Story – ИСУС ОТ ФИЛИПИ

ИСУС ОТ ФИЛИПИ

    И се стече множеството в северната част на градския площад. Издигнаха скеле от прясно одялани дървета, та там покачиха Исус, а пък фарисеите и книжниците седнаха в подножието му и започнаха да го съдят. Изглеждаше отдалеч сякаш Исус е сам над човешкото море, а съдещите го никакви се не виждат. Прочее...

    Пристъпиха напред страхливците. Водачът им – възедър, черен, рунтав, брадясал, космясал, с мечешка осанка, Теодор Христов някой си, взе да се гневи, че Исус в притчите си го споменал нейде за нещо си. "Да го осъдим – рече, – че разваля спокойствието сред народа. И нека който го приближи, за омърсен да се смята!"

    "Как разбра, че тебе споменал?" – рекоха.

    "Не може друг да е. Спомена ме в притчата за любодейство с момиче, кога изяснявахме тук грозната истина."

    "Каква истина? Каква истина!" – рекоха книжниците.

    "Изгорили бяха тефтеря с данъците в онова село, ваша милост."

    "А ти любодействаше ли?"

    "Не я докоснах с пръст, доде се събличаше и танцуваше гола да ме изкуши. Показах й, ама подир това, че я одобрявам като жена."

    "Разкая ли се грешната й душа за постъпката с тефтера?"

    "Разкая се грешната й душа, че и щастлива бе на това отгоре."

    "Харно си сторил – отсече главният фарисей. – Незаслужено те нападнал този тук. Да отговаря за това е длъжен."

    "Има и още, господарю мой! – рече мъжът. – Той ни написа имената върху оградата, че не посмяхме да се изложим на опасност, кога народът наизлезе срещу деспота. Настояваме всинца ние – аз и моите верни другари, и за това да бъде осъден.”

    Зашумя множеството. А заприиждаха и други озлочестени; и горките един през друг наченаха да се жалват, понеже и те си видели името сред имената на страхливците. Забрави ли народът, че точно тези го бяха предали и пак ще го предават, докато диша този народ! Ала що да се лъжем, къса е народната памет.

    И се яви жена на възраст, взе да си скубе косите, дрехата си да къса. Виеше тази дивна женица на умряло, виеше, та хленчовете й се чуеха надалече, Куна Михайлова някоя си:

    "Господарю! И вий, сънародници мили! Пред вас е или Сатаната, или внук на Дявола. Този страшно се възгордя. Презира ни. Споменава ни и ни кепази с притчи. На сборището, кога си търсехме правата, смъмри старец, немощен колкото моя баща, па го повлече при римските войници, дето ни пазеха."

   "Наистина ли! – зачудиха се. – Виж ти, а пък изглежда хрисим. Онези що му сториха на стареца?"

   "Притесниха стареца, че ни хулеше и ни дърпаше наметките, крещеше, че не вижда кърпено и изгнило, та да имаме право да си търсим правата и правото на нашите деца."

    "Лошо! – намръщиха се фарисеите. – Не бивало да пипа стареца. Старец е все пак, заслужава уважение. Бъди спокойна, жено, и затова ще го осъдим."

    "Има и друго – рече клетата, като не преставаше да маже сълзи и сополи по лице и коси. – В онези притчи той мене ме показал сплетница и лъжкиня."

    "Отде разбра, жено, че за тебе се отнася? Името ли ти спомена или твоя род?"

    "Няма друга такава като мен, уважаеми" – проплака жената.

    "Много лошо! – пообърна се баш-фарисеят към книжниците и търговците на крадена стока, които – чинно насядали на пейки в подножието на скелето и затаили дъх, при последното възмущение на величеството започнаха гневно да роптаят срещу разпнатия. Като сух леден ветрец над току цъфнала ръжена нива премина ропот из множеството. Та и оттам някъде се измуши късокрака дебелана със сгърчено лице от гняв личице, Цвета Йоанова некоя си, и дигна ръце към небесата: 

    "В притчите си прехвърли всякаква мяра. Видях върху пергамент нещо, от него писано, и да ви обадя, Светлейши: от потресающе впечатление изгубих сън, отслабнах, поболях се. – Пое дъх, поогледа се, бавничко рече: – Този тук напада тъй, че светът да се отвърне от нас. Смятам, трябва да ни се извини".

    Нарастващи викове на възмущение заглушиха думите й. Народът вдигаше юмруци с вирнат палец и обръщаше палеца към земята. Най-гневна сред тях беше дружината на страхливците. Оттам звучен и мъжествен глас долетя:

    "Стойте! Да каже кой му е дал право да поучава. Нямаме нужда от поучения ние. Добре го знаем и той кой е. Син на прост дърводелец е той, срам за баща си и за целия му род. Не желаем повече да ни мъти ума. Ами че кой тук първи заговори за достойнство? Той. Що са деянията ти, Исусе? Що са ти деянията! Кого защити! Наричаш ни с тежки думи, а себе не виждаш. Светлейши, ами ако има някой да ни казва истината, редно е деспотът да реши".

    Тъй завърши словото си достолепният тогоз, па хвърли умолителен взор към Фарисея на фарисеите и онзи, от своя страна, като му се усмихна тънко, кимна му окуражително. Рунтавият Теодораки с мечешката осанка се изстъпи тогава пред трибуната:

    "Притчите на тогова са подлейши клевети. Откривам мисли, които правят народа ни неспокоен. Да решим кои истини да ни се съобщават и от кого. Ред ни трябва, законност и справедливост. Че кой по-истинно от деспота ще знае що е справедливост!"

    Неколцина яки мъже се бореха кой да е по-близо до господаря. Не личеше твърде в общия хор, но особено внимателно следеше пренията една с вид на някогашна знойна хубавица. Като поутихна шумотевицата, тя вдигна лице към слънцето, па рече:

    "Две от притчите му касаят и честта на нашия деспот чрез неща недоказани. Не е ли подсъдно, дето се осмелил да ги извади на показ. Омърсил е и честна търговка, че ходи по пазарищата да продава, па се и крила от гневни клиенти на лотарията Джак-пот. А не е доказано, че ги лъгала. Документите й са в ред, сама проверих".

    Откъм разположилите се в подножието на скелето придворни летописци се зачу сипкав глас: "Как пък проумяхте за коя измамница иде реч? Споменал ли е името й или името на рода й?"

    "Не, уважаеми, не е споменал името й, ни името на рода й. Но се досещаме. И децата се досещат. Друга не може да бъде, тя е" – отвърна онази.

    Из множеството се измуши друга една с миловидна муцунка и печални очи. "Искам думата – рече. – Нека пред всички тук да разкрие сам ли си съчинява притчите, или Сатана му ги шепне. Да знаем в кого между нас се е вселил, та да се пазим от тях. Наричаме го притчи, но това не са поучения, а клевети."

    Не един и двама бяха желаещите да се оплачат. И настана време главният измежду книжниците да покаже власт и благочестие.

    "Ние, понятно ви е, веднага можем да разпнем тогова самозванец на кръста – отправи лъчезарен взор към самотния Исус, – но достатъчно ли е, питам се. Вместо тутакси да го разпнем, редно е да решим първом, че притчи нам не са ни нужни. Че притчите не помагат, а повече вредят на общественото здраве и хармония между власт и народ. Колкото до истината и мъдростта, позволете на моята скромна особа..." – Посочи себе си, като си изду дробовете с въздух и рязко наведе глава към гърдите си със златотканата украса и огърлици.

    "Алилуя! – викна обнадеждена матрона на средна възраст. – Не желая да си турям грях на душата."

    "Търпение, търпение и търпение! – намеси се мъж приятен по вънкашност и твърде представителен, който дотук мълчеше и кимаше утвърдително при всяко обвинение. – Някои наистина имат основание да ти се сърдят, Исусе – рече мъжът, па се обърна към множеството: – Езикът на Исус е доста остър. Но той, уважаеми, никого не е посочил с пръст или по име, или по род, нали! Приемете задевките му за шегичка, и не ще ви е гневно, и всичко си идва на мястото. Ами че той е просто един шегобиец."

    Позволиха му на Исус да слезе от естрадата. Неколцина тайно и полека му дадоха знак, че съчувстват, а повечето тръгнаха да си ходят. Гласовете им се отдалечаваха и отдалечаваха, и отдалечаваха в нежния полумрак на вечерта. Тази нощ прилежни дърводелци ще сковат големия брезов кръст, резбари ще изваят изображения по него като естетическо допълнение. Предстоеше пир за висшите фарисеи непосредно подир мероприятието, та полуголите певачки, чалгаджиите и шоумените отидоха в Гетсиманската градина да репетират за последно преди концерта.

    Тозчас от небето прилетя ангел с огромни бели крила и пламтящи очи. "Що ти трябваше?" – рече на самотника, както бе обграден от стражите на деспота. Плененият загледа ангела: "Ще се научат. Рано им е, че не са узрели, но ще се научат. Тъй повече не бива да се живее. Крехки и слаби са, ала ще се научат. Семето е посято".

    "Исусе! – викна жена с бебче сукалче на ръце. – Смири гордостта си, Исусе. Свикнали сме да ни мачкат, та не ни боли. Но ти... Ти трябва да се промениш!"

    "Каквото трябваше, сторено е" – прошепна той, па се обърна към кръста и усърдните дърводелци... Подадоха му чаша отрова, да се не мъчи на кръста, а и те да не си развалят настроението, като гледат как се мъчи, той пък рече, обърнат към Небесата: "Татко мой, дето си на Небесата, нека ме отмине тази чаша!"

    По арамейски прозвуча тъй: "Лама, лама! Лама сабахтани!" Но онези там не разбираха арамейски.*

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv,  6 fev. 1993 – edited 17 mar. 2017

––––

* Почти действителен случай от педагогически съвет в българско училище през еуфоричните първи години на Голямата демокрация начело с БКП и формираните със съдействие на БКП партии у нас.

Реплика – НЕ ЗАСЛУЖАВАЛ ДА ГО ОБИЧАШ...

НЕ ЗАСЛУЖАВАЛ ДА ГО ОБИЧАШ. 

КАТО ЗАСЛУЖИ, ТО ОБИЧ ЛИ Е?

   

   Чувствата се пораждат в гранична област, където идеалното се разтваря в обикновеността. Човекът изкушава именно защото е грешен, не се поддава на строгата математическа логика. Всякакви всеобемащи, обясняващи света докрай теории, идеи, религии отблъскват със своята строгост, скованост, едва прикрита неприязън към грешния човек зад огромния куп кухи фрази за любов.

    Фанатикът безусловно вярва, понеже е посредствен, а не че му е силен духът. Силният дух не би позволил да го оковат, над кратуната му не звездното небе, а орнаментираната везба на изкусни манипулатори да го позволи да го очарова. Това, което наричат "вяра", в повечето случаи изобщо в религиозните общности, тълпящи се в нозете на всяко религиозно или политическо божество, е подчинение, сурова дисциплина, див ужас да не сбъркаш канона, да не разгневиш Властта.

   В името на човечността унищожават най-човешкия ни рефлекс, с който сме се родили – склонността да грешим, да изкушаваме, но и да се изкушаваме; с други думи и по-ясно изречено, сурово подтискат стремежа да мечтаем, да преодоляваме гранични забрани с риск за здравето и живота си, но и с тръпката на откривателя.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 16 mar. 2017

Story – ГОДЕНИЦА

ГОДЕНИЦА

    И братовчедът му вика:

    – Не я гледай, че е дебела и църна, че мустаки има по-рунтави от твойте. Мустак с кола-маска се чисти, има и циганска дъвка за целта, обаче като ти метне премрежен поглед таз знойна женска и ти са усмихне, шъ чактисаш, че най-добре е да са вземнете. Ай сега да не дигаме патардия, ти си зелен, кай, неопитен, слушай опитният, демек, кво ти дума... То е за твое добро.

    – Кво си мислиш, бе – мънка оня, – аз да не съм в гората расъл... – И рови с пета земята: – Шъ ида на морето, на плажа в Созопол шъ ида, там моми хубавици колко щеш... Хем всичките до една изписанки.

    – Онез мискинки ли? Бреее, какъв аджамия! Мани ги онез курви нефелни, ти менека слушай... – Шифьорчето не знаеше, че Тодор ми е братовчед, а Тодор продължи да намила, демек, да ма фали: – Глей сега що ще ти река – дума му, – аджамията смята, че една жена, като е грозновата и особено ако е сура и космата под носа, пет пари не чини. Ами домакинството бе, аланкоолу, кой шъ ти върти домакинството? Тая е кат биволица кротка, па и уредна, плодна, грижовна. Щу работа шъ ти свърши, щу дяца шъ ти народи, не я ли видиш? Все здрави и читави. И поне шъ си сигурен, че са твои деца... Хем все сготвено вкъщи шъ ядеш, опран и огладен шъ ходиш, на бел чаршаф шъ лягаш. А я се виж сега! Ми то на чувяк не мязаш. Жив Освиенцим, като та гледам. Сега си жив умрел, серсемин, дето не знай кво е жена на ръце да го носи, па и да го гушка във вълчите зимни нощи.

    Преспа тая нощ у дома шифьорчето. Е, самосвалът му пред къщи стоеше. В цяло село у нас сякаш бе най-охолно, най-скопосно, та му постлах, и понеже си бе пийнало, бая замотано си бе, взе, че ма прегърна, гушна ме милият, катурнахме се ний двамцата и ме нацелива цялата. И аз му са оставих. А че кво да го правя!...

    – Обичкам та – вика ми в тъвното, – ужасно та желая, утре шъ та искам от ваште. Шъ та уважавам тъй до гроб.

    И аз кво!... Викам, работата втасала, та и опечена, булка шъ ставам, ой те тебе, Боже Господьо, и ти, Света Богородичке! Обаче заранта на тоз мизерник друг акъл му дойде:

    – Ни тъ познавам – вика, – и нищо не съм ти обещавал! Коя си ти, ма! Ай сиктир! А да ми съ махаш от главата, че знайш ли, кат грабна една кюския...!

    – А-а, обещавал си, обещавал си – рекох, – ама не повниш, понеже си беше кьоркютук пияно. Га си пияно, по-харен си май. Снощи друга песен ми пейше.

    – И ти верваш на пиян чувяк!?

    – Па оти да ти не вервам? Млад си, убав си, ячък си. Що, махна ли да ти намиргам? Мене мъж ми требе, па ти анджък си мъж.

    – Ай, мамицата ти гювендийска! – крещи, та реве, жилите му на врата чак се издуха. – Туй капан ли беше, мари?

    – Няма таквоз нещо. Отде па у теб тез черни мисли? Всичко си беше честно и почтенно. Някой да ти е наливал зорлем вино и ракия у гърлото? Ей на! Питай го тоз твой авер – викам му и соча братовчеда Тодор. Ама той тогава още не знаеше, че Тодор ми е братовчед.

    – Страх ме е – вика. – Само кат я зърна, и ей тъй, от яд настръхвам.

    – Шъ свикнеш, не бой са – дума му Тодор. – То и аз отнапреж мойта Анастасия трудничко я возприимах. Беше ми па то едно кльощаво и злоядо, вейка-вейчица, ребърцата му съ броят... клавиши на акордевон. Обаче идва един момент... Ай да ти не разправям! Почваш да я возприимаш таз женска кат свой имот, кат орна нива, бе. Нали вдяваш! – кат бахча насред кър. И ела сега глей оназ тънка вейчица ква ми се ошишкавила, ква ми се зашопарила! Жена за чудо и приказ! Оди из дома и паниците звънтят в бюфетя, нищо, че две педи бетон съм лял под дюшемето.

    – А бе, сирак съм – удари го на молба моичкият, – мислех си аз така... некоя по-имотна, по-засукана... Виж ме колкав съм окаян. Ей, на! Само туй якенце ми е, и то вехто, та вехто. – Па си обръща джебовете. И хастара обръща. Да видим, демек, че и пари си нема миличкият. Жив артист!

    И ми стана мъчно за него. Дожаля ми. Харесва ми, ама па доста плах. Викам си на менека си: майната ти!... Ай, оди си по пътя! И са врътвам, тръгвам да си вляза обратно в спалнята… да рева-да рева, да се нарева. Пък Тодор ме завръща като некой добитък къде кухнята:

    – Тоз – кай, – хич не е за изтърване. Или сега – кай, – или никогиш!

    Както и да е, напи се пак шифьорчето, от мъка се напи. Плака, човекът му и с човек, турихме го да спи при свинете и… годежът взе, че стана. Курдисаха ме в камиона и... чао, Миче–чао, Тоше... Отпрашихме ний къде неговото родно Калимявково в другия край на България, някъде чак къде Врачанско, да ме покаже на майка си и баща си. И на цялата си рода да ме покаже, щото се оказа, че въобще не бил беден и сирак.

    Посреща ме оназ начумерена, изгърбила се, хептен на костенурка мяза. Измуши глава из корубата:

    – Койо е туй плашило, бре, дет дома ми водиш, дет баш у дворо ми улазя да ми плаши кокошките? – съска.:

    – Не съм аз плашило, ма. Додох снаха да ти ставам.

    – Снашица, оладжак – тури ръце на кръста и зъбите й чак до кътниците лъснаха в злато. Усмихва ми се, демек.

    А моичкият мълчи. И тейко му... и той мълчи, па се и муси. И целият им джинс мълчи. И ма мерят изпод вежди, все едно на турски кантар ма теглят, и все ексик им излизам. Само оназ… злобна, та чак весела. Мята бутове напреж-назаде по двора.

    Ми сега!...

    – Шъ са оплача на полицията – викам.

    – Па оплачи се – хили се, – ко щеш и на селскио пъдарин Митре, и на оня, де пасе патките, и на арменскио поп оди се оплачи! – Хилят ми се осем човека насреща, а менека ми се плаче, къса ми се сърцето и една буца... ай тук на!... под лъжичката. Рекох си: а-а, таз тъй няма да я бъде, я да обърна аз другото листо.

    – Ела – рекох на моичкия, – ела да ти пошепна нещо на ушенце.

    – Недей я доближава-а-ай – пищи майка му, – шъ та омагьоса... А па тя теб те е омагьосала, та кьорава ли съм да не виждам! – Проплака, взе да си скубе косите: – Туй не е вече моят син. Моя син... акъля му чавка изпила. Зачерни ма тоз моят син непрокопсаник. Къщата ми изгори.

    – А, ма – моля й се с добром, – остави сина на мира... – И го прихватям полечка изпод лакътя: – Слушай, мой човек, аз не съм веке онуй моме с пръст небарнато. Знаеш ли, че мога детенце да родя и шъ го писувам на твое име, на твойта фамилия туй дете. Щото ти шъ си му бащата?

    Мълчи, муси се, бърните си хапе. Да ги хапе! Да не съм го аз калесвала в село да дохадя, в Тодоровата къща, в мойто легло! А оназ вещица по двора се тръшка, косите си хептен оскуба. Дворът целият на фандъци стана.

    – Ле-ле-е-е... Ле-ле! Ле-ле! Ле-ле! Отде па се домъкна таз чума църна? Отдека па баш назе уцели? Що сме ти, Боже, накривили, що сме ти сторили!

    Показвам се аз на балкона, косицата си оправям и бялата якичка:

    – Що да съм чума, мари? Затуй, че го допуснах до менека ли? Да бех чума, щеше ли мен той да залиби?... Нали тъй, бе – ръчкам го изотзаде, – ти мъж ли си, или какво? Айде, кажи им кога шъ ни е сватбата. – А той мълчи, преглъща ли-преглъща милият. – Чуйте ма бре, ей – дера се от пeнджерчето, – таз неделя ний подписуваме, па вий квото щете правете.

   И се залостихме двамца с шифьорчето, емен-емен, до неделята нос не подаваме. Пък в неделя рано сабахлен дигаме се от постеля в кметството да ходим. И като открехнах перденцето, и като попоглеждам навън, що да видя...

   Онез осмината двора премели и подредили. И улицата отпреж подредили като за сватба. Майка му ми носи булчинската белоснежна премяна. Сестрите му ми решеха косите. Братовчедка му ми мери бели едни лаченки обущенца с висок ток. И ми туриха сребърно венче на главата. Баща му и чичовците му по едно време захванаха с пищови и чифтета да дънят. Къртят тавана тез ми ти мъже пощръклели с ей-таквиз сачми, като грахови зърна едри: дан-дан-дааан. Гърмят и врещят хептен пощръклели:

  – У-дя-дя-я-я! Йеп-па-а-а! Ай, сбирай се, велик роде. Наш чиляк се жени. Селото да заповеда! На хаирлия да е! На хаирлия и на берекет!

  Всичко харно, та харно, само братовчедът Тодор дето се не яви на таз моя сватба. Бре-ей, сватба невидяна по нашия бедняшки край! Щото аз инак нийде никого си нямам. В неговата къща се запознах с туй шифьорче либаво; Тодор бе тоз, дето ми направи работата за шифьорчето: напи го и го бутна в постелята ми. Майчица си нямам щото, чеиза ми от умрели баби комшиите сбраха, тате се спомина поради офтика, Бог да го прости! Ни брат-ни сестрица край менека. Ама сега, кат ги народя пълна къща дечица, шъ го викна у дома тоз мой щур братовчед. И тъй шъ му река: "Ела, Тодоре! Ела ми, кучи сине!"

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 24 uni 2007 – edited 16 mar. 2017

Ars Poetica – ГИБЕЛТА НА ПОДВОДНИЦАТА

ГИБЕЛТА НА ПОДВОДНИЦАТА 


И свърши кислородът.
На дъното лежа.*
Изгубих ход и връзка.
Оплете ме лъжа.

Гори акумулаторът.
Стотонен пласт – над мен.
Торпедата ръждясват.
Пулсирам в тежък крен.

Наоколо – мълчание.
У мене – теч и хлад.
Не бива да остана.

Животът – просто ад.

Коварно перископът
стърчи във моя чест –

девето денонощие
от своите – ни вест.

В скалите сам, приклещен,
задавен в кръв и пот.
Кръжи отгоре бесен
вражеският флот.

На дъното,
на дъното,
на дъното лежа.
Сега от мен зависи
дали ще издържа.

- - - - -

...Велик си, Океане,
с коварни дълбини
под веселата пяна
на миналите дни.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 15 mar. 2017

––––

* http://spisanievip.com/ostankite-na-podvodnicata-k129/

Story – МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО

МЕЛОДИИТЕ

НА ДИНО

     Ще ви издам една тайна: мелодиите. Те се появяват някъде дълбоко у мене и ме изпълват със светлина като голяма черква; всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако ме срещнете в такъв момент, не ви познавам, нищо не бих ви казал, понеже очите ми са затворени за вас и другите наоколо.

     Когато открай-докрай се изпълня от една мелодия, изпитвам най-сладко блаженство, на Седмото небе съм и всички хора с техните дребни грижи, и всички хора с техните дребни радости са ми чужди... защото – независим и от себе си, се издигам нагоре-нагоре, над всички, над всичко тук и... пея.

     Те не могат да се чуят. Чувствам ги у мене, но не съм сигурен къде точно ги чувствам. Появяват се толкова рядко, а и живеенето в материалния свят е нещо прекалено угрижено.

     Когато умря Дино, седмица подир смъртта му си наложих да съм добър и мил човек. Ставах преди останалите, измивах се тихо в банята и излизах навън. Опитвах се никого да не безпокоя, светът да не ме забелязва. На тролейбусната спирка заставах мирно и кротко, обърнат към себе си; не се взирах в очите на хората, както правех преди, а гледах право пред себе си, като се стараех да мисля безобидни неща, например, как добре му стои вратовръзката на някой политик.

     Всяка сутрин тролеят ме изсипваше на едно място – градската Чифте баня, постройка от ХV или ХVІ век. Оттук поемах пътя си през града. А пътят ми не бе сложен: най-напред минаваше през телефонната кабинка вдясно от Тунела, просвредлен под Трихълмието. Влизах, вдигах телефонната слушалка, набирах напосоки шест цифри, и когато мъжът или жената отсреща се обаждаше: "Ало, кой е на телефона?" – казвах тихо: "Смилете се, моля! Дино умря".

     В най-добрия случай чувах гласа на възрастен човек: "Бог да го прости!" – но не съм набожен, не вярвам, че Бог съществува, и този отговор ме натъжаваше още повече. Такъв отговор е като сламка, за която се лови удавникът, а знаем, че въпреки усилията му, удавникът все пак ще се удави, той затова е удавник; но е тъй сантиментален онзи момент, когато обреченият посяга възрадван към нещо, което изобщо го няма в света.

     И тъй, хората до един (с изключение на някое старче) се дразнеха, заканваха се, обиждаха ме с фрази, които трябваше да докажат колко не ги вълнува моята мъка, колко малко ги интересува кой страда в този объркан материален свят, псуваха ме дори. Звучните ругатни и клетви в този непознат за страничен човек Пловдив съпровождат моите мелодии от най-ранното ми детство.

     На втората утрин някакъв мъж рече: "Върви по дяволите с твоя мъртвец! Аз съм жив и не ме интересува нищо друго".

     На четвъртата утрин женски глас унило рече: "Защо настояваш и ние да страдаме? Имам две дечица. Не ни безпокой, моля. Достатъчно грижи си има всеки, достатъчно болка. Повече не безпокой хората".

     И понасях в себе си тъгата по Дино. Вървях по тротоара с надвисналата над него гъста, почти непрогледна мъгла. И ми беше чоглаво. Чувствах се в плен на болезнена печал. Беше ужасно, понеже мисълта за който и да е мъртвец е нищо в сравнение с мисълта за живите.

     А те ме заобикаляха от всички страни. Вървяха с мене задъхани по улиците, задминаваха ме, избутваха ме от пътя си в някоя локва, без да се извинят, без да ме забележат. Толкова съсредоточени в своя мираж, в някоя своя особено важна цел! Сблъскваха се на някой ъгъл, със зъби и нокти воюваха помежду си. Случваше се да погледам как се налагат първом с думи, после с юмруци.

     Повечето – запъхтени, потни, опиянени от своята, според тях – чудесна идея, пресичаха срещу червените светлини на светофара. Леките коли или камиони и автобуси със свистене, със занасяне на колелата си върху влажния асфалт заковаваха муцуна насрещу им. Тези потни хора рискуваха живота си за някоя фантастична глупост, само понеже фантастичната глупост ще накара съседът да се пука от завист. Да-а, повечето рискуваха живота си при всяка непредпазлива стъпка, ала бяха доверчиви, вярваха, че има Господ над тях, че Ангел Спасител е разперил красивите си белоснежни крила, та и не мислеха колко рязко може да приключи това шоу животът.

     Никой не мислеше защо сме на този свят. Може би единствен виждах как цялото това множество с хилядите си уста и бели дробове пъшка в тролея, мърмори, окайва се, гневи се, хленчи, докато чака да докарат вестниците и да чуе последните новини по радиото, бърза да грабне нещо преди другите, ще си строши нозете да препуска, само и само да докопа трошица власт, богатство и слава преди врабците. И защо тича? Закъде е забързало това множество!

     Ала тъгата по Дино не ми позволяваше да мисля дълго за тези неща; тя ме принуждаваше да се страхувам.

     Времето на живота си разделих на две: Слънчево детство и юношество до смъртта на Дино и Ерата на мъглите подир смъртта на Дино.

     Когато съм се появил на белия свят, Дино вече бил възмъжал физически и неколцина дори го наричали мъж. Вземал ме на ръце, разглеждал ме като много крехка и чуплива вещ, опитвал да открие приличаме ли си. До това време успял да преживее раните от една война и да започне втора – войната за моя и неговия живот. От първата – Голямата война, се отървал с някои драскотини по душата и купища спомени, които ми разказваше с неохота понякога, подир настояване и обещания от моя страна да съм послушен син, такъв син, какъвто светът до този момент не е виждал.

     Та ето една от тези истории.

     Взводът на Дино бил пратен да заеме позиция срещу известна с умението да воюва безмилостно немска част. Късно вечерта с осем леки и няколко тежки картечници нашите атакували врага край реката Драва и край селца с ей такива имена: Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя. Куршумите светели досущ като поток празнични фойерверки.

     Докато направи първите няколко крачки, изскачайки от калния окоп, всеки от взвода се страхувал да не загине; в разгара на сражението обаче, когато наистина били наранявани и убивани от куршумите, когато били разкъсвани от шрапнелите, страхът изчезнал. Да се чудиш как у плахия допреди миг човек се буди разгневен хищник, освирепял за кръв, ненаситен да убие всеки, оказал се пред очите му.

     Дино дотолкова се увлякъл да се придвижва напред, че направил онова, което канцеларските плъхове в тила, онези храбри канцеларисти с по две и три звездички върху пагоните си описват с изпъчена гръд в Историята чрез израза "постигнахме пробив на локалния фронтови участък". Нямаше да ме има, да не бил прикладът на леката му картечница "MGМ". Заблуден немски куршум уцелил приклада и го пръснал на късчета, понеже куршумът "дум-дум"е предназначен да троши и раздробява човешки кости.

     Така започнало продължителното отстъпление на Дино, което никой от околните не усетил. Било изтрезняване като утро подир нощ на тежко пиянство.

     Малката война се оказала не по-малко опасна. Двегодишен, у мене се явило твърдото намерение да се отърва веднъж завинаги от пикливите пелени, както и веднъж завинаги да престана да чувам как Дино се горещял, че ще ме изхвърли от прозореца, колко досадно ревливо нещастно същество съм. Значи, преживял съм и мимолетния изблик на отчаяние у него от собствената ми посредственост, докато Дино едвам преживял малария.

     Спасили сме се по чудо. Впрочем, за миналото с него рядко говорехме. И не че сме се страхували, а простичко казано, твърде много обичахме живота.

     Когато навърших първите си десет години, Дино ми издаде най-голямата си тайна: мелодиите. Ето как стана това!

     Той срещна една много красива жена. Жената вероятно също го хареса, и за мене необяснимо защо, двамата се отдалечаваха в някоя гориста местност да се любуват един на друг, да се прегръщат и целуват, да се галят сред поляните и песните на щурците, сред лекия полъх от пеперудени крилца.

     Губеше се с жената дни и нощи. Отначало се правех, че нищо не забелязвам, но един ден ми стана непосилно да подтискам самолюбието си и му казах: или нея, или мене. Тогава, като помълча известно време, за пръв път ми спомена за мелодиите. Когато бил с Нея (присъствието й да съм бележел с голяма буква, негово настояване, на Дино)... Та когато бил с Нея, мелодиите зазвучавали и го изпълвали целия като черква, погледът му се отвръщал от дребните хорски грижи, той се издигал високо и все по-високо, като хлапак се радвал на дъгата, на вятъра, който рошел косите му, на облака, който плувал в небето, което му се струвало бездънно, любувал се на земята, която пред очите му се отваряла хем необятна, хем майчински ласкава със своите цветя, треви, храсти, насекоми, птици, влечуги. В такива моменти плачел от щастие.

     Опитах се да го разбера, но докато ги виждах заедно с Нея, бягах и се криех в някой тъмен ъгъл да изплача пред мишленцата своето нещастие и самота.

     За бъдещето с него не говорехме. Дино никога не каза: "Това ще направя". Предпочиташе да върши нещо свое вместо да мечтае. Спомням си как веднъж ходихме на лов...

     Тръгнахме да бием зайци, но край пенлив ручей съзряхме вълк и тогава Дино ми рече: "Убием ли вълка, ще сторим нещо добро за този свят". Никой не беше ни учил как се трепе вълк. Тръгвам, значи, към вълка, като си придавам безразличен вид. Бях примамката и треперех от страх, а Дино трябваше да стори по-лесното: да стреля, но трепереше, сякаш в пристъп на маларична треска.

     Противно на очакванията ни, вълкът подви опашка и избяга. "Не е бил вълк, а куче" – усмихваше се Дино. Лицето му в онзи миг беше мъжествено и това няма как да забравя.

     Той имаше и едно ловно куче. Двуцевката си държеше окачена над миндера в кухнята, а кучето дремеше пред вратата върху стара проскубана ярешка кожа. Към това куче Дино бе милостив: носеше му храна от работническия стол край стария мост на Марица в Пловдив, с кокален гребен решеше козината му и го наричаше Джон. Джон беше едър сетер на бели и черни петна, аристократ сред глутницата помияри. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино, беше, че не джафкаше по крадците, по циганите зад оградата, лаеше нарядко с дрезгав глас и обикновено дремеше умислен като философ.

      И тъй, един ден в разгара на лятото Дино реши да умре. Почти всичките ни познати деликатно го подсещаха, че му е време да си ходи, така да се каже, да освободи място за друг някой с набръчкана кожа, току изскочил из майчината утроба утрешен юнак над юнаците, най-малкото – тарикат с нагла усмивка. И Дино стори това отпътуване нехайно и кротко, както бе направено всичко, от което се състоеше животът му.

      Събраха се неколцина негови добри приятели и близки. Настояваха да го погребем колкото може по-бързо, за да не се вмирише трупът му. Скръбта си е скръб, но има природни и други закони, които хич не се съобразяват с нашите чувства, нали! Това говореха хората, но като негов син, не желаех да се разделя толкова бързо с Дино. Седях край трупа и го гледах със синовна обич и тъга.

     Отмина седмица. Мина месец, минаха два. Трупът стана грозен: подпухна и посивя. Тогава се уплаших от него и казах на онези хора, че е дошло времето да го погребем. И те го вдигнаха на ръце от сандъка, угасиха свещите, старателно почистиха восъка от пода и отидоха да го погребат. А аз всеки път при излизане от цветните си сънища тръгвах подир скромната катафалка сам да го изпращам до старото градско гробище край булеварда, който води към Цариград. Вървях в мъгливите предпролетни утрини, като се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. Но това с всеки изминал ден, с всяка отшумяла седмица, с всеки приключил месец и отлетяла във вечността година вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една утрин се разделих с мисълта да приличам на Дино.

     Започваха моите Малки войни.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 15 uni 1968 – edIted 15 mar. 2017

Публицистика – СЛУГА НА ИЛЮЗИИ

Пловдивски сюжети от Долната земя

     Съгражданин във форума на сайт, поддържан от земляци, прецапали успешно Атлантика и присадили се в Шикагоу (Чикаго), тези дни учтиво ме посъветва да се обърна към психиатър. Като благодаря, но не намирам за нужно да оспорвам която и да било велика личност, мисля си, текстът от 13 юни 2001 г. е подходящ за случая. Животът е пълен с лекенца, и що от туй, като именно лекето, образно казано, му придава аромат и чар!

    23 септ. 2009 г. 

СЛУГА НА ИЛЮЗИИ

Уилям Сароян (1908-1981)

   Мистър Гроган затрака на апарата. Отговориха му и той почна да пише телеграмата на пишещата машина. Но докато пишеше, заговори тъй гордо и енергично, че на Омир изведнъж му стана драго-драго.

   – Искат да ме изгонят! – крещеше той. – Мене, най-бързия телеграфист на света! Предавам и приемам по-бързо и от самия Волински, и не правя грешки... Уили Гроган! Името ми е известно на всички телеграфисти по света. Те знаят, че Уили Гроган е най-добрият телеграфист! – Замълча и се усмихна на раздавача, момчето от бедняшките покрайнини, постъпило на работа едва вчера, тъкмо навреме!

   – Изпей още една песен, момче – каза старият телеграфист, – ние с тебе все още сме живи!*

      Владимир Куцаров: 

    – В професионален план най-голямото ми постижение е, че сума главни редактори, издатели и други така ми завидяха на таланта в началото на демократичния процес, та напоследък и не рачат да публикуват и едно редче, под което да стои моето име. Разбирам ги... 

    И т.н. – от статията "Журналистически друмища, пътеки и съдби" във в. „Арт-клуб” (стр. 1-2 в броя от май 2001 г.), която статия представлява изповед, един вид равносметка, отговор на въпроси от и към автора на поредица саркастични текстове в местната периодика. Чета самоуверени наброски за един труден живот, но не му съчувствам на този връстник и съгражданин. Изправя се пред мен тъй объркан, тъй ожесточен! Обичал бил Джек Лондон и Уилям Сароян; Сароян и мене ми е между любимите автори... Но основното у великия американски арменец или арменски американец г-н Куцаров като да не е разбрал – любовта и шеговитата мелодика, утвърждаваща човечността.

   
    Куцаров бил талантлив. Но сарказмът обезсмисля откритията, които прави; напомня герой от комикс, откровен в ожесточението, а защитник уж на унижените и оскърбените, дотам яростно убеден в собствената си правота, че отблъсква. Предполагам, нещо не успява да се справи със бесовете у себе си. Затова публицистиката му стои плакатно назидателна, плоска, липсва й дълбочината на истински страдащия.

    Всичко написано от него може лекичко да бъде отстранено с нежна ирония; той е смешен, но не от типа на донкихотовците. В наивността му има преиграване, присъщо на войнствената посредственост** Е, питам се: как тъй човек става слуга на илюзии и погубва своя талант? 

    Речта му изобилства с прекалености, с изблици на отвращение и гняв, и тъй се обезсмисля; от прекалено засилване губи сила. Аз-аз-аз, дрънчи от този стил на изразяване, "аз и ние сме добрите, а онези там са лошите”. Аман! Бактън от самовлюбеното "аз", драги незаменими, велики Куцаров!

    Днешната ни журналистика се задъхва от подобни гласове, и хич не е чудно, че именно г-н Куцаров бил избран тази година за председател на едно от петте люто враждуващи помежду си сдружения на пловдивските местни вестникари. Жал ми е за похабения от омразата му талант. Казва "мразя алчността, лъжата, фалша, лицемерието", но за да надмогнеш тези форми на Озлоблението, тъпичко е да мразиш: нужно е да ги обясниш грижовно, внимателно; иначе сам попадаш в тяхна власт.

    Израснах в провинциална бездуховна среда, където кавгаджийските крясъци си бяха част от ежедневието. Макар че не бих могъл да река като съседа Васил Новев: "Как да не ми е мръсен езикът бе, братче, като съм израснал с тези псувни! Че у дома това "Да ти еба майката" го имахме за "Добро утро, радвам се, че те виждам".

    Усетя ли някой заканително да настръхва, вежди да бърчи, света да оглежда с мръсен блясък в зъркелите, казвам си: По-далече от този болен мозък! На този болен мозък му избили балансите, нищо добро не го чака: ни него, нито онези глупаци, които му се възхищават. Край такива яростни "японски петлета" тълпата за сеир се сбира, пушилка бол, полза йок.

    Към осем снощи звъни ми по телефона Георги Въргов, съседът: да дойдел за малко. За какво да дойдеш? – грубичко питам, не точно питам, ами повече отказвам. А той: "Трябва да говорим по една работа. Удобно ли е, а? Да не си зает?" Не съм зает. Идвай! И след пет минути станах да му отворя вратата.

    ....Открили му рак. Като отишъл за резултите от изследванията на стомаха, представил се за съсед на болния. "Вие какъв сте му на този човек?" – попитали го. Казал: "Комшия ми е, лежи на легло. Прати ме да му взема изследванията". Човекът – именит специалист в тази област, заклатил глава: "Не са му добри резултатите, хич не са добри. Ако решите, кажете му, преценете дали да му кажете, но то си е стопроцентов чистокръвен рак".

    Отърчава Гошо с епикризата при позната лекарка, същата, която го насочила да се изследва. Разправя: "Седя си аз, а тя, значи, е ей тъй на, встрани от мене. И като прочете, спогледаха се с мед.сестрата и устните си прехапа, демек: лошо. Ама не знае, че аз с крайчеца на окото реакцията й следя. Обръща се, мило се усмихна, взе да ми говори как ще се оправя, че ще се оправя де, и все такива едни. Пък аз: Нали миналия път, като идвах, ви казах: рак е. Не се тревожете, аз съм психически подготвен".

    Облякох се, отидохме в кварталното кръчме "Диксън". Усещам, не го свърта на стола. Изпуших осем цигари за нула време. Аз пия бира, той – неговата си мастичка с гроздова. Aма не си чукаме чашите. Стори ми се кощунство да река "Наздраве!" Зад гърба ми се вихри креслива компания на вечните махленски михлюзи: пляскат карти, зъбят се, гнусно се псуват на майка. "Не биваше да казваш на Дочка***, на нея не биваше" – бъбря му. "Да. Сбърках, че й казах. Само дето излишно ще се притеснява. Пък хич не е добре със здравето. Не знам, сама жена, как ще се справя!"

    После заговорихме за предстоящите избори, за нашите политици: че българският ни политически "елит" основно се състои от измамници и тарикати, от морално провалени хора. Казвам му: "Щом имаш болки от месец-два, може да е в начален стадий. Да-да, сигурно е в началния си стадий. Ще го изрежат, ще те тропосат, ще го запечатат туй чудо веднъж завинаги. Добре, че са го хванали още от началото".

    Разбърза се. Тръгна да плати сметката. Плати и ето, вървим полекичка двамата в тъмното. Блокът ни е на сто – сто и петдесетина метра пред нас. Огрян от запалените по апартаментите крушки, напомня масивния корпус на пътнически параход. В четирите асансьорни шахти нагоре-надолу като бутала се движат механизмите му. И ми минава през ум, че всички в този кораб сме пътници за Рогошките гробища. 

   "Ей, ама това лекарство, дето ми го биха, голяма работа! – рече моят приятел, внезапно обнадежден сякаш. – Ама така ми е добре на стомаха!" "Ще се оправиш – говоря повече на мене си, – медицината напоследък много напредна. Няма как да не се оправиш. Сигурен съм, ще се оправиш, знам: ти си издръжлив, печен си, какво ли не ти е минало през главата! Ще се оправиш и сега." – И преметнах ръка през рамото му.

   Два месеца по-късно Гошо се спомина. Играхме, ден преди да си отиде, на пейката вдясно от нашия вход мешена табла: като ме би за кой ли път, печално рече: "Виж какво, Бояджиев, на обикновена табла може и да ме биеш, но на тапа няма по-добър от мене".

Пловдив – европейска столица на културата 2019

    Plovdiv, 24 noe.2014 – edited 14 mar. 2017 

______
* Уилям Сароян, „Човешка комедия”, бълг.изд. 1959, финалът на глава VI.
** По подобен начин из форумите за политика в Интернет се подвизава с над трийсетте си (докато им изгубих броя) никнейма личност, която под път и над път себе си титулува философ-психолог. 

Вж. http://forum.all.bg/showflat.php/Cat/0/Number/1630233/an//page//vc/1

    Идентичен случай в наше село. В IX клас временно учехме в представителната сграда на старата Търговска гимназия край бул. Руски в Пловдив, когато един ден в аулата влетя старче с лъскава като кратунка за баня главица, а върху палтенцето му в качеството на ордени и медали лъщяха вързани с тел капачки от консервни кутии, буркани, бирени шишета. Старчето настояваше, че се сражавало с турците на Сюлейман на връх Св. Никола, че за него (старчето) е писано Вазовото "Опълченците на Шипка" и че от известната картина "Боят на Шипка" именно то – човечето с тенекиените капачки, държи канара над главата си, преди да я зафучи по ордите, катерещи урвата с вика "Велик е Аллах". Художникът в разгара на патакламата турил нова рамка върху триножника и рисувал боя от натура.

"Бой за Шипка," худ. Димитър Гюдженов  

   За всички тези исторически подробности милият искаше от нас, които го бяхме зяпнали като извънземен, да пожертваме по мизерни някакви си двайсет стотинки за венец алени рози. Па що алени, що рози и де ще го дене този венец, не каза.

*** Евдокия, откакто я помня, си беше вечно болнавата, вечно мрънкаща съпруга, за която Гошо се притесняваше до последния си дъх.