Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 13 февруари 2018 г.

Публицистика – ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (4)

    За да мине за културен, хората на Тодор Живков събраха в двайсет и пет тома текстове: от конгресни речи до лични послания. От друга страна, на високостоящия партиец не му се налага да заимства, по простата причина че публичните изяви на висшата партийна номенклатура се свеждат до четене, че и буквално до сричане... на текстове, съчинени от т.нар. наши сред творци на художествената словесност. Знам със сигурност двама, които съчиняваха речите на шефове от областната ни администрация тук, в Пловдив, а публична тайна в София беше, че автори на най-високопарните речи на Тато са популярни писатели, включително председателя на Писателския съюз.* 

ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (4)

     Продължение от 01.01.2000.

    Търсенето на антипод, съпроводено с патос, не начева от въпросния есеист; тази маниакална амбиция я има в т.нар. "работнически" издания от 20-те и 30-те години на ХХ век у нас; и за читател, незапознат с възможностите за литературно внушение, гръмовержието, бастисването, просташкият кикот са въздействали първосигнално както призивът "Бий врага!" Тъй че Стефан-Продевите есета се вписват в стилистиката на тенденциозната партийна сатира, преизобилстваща от сарказми, пасквили, иронизми (сб. "Червен смех", изд. 1956 г., разкази, фейлетони, римушки, карикатури от партийните печатни издания от 1919-1923 г.).

   Този род публицистика (Георги Кирков, Крум Кюлявков, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Димитър Полянов и пр.) е воювала чрез плашила и гротескни образи на всичко, което партиецът определя за филистерско, еснафско, вражеско. Тогава се захваща, изпървом плахо – и запевът срещу индивидуалния, частния стопанин, срещу правото на обикновения човек да не се съгласява с пласирани наготово и наедро идеологически постановки върху живота от гледна точка на някаква си там централа за информация. Позите си този тип публицистика от самото си зараждане предлага като позиция в защита на ограбения народ, като такъв адвокат на истини от последна инстанция обикновено е твърде възхитен от себе си
**.

   От есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127) са примери, свидетелстващи да този род истерични крясъци:
"Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или обидено мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"... Какво да добавя! Може би още типични фразички, като: "аз не обичам", "за вас и средата ви", "пресилвам черното", "много злъч и грозота", "станал скандал, имало обиди", "инцидентът не свършва с гледане през ключалката", "тази предпремиерна истерия", "излишно е да ви доказвам, че изкуството", "злобни схватки", "горчивини и омраза", "минава през театъра като бедствие", "писъци и драскане с нокти", "гонене от сцената", "подгонени от пръчката на омразата"...

    Как ли живее човек с разсъждения в този стил? Пишейки за театъра, Продев представя де факто номенклатурните идеалисти около "грандиозни, епохални" и пр. партийни акции, мероприятия, кампании; осветява как по градове и паланки
се организират клакьори – т.нар. "честни хора, будна съвест, зорки очи", а всъщност активисти на Партията. Младите българи днес едва ли могат да си представят как при реалния соц. всяка "празнична" манифестация се репетираше усърдно, делово по няколко седмици, докато според сценаристи и кукловоди се постигне онзи така желан от управленския елит "непринуден" всенароден ентусиазъм. За една от тези фразички, израз на наболяла несрета: "можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец", да попитам: Това ли е представата за Стефан Продев?

   Въпреки несъгласията си, оставам с уважение към публициста Продев заради текстове, като есето "Разказът на палача" и друго едно – "Кината на бедните" (с. 128-149). Във второто откривам раздвоението на приобщения към бедняшката работническа среда с нейната строга патриархална нравственост. Споменава за "мърморенето на еснафа", а разбирам – мърморене е неприязънта у истинския стопанин спрямо модните лиготии и лумпените. И когато пише "изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (бел.м., tisss: обилието от лустросана романтика в популярни филми между двете световни войни), разбирам, говори чистосърдечно. 

   Когато представя епизода с кварталния стражар и хлапетата-пакостници, откривам онази наивна беднашка строга България, която партийци с кикот разпердушиниха в безбожието си, с тъпата грандомания на политкомисарите, както и с неосветените още предателства към отечеството и обикновения българин.

   Сигурно е вярно казаното за продукцията на Мосфилм от онези времена; Мосфилм... вече в друг контекст, при други исторически обстоятелства, през осемдесетте и деветдесетте години на миналия век, българите ни караше да се питаме: Добър ли е филмът, или е съветски? Дали осъзнал промяната Продев! 

   Ето я драмата – детето, непредубеденият някогашен бедняк, води скръбен диалог с железебетонния партиен оратор на обновяващата се идеология пред редици от членската маса през 1980-1990 г. Печалното в това раздвоение ще да е може би преддверие към лично покаяние, което тези персони, маскирали се като демократи днес, дължат първо на собствения си Български род.

   БЕЛЕЖКА: 

   В кафенето след училище в мухабет с колега между другото чувам: "Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов!" Минута подир това, усетил се какво е изтърсил, срамежливо се усмихва: "Майтап бе, казах го на шега". 

   За каквато и кауза да агитира, мине ли към махленското "знаеш ли ти кой съм" – не виждам как който и да е... би удържал успех другаде освен пред хора с робска страхлива душица. За костовистите назлобяването е гориво. Един и два пъти ли бившият асистент от партийната академия на БКП Костов говореше извисоко към българите. Започна се от "алчните бабички на припек", случайно изтървана уж фразичка към пенсионерите с мизерните им пенсии, за да опре до обвинението, че българинът е недорасъл да го оцени. В нормално общество след подобна реплика въпросният лидер го изнасят с молитвено-упокойни песнопения и траурна духова музика от политическата сцена. 

    Наглият тип грандомания не е новост за нашата нация. Преди Иван Костов по същия начин с нацията ни общуваха един сезон гастролиращи примабалерини като Жорж Ганчев, Жан Виденов, Филип Димитров и подир тях две дузини вече минали в запаса ерзац-политици. Поначало грандоманията у нас заимства от аксесоарите на болшевизма, фашизма и нацизма в политическия театър. Партийците на БСП са май по-прозорливи от агитаторите за немощния откъм политически послания днешен представител на т.нар. модерни партии. Кресливото поведение в обществото спори с основния постулат на демокрацията, с правото на всеки да има лично мнение. Хвалят своето толкова противно, колкото противно се обявяват срещу всеки, които даже не ги и ненавижда, а просто не споделя техния груб материализъм и пищна драперия от лъжи, обещания и клетви.

   Пловдив, 1 октомври 2006 година

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 13 fev. 2018
___
* Вж. http://probuzhdane.blogspot.bg/2017/09/blog-post.html

    С неговата смърт България и българската култура загубиха един от най-неистовите си синове, патриоти и родолюбци. Едно от най-ярките си и огнени пера. Една от най-големите си съвести, каквито бяха у Христо Ботев, Захарий Стоянов, Йосиф Хербст. Освен ярките си публицистични книги големият художник, журналист и хуманист, едно от удивителните явления в съвременната българска литература и култура, Стефан Продев остави и няколко сборника с блестящи есета... 
** В България днес, с редки изключения, политическите лидери и обкръжението им от управленци и политолози говорят с обикновения българин като с хлапе. Тези персони не съзнават, че суверен на Република България е именно Народът. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар