ХАМЛЕТ*
В ръката си тъй както шпага
държиш чадър срещу дъжда
и есента над теб протяга
коси, червени от ръжда.
И улиците с таен трепет
са сякаш паднали жени,
а ти си Хамлет, т.е. грешен –
съперниците погледни!
Ще можеш ли да се пребориш?
Те – сенки, ти – опасно жив...
И е нищожна твойта гордост,
съблечена в порой лъжи.
Мой Хамлет, ний сме обкръжени
от духове на мъртъвци.
Витаят техните съмнения
в апартаменти и дворци.
Нима ще молим за пощада?
Напред, приятелю. Напред!
Земята е безумно млада,
но Дания не е във ред.
Да бъдем или не? Чуй, охкат
превитите ни рамена –
тежат им кръстове страхотни
от героични времена.
Ала очите ти стаени
блестят в прииждащия дъжд
и виждам как стоиш през мен ти –
един провинциален мъж.
Назрява полунощ. Дванайсет
предутринно ще отзвучи.
Последният тролей отнася
мъже с угаснали очи.
Зад ъгъла пулсира още
повреденият светофар.
Край стълбището живи мощи
напомнят детрониран цар.
И ти си тук със свойта шпага.
Но тя е всъщност жалък щит,
към който най-добре приляга
подлец със преуспяващ вид.
...Мой Хамлет, истината туй е –
живееш твърде кратко в нас.
Шуми с безброй студени струи
Голямата вода. И аз
в ръката си, тъй както шпага,
държа чадър срещу дъжда.
Над Пловдив, над Европа ляга
кафява есенна ръжда.
А утре кой ли ще те среща!
По кръстопътищата, знам –
горят момчета с кръв гореща.
И шпагите им светят там.
В ръката си тъй както шпага
държиш чадър срещу дъжда
и есента над теб протяга
коси, червени от ръжда.
И улиците с таен трепет
са сякаш паднали жени,
а ти си Хамлет, т.е. грешен –
съперниците погледни!
Ще можеш ли да се пребориш?
Те – сенки, ти – опасно жив...
И е нищожна твойта гордост,
съблечена в порой лъжи.
Мой Хамлет, ний сме обкръжени
от духове на мъртъвци.
Витаят техните съмнения
в апартаменти и дворци.
Нима ще молим за пощада?
Напред, приятелю. Напред!
Земята е безумно млада,
но Дания не е във ред.
Да бъдем или не? Чуй, охкат
превитите ни рамена –
тежат им кръстове страхотни
от героични времена.
Ала очите ти стаени
блестят в прииждащия дъжд
и виждам как стоиш през мен ти –
един провинциален мъж.
Назрява полунощ. Дванайсет
предутринно ще отзвучи.
Последният тролей отнася
мъже с угаснали очи.
Зад ъгъла пулсира още
повреденият светофар.
Край стълбището живи мощи
напомнят детрониран цар.
И ти си тук със свойта шпага.
Но тя е всъщност жалък щит,
към който най-добре приляга
подлец със преуспяващ вид.
...Мой Хамлет, истината туй е –
живееш твърде кратко в нас.
Шуми с безброй студени струи
Голямата вода. И аз
в ръката си, тъй както шпага,
държа чадър срещу дъжда.
Над Пловдив, над Европа ляга
кафява есенна ръжда.
А утре кой ли ще те среща!
По кръстопътищата, знам –
горят момчета с кръв гореща.
И шпагите им светят там.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, sep. 1972 – edited 22 avg. 2018
–––
* Текстът е от ранната есен на 1972 г., когато бях напуснал учителстването в Добруджа и сътрудничех за мижави хонарари на три от редакциите на Радио Пловдив ("ЛИК" с водещ Киркор Папазян, "Младежка" с водеща Пенка Калинкова и "Икономика и време" с водеща Елена Чакалова), пишех есета и репортажи за областния партиен всекидневник "Отечествен глас" и за младежкия седмичен вестник "Комсомолска искра". Печатан е в сборника "Сутрин рано", изд. от 1983 г. на пловдивското издателство "Христо Г. Данов". Бел.м., tisss.
Няма коментари:
Публикуване на коментар