Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 14 февруари 2018 г.

Публицистика – ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (5)

ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (5)

     Продължение от 01.01.2000.

   От есето "Миналото ли?" "Хлапаците се смееха искрено над тази старомодна мелодия, а аз, без да искам, запуших ушите си. За тях "Лили Марлен" беше един забавен анекдот, а за мен едно връщане в страшното – чаткане на ботуши, вой на сирени, разкъсани къщи и хора, жълти звезди (еврейският знак – бел.м., tisss), миризма на маргарин, арестувани другари. Една мизерна песен, а колко различни асоциации. Много често миналото иде до настоящето със своята сантиментална бутафория"...

   Партийната тенденциозност иде далеч преди Гьобелсовата пропаганда, предполагам, не е изобретена и от Владимир Илич, който с господата Маркс, Енгелс и при съдействие на всички онези древни титани на лицемерието, от всеобщия хаос създал хармоничния свят, за всички се погрижил като бог-отец. Партийната тенденциозност, мисля, идва и отпреди нещастния италиански обущар от ХV век, който лепял по градските стени и порти жлъчни епиграми, творения на ненавистта. Стила на обущаря Паскуино днешните ни лидери, адвокатите и слугите им тук и в чужбина усъвършенстваха като инструмент за манипулация на масовото съзнание, на тълпата, на сганта, на туземното местно население.

   Идиотизмът се състои в очертаване символи на вражеското. Такъв знак става романтична песничка за войнишката несрета, която първоначално била любим шлагер на английските, по-сетне: и на немските фронтоваци. Не знам какво мизерно открива Стефан Продев в сълзливия сюжет за момичето, което не дочакало своя любим под уличния фенер, а може би любимият няма да се върне жив от бойните фронтове: песничка за любовта и дълга, за нетрайността на любовната клетва и за жестокостта на войната...

   Аналогичен случай ми иде наум. Значителен англоезичен поет, приятелят на Хемингуей Езра Паунд (1885-1972), подозиран в симпатии към нацизма, е неизвестен сред масовия читател. Партийното тесногръдие не успява да проумее как тъй един творец хем ще е враг, хем може да е талантлив. Любомир Левчев (1935) преди години в патетична поема бе писал: "посредствеността е фашизъм", пак запева: "ние, талантливите" и "онези, тъпаците", т.е. всичко наше е прогресивно, всичко тяхно – ретроградно, все онзи съдбовно, до болка необходим за партиеца Образ на врага. Без враг, партийният агитатор става несъстоятелен, пренебрежима величина, понеже нищо градивно не предлага всъщност.

   Този тип партийни пропагандатори ни оградиха, образно казано, с бодлива тел от света, копаха дълбоки ровове, пълниха ги с помия от омраза, вдигнаха каменни зидове пред всичко, което не беше в съответствие с техния "правилен" светоглед. И за да не изглежда казаното дотук за есеиста Продев пак в типичния негов маниер тесногръдо, да попитам: Защо моето поколение българи така оскъдно научаваме за фашизираните тълпи в четиридесетте години на века у нас, особено през периода, когато нацистка Германия и болшевишка Русия са си сътрудничили, въоръжавайки се усърдно и рамо до рамо с идеята за нов ред на планетата?

   Печалният навик да си рушим паметниците, с лошото, убогото да отричаме и положителното от Миналото; Сегашното да рисуваме винаги като епична схватка, където положителните млади побеждават отрицателните стари; вариант от този преиначен пейзаж е, например, изкривената представа за 1860-1876 г., когато две течения – младите припрени и уседналите заможни стари – се състезават кое да надделее в националното ни пробуждане и отърсване от ориенталщините. Едните ги представят за ангели небесни, другите – караконджули църни.

   
"А да не говорим колко евтино се продаваха добродетелите", и по-нататък: "днес нещата така са се изменили". Подтекстът: в обновена България най-после добродетелите се ценят високо. Няма светиня родна, която партийците да не преразказаха като елемент от разцвета на партията им. Ботев, без око да им трепне, обявиха за комунист, Пейо Крачолов – за изкушен от социалистическата идея, но за съжаление кривнал от правия път, та известно време партийната критика в първите години след Девети септември (1944) отмята в читанките Яворов като буржоазен, по същата логика по която Йовков е хем буржоазен, хем и шовинистично настроен, както шовинистки бил настроен и Иван Вазов от чорбаджийски род, между другото, понеже писал цели цикли патриотична лирика. Учителката ни по литература в гимназията Емилия Карапанчева, например, обясняваше през учебната 1961-1962 г. колко неправилна от идеологическа гледна точка била онази част от поемата "Левски" – ключова творба, с която се открива цикълът "Епопея на забравените":

И всякоя възраст, класа, пол, занятье
вземаше участье в това предприятье:
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът...


   "Вазов ли, Вазов бил тесногръд да разбере класовата борба, защото произлиза от чорбаджийски род" – говореше ласкаво ухилена някогашната ни даскалица в час по Българска литература. Примерите не са един и два, ще спомена още само едного от любимия за обикновените българи автор на сюжети из нашенския бит от селото и от малките градчета на дълбокия прованс, майстора на меката шега Димитър Чорбаджийски (1890-1967). Знаят ли сегашните млади българи, че Чудомир, с което име е известен в литературата този български писател, е турено не от каприз, а за да избегне дразнещото партийната лит. критика фамилно име Чорбаджийски. "Аха-а, Чорбаджийски, значи, де й гиди, класов враг по произход. Че как ще му дадем път в литературата?" Подшушнали му приятели от Писателския съюз да си измисли псевдоним. Да плачеш ли, или да се смееш? Сред партийните цензори на партията са и персони, като да речем Пантелей Зарев, по чиято "Панорама на българската литература" в казармата се готвих за кандидатстудентския си изпит в Софийския университет, имал съм го за светило в литературната историография и анализ. По-късно, като студент от випуск 1967-1971, съм си водил прилежно записки, докато четеше като селски бакалин лекциите си от огромен опърпан тефтер.

   Изродили ли сме се от толкова лъжи и предателства спрямо националното ни битие и духовност? Не знам, но този опит трябва да се припомня на всяко младо поколение българи.

    В "Евангелие от Матея" (с. 156-184) есенцията от кончината на Сократ Продев ни е представил с такава скучна, клиширана реч:
"Умрях със съзнанието (бел.м., tisss – казва разпнатият Иисус), че съм изпълнил дълга си (...) Преди мене е имало един Сократ, който също бе приел позорната смърт, за да увековечи делото си. Аз само повторих неговия пример".

    Смъртта на Сократ носи съвсем друг тип послание – че достойнството у човека е по-ценно от инстинкта за самосъхранение. Ни Иисус, още по-малко древният елин Сократ, са професионални конспиратори, каквито партийният "корифей, повелител на словото, флагман на публицистиката" се пробвал да ги опише. Ако политиката е изкуство да се извлича материална изгода, философията – особено пък у Сократ и Иисус, е стремеж към духовни висини.
"Бунтът, за който работех" префасониран по шаблон бръщолеви Продевият бог – и за партиеца вероятно то е в реда на нещата: на агитпропчика все му се привиждат бунтове, барикади, куршуми и гробокопачи там, където проблемите са на по-горно ниво от тъжната представа за живота като тържество на материализма у партийната членска маса. Та под пищната драперия на всички демократични ценности на света, като развява като прани гащи червен, син, тъмносин, зелен, виолетов или оранжев байряк, богът на Продев се кани да е антипод на християнския светоглед. А неговите пророци и полит-агитатори ни се хилят от афишите, с които са облепени партийните минарета.

   БЕЛЕЖКА:

   Ай, как им се ще да приемем партията им за модернизирана в съответствие с човеколюбието! А там е работата, че нищо ново не са научили, няма и да се поучат от греховете, които поколения партийци, предходници на всички днешни партии у нас, нанесоха на Българската кауза. Покаяние?! Що да се покайват! Нали винаги гръмко по площадите са се клели в България, чийто народ превърнаха в тълпа, бленуваща друг да й оправи дереджето.

    Пловдив, 2 октомври 2006 година

   Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 14 fev. 2018

Няма коментари:

Публикуване на коментар