустус". Неговият герой гениалният Адриан Леверкюн е литературен образ, чийто прототип е Фридрих Ницше (1844-2000). "Д-р
Фаустус" за автора е върхова и любима творба; за мен и до днес книгата му си остава връх на суетността, защото е пример как абстрактното може и да бие камбаните
на съвестта, но нито за миг не е в състояние да замени живото съпричастие към конкретния
случай, към живия човек. Ей от тази суетност тръгват величествените
експерименти с човечеството.
Застуди се, и в атмосферата започва да витае умисленост и кротост; напомня ми запуснат дом с буренясала градина и паяжини по ъглите. Картината е от
Добруджа, Тригорци, село на шестнайсетина километра от Балчик. Там се губех, когато баща ми бе жив тук, в
Пловдив. Сега ми липсва кротката му Исусова усмивка и изобщо подредеността и
здравината на онзи живот на обикновените българи, където този анонимен, простосърдечен
мебелист-дърводелец ми е ориентир, база за оценки и размишления, нещо като
Полярната звезда в небето.
Философите, които ми занимават ума напоследък – Русо, Шопенхауер, Ницше, Маркс,
Сартр, Витгенщайн, са все тясно обвързани с пасмината на заможните и знатните,
на повиваните в копринени пеленки и хранени със златни прибори. Какво общо имам
с тях!? Бедният, оскърбяваният всекидневно, изпитващият тегобата на битието
човек естествено е родствен на Христос, не му се и налага да се прави на
чудак, луд и нещо особено. Живей уравновесен и бъди велик в неизвестността
си! Това е хубаво, изпълва ме с увереността на влюбен в естествения ход на
живота.
Доста посредственост е нужна да се разхождаш из обществото като паметник на себе си. Човеколюбивото, като качество, е уравновесено, не угоднически
наклонено към нечий интерес. Вдъхновителите непременно са оказващи в прекалена
степен натиск да напуснем собствения си ритъм и възгледи; а претенциите им
основно са срещу личното ни право на избор. В този смисъл вдъхновителите, разпалващите тълпите са
главни надзиратели спрямо свободата на личността, независимо към чия кауза
призовават.
Изпитвам доверие към генетично вложената у всекиго от нас позитивна енергия и радост от творчеството. Отрязъци от великата човешка драма са били и пак ще се
режисират от Злото – Ленин, Сталин, Мусолини, Хитлер и прочие... но това е докато се
активира положителната духовна енергия, обновяваща представата ни за самите
начала на живота.
Степени на убеденост – фалцетни изсилвания, смръщени гневно вежди, гръмки
обвинения, назидателност, опиянение от собствения глас. И всичко това да не си
помислите, че убеждава! Това е предизвикателност, която не решава, а разпалва
спорове, не лекува, а отваря рани, раздухва пожари и братоубийствени
войни.
Трудно ли е да се разбере! – за да имаш правото да осъдиш, първо трябва да
обичаш. Съденето ти да не е с гняв, а импулс, роден от любов към съдения...
Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост
и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.
Наистина ли пак за твоите очи съм драгост,
наистина ли през отлъката не ме забрави,
нима наистина не съм ти отмилял?
Грижовна моя! (...)
Недей ме пита! Замълчи!
За пътя извървян, за моята тегоба
не всеки има майчините укорни очи.
Аргументът ми е от най-неочаквано място (П. Пенев, "Дни на проверка",
1958 г.) и не ме интересува чия тъпа идея е преследвал авторът на тези стихове,
откривам рядка житейска мъдрост: най-строго съди не кресльото, а силно
обичащият. Това съдене не е за да отблъсне; то е съдене за приобщаване на
блудния. То е укорно, мълчаливо, грижовно. Питам се, колцина сред майсторите на гневни речи умеят да се погледнат отстрани, та да успокоят в себе си разбеснялото
се – отблъскващо, а не приобщаващо, отрицание. И вместо да помогнат, пречат ни, задръстват с пози гръмотевични пътеките към покаяние.
Боже мой, защо все напират да ни назидават! Толкова ли е трудно да изкушиш нравственото у
човека, да не го приковаваш към стената, ако си наистина демократ, християнин, философ и психолог с диплома или, изобщо казано, добронамерен съдник? Но не, те въсят чело. Тровят се взаимно.
Блъскат по хамалски. Гърчат се от бяс. Пяна капе от устата им. И от цялото театро научаваш единствено колко са се озлобили, колко честолюбиви и суетни, колко безпомощни са духом.
Следва
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 6 noe. 1999 – edited 18 avg. 2018
Илюстрации:
– На курорт в Чепино (Велинград), пред ез. Клептуза, август 1954 г. (горе);
– Ресторант "Голям Бунарджик", жертва на Десети ноември 1989 г. (долу).
–––
* Текстът е писан в навечерието на 2000 г. Бел.м., tisss.
.jpg)
