Днес ми е ден, и тази вечер много ми се ще
да си ми под ръка, да те нацелувам.
Днес ми беше труден ден, обаче тази вечер
много ми се ще да си ми под ръка, да те целувам.
Да си в рокля с хиляда и едно малки копченца
и едно по едно бавно да ги разкопчавам...
Тази вечер хич не ми се ще и да ме гледаш във очите,
понеже ситен дъжд вали и Господ гръб ми е обърнал.
Никой толкова уют в самотността не е съзирал
повече от мен, мисля си – до днес... Да, никой.
Сраснал съм се с кожата си даже, от себе си навън не мърдам.
Тази нощ навярно пак ще те сънувам, ала
всъщност
ти не си ми и нужна толкоз много.
Нужна ми е смешната илюзия, която си посяла мимоходом
с решителност, каквато само страстните момичета владеят.
Време е да се оттегля оттук на хиляди години
разстояние
и хубавичко да си помечтая, далеч от врявата на тези дни.
мъж и млада жена си бъбрят в нощта. Те си нямат идея за какво са си нужни, и греши, който смята, че това е любов.
За какво му е тя? За какво й е той? Тя си има у дома един красив Аполон. Той си има своето тихо Разочарование, изворът на неговите тъмни страдания, поради което се налага тя да му звъни и да си мисли за него в почивните дни, когато ех, няма как,
ох, просто няма как да му звънне тайно сред нощния мрак и да започнат онази безкрайна верига въздишки и думи, взети сякаш от книга.
Полегнала гола върху плюшения диван, за всичко, за всичко иска да му разкаже, от което пък мъжът се чувства по-важен и въобще, и изобщо – мъничко поласкан.
Да, обаче когато съпругът е вкъщи, тя все намира за какво да се мръщи, и щом го отпрати от семейния им дом, като орел се спуска върху онзи телефон и задъхана от вълнение, съобщава нещо
особено важно, от което на мъжа отсреща
му става горещо и влажно.
И към Небесата очите тъжни обърнал, пита Господ печален, адски посърнал:
– Исусе Христе! Какво става с нея? Какво става с мен? По никое време какъв е този проблем!? Ами тя не е моя, тя значи е чужда, пък от моето сърдито момиче си имам нужда. Но момичето ми с някакъв ръб ми изневерява и значи, онези там двамата какво да ги правя, освен да си посипя кратуната с пепел и света да започна да гледам свирепо и да грача във здрача, и да казвам: "О не, нищо ми няма!" – когато свят ми се вие от тази измяна.
…И авторът, като вижда така разклонени рогата му, Боже мой! – ей такива големи, се пита: ще издържи ли човекът, и докога на онзи мъж да не сложи подобни рога?
От есето "Миналото ли?" "Хлапаците се смееха искрено над
тази старомодна мелодия, а аз, без да искам, запуших ушите си. За
тях "Лили Марлен" беше един забавен анекдот, а за мен едно
връщане в страшното – чаткане на ботуши, вой на сирени, разкъсани къщи и хора,
жълти звезди (еврейският знак – бел.м., tisss), миризма на
маргарин, арестувани другари. Една мизерна песен, а колко различни асоциации.
Много често миналото иде до настоящето със своята сантиментална
бутафория"...
Партийната тенденциозност иде далеч преди Гьобелсовата
пропаганда, предполагам, не е изобретена и от Владимир Илич, който с господата
Маркс, Енгелс и при съдействие на всички онези древни титани на лицемерието, от
всеобщия хаос създал хармоничния свят, за всички се погрижил като бог-отец.
Партийната тенденциозност, мисля, идва и отпреди нещастния италиански обущар от ХV век, който лепял по градските стени и порти жлъчни епиграми,
творения на ненавистта. Стила на обущаря Паскуино днешните ни лидери,
адвокатите и слугите им тук и в чужбина усъвършенстваха като инструмент за манипулация
на масовото съзнание, на тълпата, на сганта, на туземното местно население.
Идиотизмът се състои в очертаване символи на вражеското. Такъв знак става романтична песничка за войнишката
несрета, която първоначално била любим шлагер на английските, по-сетне: и на
немските фронтоваци. Не знам какво мизерно открива Стефан Продев в
сълзливия сюжет за момичето, което не дочакало своя любим под уличния фенер, а
може би любимият няма да се върне жив от бойните фронтове:
песничка за любовта и дълга, за нетрайността на любовната клетва и за
жестокостта на войната...
Аналогичен случай ми иде наум. Значителен англоезичен поет,
приятелят на Хемингуей Езра Паунд (1885-1972), подозиран в симпатии към
нацизма, е неизвестен сред масовия читател. Партийното тесногръдие не успява да
проумее как тъй един творец хем ще е враг, хем може да е
талантлив. Любомир Левчев (1935) преди години в патетична поема бе писал: "посредствеността е фашизъм", пак запева: "ние, талантливите" и "онези,
тъпаците", т.е. всичко наше е прогресивно, всичко тяхно – ретроградно,
все онзи съдбовно, до болка необходим за партиеца Образ на врага. Без враг,
партийният агитатор става несъстоятелен, пренебрежима величина, понеже нищо
градивно не предлага всъщност.
Този тип партийни пропагандатори ни оградиха, образно казано,
с бодлива тел от света, копаха дълбоки ровове, пълниха ги с помия от омраза,
вдигнаха каменни зидове пред всичко, което не беше в съответствие с техния
"правилен" светоглед. И за да не изглежда казаното дотук за
есеиста Продев пак в типичния негов маниер тесногръдо, да попитам: Защо моето
поколение българи така оскъдно научаваме за фашизираните тълпи в четиридесетте
години на века у нас, особено през периода, когато нацистка Германия и
болшевишка Русия са си сътрудничили, въоръжавайки се усърдно и рамо до рамо с
идеята за нов ред на планетата?
Печалният навик да си рушим паметниците, с лошото, убогото да
отричаме и положителното от Миналото; Сегашното да рисуваме винаги като епична схватка,
където положителните млади побеждават отрицателните стари; вариант от този преиначен пейзаж е, например, изкривената представа за 1860-1876 г., когато две течения – младите припрени и уседналите заможни стари – се състезават кое
да надделее в националното ни пробуждане и отърсване от ориенталщините. Едните ги представят за ангели небесни, другите – караконджули църни.
"А да не говорим колко евтино се продаваха
добродетелите", и по-нататък: "днес нещата така са се
изменили". Подтекстът: в обновена България най-после добродетелите
се ценят високо. Няма светиня родна, която партийците да не преразказаха
като елемент от разцвета на партията им. Ботев, без око да им трепне,
обявиха за комунист, Пейо Крачолов – за изкушен от социалистическата
идея, но за съжаление кривнал от правия път, та известно време партийната критика
в първите години след Девети септември (1944) отмята в
читанките Яворов като буржоазен, по същата логика по която
Йовков е хем буржоазен, хем и шовинистично настроен, както шовинистки бил настроен и
Иван Вазов от чорбаджийски род, между другото, понеже писал цели цикли патриотична лирика. Учителката ни по литература
в гимназията Емилия Карапанчева, например, обясняваше през учебната 1961-1962
г. колко неправилна от идеологическа гледна точка била онази част от
поемата "Левски" – ключова творба, с която се открива
цикълът "Епопея на забравените":
И всякоя възраст, класа, пол, занятье
вземаше участье в това предприятье:
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът...
"Вазов ли, Вазов бил тесногръд да разбере класовата борба,
защото произлиза от чорбаджийски род" – говореше ласкаво
ухилена някогашната ни даскалица в час по Българска
литература. Примерите не са един и два, ще спомена още само едного от любимия за обикновените българи автор на сюжети из нашенския бит от селото и от малките градчета на дълбокия прованс, майстора на меката шега Димитър Чорбаджийски (1890-1967). Знаят ли
сегашните млади българи, че Чудомир, с което име е известен в литературата този български писател, е турено не от каприз, а за да избегне дразнещото партийната лит. критика фамилно име Чорбаджийски. "Аха-а,
Чорбаджийски, значи, де й гиди, класов враг по произход. Че как ще му дадем път в
литературата?" Подшушнали му приятели от
Писателския съюз да си измисли псевдоним. Да плачеш ли, или да се смееш? Сред партийните цензори на партията са и персони, като да речем Пантелей Зарев, по чиято "Панорама на българската литература" в казармата се готвих за кандидатстудентския си изпит в Софийския университет, имал съм го за светило в литературната историография и анализ. По-късно, като студент от випуск 1967-1971, съм си водил прилежно записки, докато четеше като селски бакалин лекциите си от огромен опърпан тефтер.
Изродили ли сме се от толкова лъжи и предателства спрямо
националното ни битие и духовност? Не знам, но този опит трябва да се припомня
на всяко младо поколение българи.
В "Евангелие от Матея" (с. 156-184)
есенцията от кончината на Сократ Продев ни е представил с такава скучна, клиширана
реч: "Умрях със съзнанието (бел.м., tisss – казва
разпнатият Иисус), че съм изпълнил дълга си (...) Преди мене е
имало един Сократ, който също бе приел позорната смърт, за да увековечи делото
си. Аз само повторих неговия пример".
Смъртта на Сократ носи съвсем друг тип послание – че
достойнството у човека е по-ценно от инстинкта за самосъхранение. Ни Иисус, още
по-малко древният елин Сократ, са професионални конспиратори, каквито партийният "корифей, повелител на словото, флагман на публицистиката" се пробвал да ги опише. Ако политиката е
изкуство да се извлича материална изгода, философията – особено пък у Сократ и
Иисус, е стремеж към духовни висини. "Бунтът, за който
работех" префасониран по шаблон бръщолеви Продевият бог – и
за партиеца вероятно то е в реда на нещата: на агитпропчика все му
се привиждат бунтове, барикади, куршуми и гробокопачи там, където проблемите са на по-горно
ниво от тъжната представа за живота като тържество на материализма у партийната членска маса. Та под пищната драперия на всички демократични ценности на света,
като развява като прани гащи червен, син, тъмносин, зелен, виолетов или
оранжев байряк, богът на Продев се кани да е антипод на християнския
светоглед. А неговите пророци и полит-агитатори ни се хилят от афишите, с които
са облепени партийните минарета.
БЕЛЕЖКА:
Ай, как им се ще да приемем партията им за модернизирана в
съответствие с човеколюбието! А там е работата, че
нищо ново не са научили, няма и да се поучат от греховете, които поколения
партийци, предходници на всички днешни партии у нас, нанесоха на Българската
кауза. Покаяние?! Що да се покайват! Нали винаги гръмко по площадите са се клели в България, чийто народ превърнаха в тълпа, бленуваща друг да й оправи дереджето.
За да
мине за културен, хората на Тодор Живков събраха в двайсет и пет тома текстове: от конгресни речи
до лични послания. От друга страна, на
високостоящия партиец не му се налага да заимства, по простата причина
че публичните изяви на висшата партийна номенклатура се свеждат до четене, че и
буквално до сричане... на текстове, съчинени от т.нар. наши сред творци на художествената словесност. Знам със сигурност двама, които съчиняваха речите
на шефове от областната ни администрация тук, в Пловдив, а публична тайна в София беше, че автори на най-високопарните речи на Тато са популярни писатели, включително председателя на Писателския съюз.*
ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (4)
Продължение от 01.01.2000.
Търсенето на антипод,
съпроводено с патос, не начева от въпросния есеист; тази маниакална амбиция я
има в т.нар. "работнически" издания от 20-те и 30-те години на ХХ
век у нас; и за читател, незапознат с възможностите за литературно внушение, гръмовержието, бастисването, просташкият кикот
са въздействали първосигнално както призивът "Бий
врага!" Тъй че Стефан-Продевите есета се вписват в стилистиката
на тенденциозната партийна сатира, преизобилстваща от сарказми, пасквили, иронизми (сб. "Червен смех", изд. 1956 г., разкази, фейлетони, римушки, карикатури от партийните печатни издания от 1919-1923
г.).
Този род публицистика (Георги Кирков, Крум Кюлявков,
Христо Ясенов, Христо Смирненски, Димитър Полянов и пр.) е воювала чрез
плашила и гротескни образи на всичко, което партиецът определя за филистерско, еснафско, вражеско. Тогава се захваща, изпървом плахо – и запевът
срещу индивидуалния, частния стопанин, срещу правото на обикновения човек да не се съгласява с
пласирани наготово и наедро идеологически постановки върху живота от гледна
точка на някаква си там централа за информация. Позите си този тип публицистика
от самото си зараждане предлага като позиция в защита на ограбения народ, като такъв
адвокат на истини от последна инстанция обикновено е твърде възхитен от себе си**.
От есето "След премиерата" (цит.съч., с.
118-127) са примери, свидетелстващи да този род истерични
крясъци: "Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици,
липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или
обидено мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"...
Какво да добавя! Може би още типични фразички, като: "аз не
обичам", "за вас и средата ви", "пресилвам черното",
"много злъч и грозота", "станал скандал, имало обиди",
"инцидентът не свършва с гледане през ключалката", "тази
предпремиерна истерия", "излишно е да ви доказвам, че изкуството",
"злобни схватки", "горчивини и
омраза", "минава през театъра като бедствие", "писъци и
драскане с нокти", "гонене от сцената", "подгонени от
пръчката на омразата"...
Как ли живее човек с разсъждения в този стил? Пишейки за театъра, Продев представя де факто номенклатурните идеалисти около "грандиозни, епохални" и пр.
партийни акции, мероприятия, кампании; осветява как по градове и паланки се организират клакьори – т.нар. "честни хора, будна съвест, зорки
очи", а всъщност активисти на Партията. Младите българи днес едва ли могат да
си представят как при реалния соц. всяка "празнична" манифестация се
репетираше усърдно, делово по няколко седмици, докато според сценаристи и кукловоди се постигне онзи така желан от управленския елит "непринуден" всенароден ентусиазъм. За една от тези
фразички, израз на наболяла несрета: "можете
да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец", да попитам: Това ли
е представата за Стефан Продев?
Въпреки несъгласията си, оставам с уважение към публициста
Продев заради текстове, като есето "Разказът на палача" и друго
едно – "Кината на бедните" (с. 128-149). Във
второто откривам раздвоението на приобщения към бедняшката работническа
среда с нейната строга патриархална нравственост. Споменава за "мърморенето на еснафа", а разбирам – мърморене е
неприязънта у истинския стопанин спрямо модните лиготии и лумпените. И когато
пише "изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща
безвкусица" (бел.м., tisss: обилието от лустросана
романтика в популярни филми между двете световни войни), разбирам, говори
чистосърдечно.
Когато представя епизода с кварталния стражар и
хлапетата-пакостници, откривам онази наивна беднашка строга България, която
партийци с кикот разпердушиниха в безбожието си, с тъпата грандомания на политкомисарите, както и с неосветените още предателства към
отечеството и обикновения българин.
Сигурно е вярно казаното за продукцията на Мосфилм от онези
времена; Мосфилм... вече в друг контекст, при други исторически
обстоятелства, през осемдесетте и деветдесетте години на миналия век, българите ни
караше да се питаме: Добър ли е филмът, или е съветски? Дали осъзнал
промяната Продев!
Ето я драмата – детето, непредубеденият някогашен бедняк, води
скръбен диалог с железебетонния партиен оратор на обновяващата се идеология пред редици от членската маса през 1980-1990 г. Печалното в това раздвоение ще да е може
би преддверие към лично покаяние, което тези персони, маскирали се като
демократи днес, дължат първо на собствения си Български род.
БЕЛЕЖКА:
В кафенето след училище в мухабет с колега между другото
чувам: "Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван
Костов!" Минута подир това, усетил се какво е изтърсил,
срамежливо се усмихва: "Майтап бе, казах го на шега".
За каквато и кауза да агитира, мине ли към махленското
"знаеш ли ти кой съм" – не виждам как който и да е... би удържал
успех другаде освен пред хора с робска страхлива душица. За костовистите назлобяването е
гориво. Един и два пъти ли бившият асистент от партийната академия на БКП Костов говореше
извисоко към българите. Започна се от "алчните бабички на припек",
случайно изтървана уж фразичка към пенсионерите с мизерните им пенсии, за да опре
до обвинението, че българинът е недорасъл да го оцени. В нормално общество след
подобна реплика въпросният лидер го изнасят с молитвено-упокойни песнопения и
траурна духова музика от политическата сцена.
Наглият тип грандомания не е новост за нашата нация.
Преди Иван Костов по същия начин с нацията ни общуваха един сезон гастролиращи
примабалерини като Жорж Ганчев, Жан Виденов, Филип Димитров и подир тях две дузини вече минали в запаса ерзац-политици. Поначало грандоманията у нас заимства от аксесоарите на болшевизма, фашизма и нацизма в политическия театър.
Партийците на БСП са май по-прозорливи от агитаторите за немощния откъм политически
послания днешен представител на т.нар. модерни партии. Кресливото поведение в обществото спори с
основния постулат на демокрацията, с правото на всеки да има лично мнение. Хвалят своето толкова противно, колкото противно се обявяват срещу всеки, които даже не ги и ненавижда, а просто не споделя техния груб
материализъм и пищна драперия от лъжи, обещания и клетви.
С
неговата смърт България и българската култура загубиха един от най-неистовите
си синове, патриоти и родолюбци. Едно от най-ярките си и огнени пера. Една от
най-големите си съвести, каквито бяха у Христо Ботев, Захарий Стоянов, Йосиф
Хербст. Освен ярките си публицистични книги големият художник, журналист и
хуманист, едно от удивителните явления в съвременната българска литература и
култура, Стефан Продев остави и няколко сборника с блестящи есета...
** В България днес, с редки изключения, политическите лидери и обкръжението им
от управленци и политолози говорят с обикновения българин като с хлапе. Тези персони не съзнават, че суверен на Република България е именно Народът. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)