Story – ИСУС ОТ ФИЛИПИ

ИСУС ОТ ФИЛИПИ

    И се стече множеството в северната част на градския площад. Издигнаха скеле от прясно одялани дървета, та там покачиха Исус, а пък фарисеите и книжниците седнаха в подножието му и започнаха да го съдят. Изглеждаше отдалеч сякаш Исус е сам над човешкото море, а съдещите го никакви се не виждат. Прочее...

    Пристъпиха напред страхливците. Водачът им – възедър, черен, рунтав, брадясал, космясал, с мечешка осанка, Теодор Христов някой си, взе да се гневи, че Исус в притчите си го споменал нейде за нещо си. "Да го осъдим – рече, – че разваля спокойствието сред народа. И нека който го приближи, за омърсен да се смята!"

    "Как разбра, че тебе споменал?" – рекоха.

    "Не може друг да е. Спомена ме в притчата за любодейство с момиче, кога изяснявахме тук грозната истина."

    "Каква истина? Каква истина!" – рекоха книжниците.

    "Изгорили бяха тефтеря с данъците в онова село, ваша милост."

    "А ти любодействаше ли?"

    "Не я докоснах с пръст, доде се събличаше и танцуваше гола да ме изкуши. Показах й, ама подир това, че я одобрявам като жена."

    "Разкая ли се грешната й душа за постъпката с тефтера?"

    "Разкая се грешната й душа, че и щастлива бе на това отгоре."

    "Харно си сторил – отсече главният фарисей. – Незаслужено те нападнал този тук. Да отговаря за това е длъжен."

    "Има и още, господарю мой! – рече мъжът. – Той ни написа имената върху оградата, че не посмяхме да се изложим на опасност, кога народът наизлезе срещу деспота. Настояваме всинца ние – аз и моите верни другари, и за това да бъде осъден.”

    Зашумя множеството. А заприиждаха и други озлочестени; и горките един през друг наченаха да се жалват, понеже и те си видели името сред имената на страхливците. Забрави ли народът, че точно тези го бяха предали и пак ще го предават, докато диша този народ! Ала що да се лъжем, къса е народната памет.

    И се яви жена на възраст, взе да си скубе косите, дрехата си да къса. Виеше тази дивна женица на умряло, виеше, та хленчовете й се чуеха надалече, Куна Михайлова някоя си:

    "Господарю! И вий, сънародници мили! Пред вас е или Сатаната, или внук на Дявола. Този страшно се възгордя. Презира ни. Споменава ни и ни кепази с притчи. На сборището, кога си търсехме правата, смъмри старец, немощен колкото моя баща, па го повлече при римските войници, дето ни пазеха."

   "Наистина ли! – зачудиха се. – Виж ти, а пък изглежда хрисим. Онези що му сториха на стареца?"

   "Притесниха стареца, че ни хулеше и ни дърпаше наметките, крещеше, че не вижда кърпено и изгнило, та да имаме право да си търсим правата и правото на нашите деца."

    "Лошо! – намръщиха се фарисеите. – Не бивало да пипа стареца. Старец е все пак, заслужава уважение. Бъди спокойна, жено, и затова ще го осъдим."

    "Има и друго – рече клетата, като не преставаше да маже сълзи и сополи по лице и коси. – В онези притчи той мене ме показал сплетница и лъжкиня."

    "Отде разбра, жено, че за тебе се отнася? Името ли ти спомена или твоя род?"

    "Няма друга такава като мен, уважаеми" – проплака жената.

    "Много лошо! – пообърна се баш-фарисеят към книжниците и търговците на крадена стока, които – чинно насядали на пейки в подножието на скелето и затаили дъх, при последното възмущение на величеството започнаха гневно да роптаят срещу разпнатия. Като сух леден ветрец над току цъфнала ръжена нива премина ропот из множеството. Та и оттам някъде се измуши късокрака дебелана със сгърчено лице от гняв личице, Цвета Йоанова некоя си, и дигна ръце към небесата: 

    "В притчите си прехвърли всякаква мяра. Видях върху пергамент нещо, от него писано, и да ви обадя, Светлейши: от потресающе впечатление изгубих сън, отслабнах, поболях се. – Пое дъх, поогледа се, бавничко рече: – Този тук напада тъй, че светът да се отвърне от нас. Смятам, трябва да ни се извини".

    Нарастващи викове на възмущение заглушиха думите й. Народът вдигаше юмруци с вирнат палец и обръщаше палеца към земята. Най-гневна сред тях беше дружината на страхливците. Оттам звучен и мъжествен глас долетя:

    "Стойте! Да каже кой му е дал право да поучава. Нямаме нужда от поучения ние. Добре го знаем и той кой е. Син на прост дърводелец е той, срам за баща си и за целия му род. Не желаем повече да ни мъти ума. Ами че кой тук първи заговори за достойнство? Той. Що са деянията ти, Исусе? Що са ти деянията! Кого защити! Наричаш ни с тежки думи, а себе не виждаш. Светлейши, ами ако има някой да ни казва истината, редно е деспотът да реши".

    Тъй завърши словото си достолепният тогоз, па хвърли умолителен взор към Фарисея на фарисеите и онзи, от своя страна, като му се усмихна тънко, кимна му окуражително. Рунтавият Теодораки с мечешката осанка се изстъпи тогава пред трибуната:

    "Притчите на тогова са подлейши клевети. Откривам мисли, които правят народа ни неспокоен. Да решим кои истини да ни се съобщават и от кого. Ред ни трябва, законност и справедливост. Че кой по-истинно от деспота ще знае що е справедливост!"

    Неколцина яки мъже се бореха кой да е по-близо до господаря. Не личеше твърде в общия хор, но особено внимателно следеше пренията една с вид на някогашна знойна хубавица. Като поутихна шумотевицата, тя вдигна лице към слънцето, па рече:

    "Две от притчите му касаят и честта на нашия деспот чрез неща недоказани. Не е ли подсъдно, дето се осмелил да ги извади на показ. Омърсил е и честна търговка, че ходи по пазарищата да продава, па се и крила от гневни клиенти на лотарията Джак-пот. А не е доказано, че ги лъгала. Документите й са в ред, сама проверих".

    Откъм разположилите се в подножието на скелето придворни летописци се зачу сипкав глас: "Как пък проумяхте за коя измамница иде реч? Споменал ли е името й или името на рода й?"

    "Не, уважаеми, не е споменал името й, ни името на рода й. Но се досещаме. И децата се досещат. Друга не може да бъде, тя е" – отвърна онази.

    Из множеството се измуши друга една с миловидна муцунка и печални очи. "Искам думата – рече. – Нека пред всички тук да разкрие сам ли си съчинява притчите, или Сатана му ги шепне. Да знаем в кого между нас се е вселил, та да се пазим от тях. Наричаме го притчи, но това не са поучения, а клевети."

    Не един и двама бяха желаещите да се оплачат. И настана време главният измежду книжниците да покаже власт и благочестие.

    "Ние, понятно ви е, веднага можем да разпнем тогова самозванец на кръста – отправи лъчезарен взор към самотния Исус, – но достатъчно ли е, питам се. Вместо тутакси да го разпнем, редно е да решим първом, че притчи нам не са ни нужни. Че притчите не помагат, а повече вредят на общественото здраве и хармония между власт и народ. Колкото до истината и мъдростта, позволете на моята скромна особа..." – Посочи себе си, като си изду дробовете с въздух и рязко наведе глава към гърдите си със златотканата украса и огърлици.

    "Алилуя! – викна обнадеждена матрона на средна възраст. – Не желая да си турям грях на душата."

    "Търпение, търпение и търпение! – намеси се мъж приятен по вънкашност и твърде представителен, който дотук мълчеше и кимаше утвърдително при всяко обвинение. – Някои наистина имат основание да ти се сърдят, Исусе – рече мъжът, па се обърна към множеството: – Езикът на Исус е доста остър. Но той, уважаеми, никого не е посочил с пръст или по име, или по род, нали! Приемете задевките му за шегичка, и не ще ви е гневно, и всичко си идва на мястото. Ами че той е просто един шегобиец."

    Позволиха му на Исус да слезе от естрадата. Неколцина тайно и полека му дадоха знак, че съчувстват, а повечето тръгнаха да си ходят. Гласовете им се отдалечаваха и отдалечаваха, и отдалечаваха в нежния полумрак на вечерта. Тази нощ прилежни дърводелци ще сковат големия брезов кръст, резбари ще изваят изображения по него като естетическо допълнение. Предстоеше пир за висшите фарисеи непосредно подир мероприятието, та полуголите певачки, чалгаджиите и шоумените отидоха в Гетсиманската градина да репетират за последно преди концерта.

    Тозчас от небето прилетя ангел с огромни бели крила и пламтящи очи. "Що ти трябваше?" – рече на самотника, както бе обграден от стражите на деспота. Плененият загледа ангела: "Ще се научат. Рано им е, че не са узрели, но ще се научат. Тъй повече не бива да се живее. Крехки и слаби са, ала ще се научат. Семето е посято".

    "Исусе! – викна жена с бебче сукалче на ръце. – Смири гордостта си, Исусе. Свикнали сме да ни мачкат, та не ни боли. Но ти... Ти трябва да се промениш!"

    "Каквото трябваше, сторено е" – прошепна той, па се обърна към кръста и усърдните дърводелци... Подадоха му чаша отрова, да се не мъчи на кръста, а и те да не си развалят настроението, като гледат как се мъчи, той пък рече, обърнат към Небесата: "Татко мой, дето си на Небесата, нека ме отмине тази чаша!"

    По арамейски прозвуча тъй: "Лама, лама! Лама сабахтани!" Но онези там не разбираха арамейски.*

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv,  6 fev. 1993 – edited 17 mar. 2017

––––

* Почти действителен случай от педагогически съвет в българско училище през еуфоричните първи години на Голямата демокрация начело с БКП и формираните със съдействие на БКП партии у нас.