Скапа се наборът, който ми отне усилни два часа в
най-продуктивното за мен време – рано сутрин между 5 и 8 часа. Хукнах да си
купя цигари, направих си силно кафе и седнах на балкона, осветен от изгряващото
слънце, с книгата на Пол Джонсън "Интелектуалците"* да си пооправя калпавото настроение, стар трик, отработен в течение на четирийсет и повече
години ровене из книгите: отворих напосоки тези трийсетина печатни коли
разкошна есеистика да търся отговор на обзелото ме отчаяние. И неслучайно може
би! – попадам на текст, който е точно в съответствие с темата ми от три дни насам.
Ето за какво става дума: разсъждението е част от онова, което имам да добавя,
като продължение от разговор с приятел вчера по обяд на чаша бира в кварталното
кръчме.
В импулса да пиша същественото е нещо да ме е развълнувало. И
после да запиша това състояние така, че който чете текста, да го усети.
Внушението се усилва от късите изречения, простота на изложението, глаголи,
избягване на прилагателни, обстоятелства и коментари. Така четящият е изкушаван
сам да допълни. Обяснявам ли обстоятелствено, не оставя ли празни пространства,
вибриращи от изкушението да бъдат доработени от четящия, губи се магията.
Писаният текст оживява само в досег с читателя, инак си остава мъртъв низ от
претенции колко сме си умни, колко сме си добри. И писането, както всяко
изкуство, изскача из пяната на самолюбието като Афродита из вълните край остров
Кипър.
Писането на стихове
дисциплинира за избор на точна дума; точната дума е верният звук в музикална
пиеса: не трябва да се забелязва, като инструмент, като средство. Забелязваш ли
я, значи не е точната дума. Изправеният пред луксозна яхта мисли ли за късовете
ламарина, от които е сглобен корпусът?
Всеки по-значителен автор създава своите читатели, които заразява
с вкуса и възгледите си за човеците и живота. От Хемингуей заимствах съчетаването
на сбито описани събития само с намек за емоционалното им въздействие. Не ми беше
трудно да постигна умението да пропускам всичко, което интелигентен
читател сам може да допълни. Допълвайки описания как изглеждат героите и как тече повествованието с детайли от личния си опит, читателят ми става вече
не обект, не просто читател, а сътворяващ субект, сам излъчващ духовна енергия.
Разказът престава да е лично преживяно, превръща се в
лично преживяване и за четящия.
Четири са ми тук нещата за размишление.
1. Ако не можеш да кажеш по-добре нещо вече написано или
нямаш с какво да допълниш писаното от друг, по-добре не се залавяй, не си губи
времето!
2. Изкуството винаги е оптимистично по природа, напомня водещото
начало на двехилядолетната ни християнска цивилизация, води човека към
Божественото в греховната му душа.
3. Добрият автор създава своите читатели, през
тресавища и блата ги води към облян от любов Оазис на духа, но не се държи
грандомански, не се изживява като месия и праведник, крачи редом с множеството, не се
срамува от слабостите си, увлеченията и заблудите, които го връхлитат. Този добър автор в никакъв случай не е изрядният медиум между Съвест и Грях,
между страстите на грешната плът и стремежа да си великодушен.
4. Изкуството (литературата в най-ясен вид) е тревога и
оптимизъм, че животът и на злодея носи скрит положителен смисъл. Тъй че демократичното, като уважение към човека, трябва да взема надмощие и в
най-мрачните подземия на отчаянието.
05.10.2006.
"Теб никой не те обича –
беше ми казал преди доста години (когато бях вече 32-годишен) колега** от редакцията
на пловдивския младежки седмичник "Комсомолска искра". – Не ти ли
прави впечатление, не ти ли говори нещо?"
Родителите ми не са ме глезили; това – галене, прегръдки, мили
думички, каквито и да било знаци на благоразположение си останаха приказен
филм, предназначен за други деца, за друг. Мен ме нямаше в този приказен филм. По-късно
съм си давал сметка, че майка ми и баща ми помежду си изпитвали страстна любов,
а и към мен съвсем не са били безразлични, както са ми се показвали. Вероятно
такава е била представата им за възпитание... Но защо сестра ми, която бе
рядко красиво момиче, беше обкръжена от тяхното внимание, благосклонност,
колкото и строги да са били към двете си рожби? Каквото да се случеше, докато
ги нямаше вкъщи, виновният бях аз, не моята неопитност, не заядливите и
надменни хазяи, изобщо – хора, с които, нормално, случвало се е да си
създавам проблеми.
Имаше в махалицата доста по-едро от нас, дребосъците, ячко
момче, син на хамалина Михал и върлинестата чистачка Кръстана. Тошо Белята съм
запомнил с изключително злостния характер; бе от редкия тип хлапаци, за които
казват зло по рождение. Майка му бе кокалява женица, баща му – здравеняк,
с походка и жестове на побойник. От бедняшката им къщурка –
преустроена барака за въглища и дърва, състояща се от стая с антренце,
откъм двора срещу нашата изба на същата улица Ниш нощем долитаха
закани, ругатни, циврене, ечеше боботещият глас на Михал... Шест-седемгодишно
хлапе, чудел съм се как не са се избили още онези хора.
Та единственият им син, шестокласник вече, пет или шест години
по-голям, по-едър и силен, веднъж ме спъна, бутна ме в прахоляка
посред уличката; налага ме с юмруци по гърба и главата, с коляно ме затиснал, тържествуващ крещи: "Яж пръст, мамка ти! За тази земя баща ти
се е борил". Разплакан, едва отървал се от боя, с лице окаляно, охлузен,
изранен тичам да се оплача на майка ми, да заровя очи в скута й. А тя се
затворила в бараката и пере в голямото дървено корито. Купчина пране беше натрупала в единия край на каменната мивка. И се втурвам при нея, притискам
лице да я гушна. През хълцане, задавен от преживяното, едва дишам през конвулсии, шепна: "Мамо, пък Тошо Белята ме караше пръст да ям". И тя, като се отдръпна гнусливо, с лакът ме оттласна и такава
плесница ми извъртя със сапунената си длан, че ухото ми звънна. Изплющя шамарът
й през лицето ми и я чувам да говори: "Кой те прати с Тошо Белята да си играеш? Ако не си го дразнил, нямаше да те бие!" И дотам. Прескачам през
деветте стъпала надолу към тъмната умирисана на ацетон и талаш изба, хвърлям се
върху моето си легло да хълцам, на воля да се наплача, хем никой да не ме види
разплакан и разтерзан.
Страхотен урок***, от онези, които цял живот помниш. Оттам насетне ми е
обеца на ухото – каквото и да ми се случи, у себе си първо повода и причината
да търся; не са ми виновни другите, че са такива, каквито са, у мен е вината за
всичко, което ми се е случило; не друг, аз не съм преценил кой е насреща ми.
Ама да тръгна да хленча, че не съм предизвикал Белята****, кой ще чуе, па и каква полза от хленч!
А Любовта... О-о, Любовта! Още от невръстен в любовта все съм се
чувствал пренебрегнат. През следващите години вероятно ще продължа по гадната
тема; засега спирам с хладния извод, че колкото повече се стремиш към Любов,
толкова по-жестоко Любовта те наранява
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 26 uni 2018
Илюстрации:
– Улица Ниш, зимата на 1954 г.
– Входът към избата на улица Ниш и зелената врата на бараката.
– Майка ми, 15-годишна през 1940 г.
___
* http://www.bgbook.bg/%C8%ED%F2%E5%EB%E5%EA%F2%F3%E0%EB%F6%E8%F2%E5-%CF%EE%EB-%C4%E6%EE%ED%F1%FA%ED_2862.html ** Николай Заяков (1940-2012). Вж. https://liternet.bg/publish23/n_zaiakov/index.html
*** Споменал съм случая веднъж, нямаше как да не го спомена
пак тук. **** Месеци по-късно, 12-13-годишен, Тошко Белята се спомина от тетанус.
Чоплил си с гвоздей разваления зъб. Бел.м., Jores.
