Пловдивски сюжети от Долната земя
Съгражданин във
форума на сайт, поддържан от земляци, прецапали успешно Атлантика и присадили
се в Шикагоу (Чикаго), тези дни учтиво ме посъветва да се обърна към
психиатър. Като благодаря, но не намирам за нужно да оспорвам която и да било велика личност, мисля си, текстът
от 13 юни 2001 г. е подходящ за случая. Животът е пълен с лекенца, и що от туй, като именно лекето, образно казано, му придава аромат и чар!
23 септ. 2009 г.
23 септ. 2009 г.
Мистър Гроган затрака на
апарата. Отговориха му и той почна да пише телеграмата на пишещата машина. Но
докато пишеше, заговори тъй гордо и енергично, че на Омир изведнъж му стана
драго-драго.
– Искат да ме изгонят! – крещеше той. – Мене, най-бързия телеграфист на света! Предавам и приемам по-бързо и от самия Волински, и не правя грешки... Уили Гроган! Името ми е известно на всички телеграфисти по света. Те знаят, че Уили Гроган е най-добрият телеграфист! – Замълча и се усмихна на раздавача, момчето от бедняшките покрайнини, постъпило на работа едва вчера, тъкмо навреме!
– Изпей още една песен, момче – каза старият телеграфист, – ние с тебе все още сме живи!*
Владимир Куцаров:
И т.н. – от статията "Журналистически друмища, пътеки и съдби" във в. „Арт-клуб” (стр. 1-2 в броя от май 2001 г.), която статия представлява
изповед, един вид равносметка, отговор на въпроси от и към автора
на поредица саркастични текстове в местната периодика. Чета самоуверени наброски за един труден
живот, но не му съчувствам на този връстник и съгражданин. Изправя се пред
мен тъй объркан, тъй ожесточен! Обичал бил Джек Лондон и Уилям
Сароян; Сароян и мене ми е между любимите автори... Но основното у великия
американски арменец или арменски американец г-н Куцаров като да не е разбрал – любовта и
шеговитата мелодика, утвърждаваща човечността.
Куцаров бил талантлив. Но сарказмът обезсмисля откритията, които прави; напомня герой от комикс, откровен в ожесточението, а защитник уж на унижените и оскърбените, дотам яростно убеден в собствената си правота, че отблъсква. Предполагам, нещо не успява да се справи със бесовете у себе си. Затова публицистиката му стои плакатно назидателна, плоска, липсва й дълбочината на истински страдащия.
Всичко написано от него може лекичко да бъде отстранено с нежна ирония; той е смешен, но не от типа на донкихотовците. В наивността му има преиграване, присъщо на войнствената посредственост** Е, питам се: как тъй човек става слуга на илюзии и погубва своя талант?
Речта му изобилства с прекалености, с изблици на отвращение и гняв, и тъй се обезсмисля; от прекалено засилване губи сила. Аз-аз-аз, дрънчи от този стил на изразяване, "аз и ние сме добрите, а онези там са лошите”. Аман! Бактън от самовлюбеното "аз", драги незаменими, велики Куцаров!
Днешната ни журналистика се задъхва от подобни гласове, и хич не е чудно, че именно г-н Куцаров бил избран тази година за председател на едно от петте люто враждуващи помежду си сдружения на пловдивските местни вестникари. Жал ми е за похабения от омразата му талант. Казва "мразя алчността, лъжата, фалша, лицемерието", но за да надмогнеш тези форми на Озлоблението, тъпичко е да мразиш: нужно е да ги обясниш грижовно, внимателно; иначе сам попадаш в тяхна власт.
Израснах в провинциална бездуховна среда, където кавгаджийските крясъци си бяха част от ежедневието. Макар че не бих могъл да река като съседа Васил Новев: "Как да не ми е мръсен езикът бе, братче, като съм израснал с тези псувни! Че у дома това "Да ти еба майката" го имахме за "Добро утро, радвам се, че те виждам".
Усетя ли някой заканително да настръхва, вежди да бърчи, света да оглежда с мръсен блясък в зъркелите, казвам си: По-далече от този болен мозък! На този болен мозък му избили балансите, нищо добро не го чака: ни него, нито онези глупаци, които му се възхищават. Край такива яростни "японски петлета" тълпата за сеир се сбира, пушилка бол, полза йок.
Към осем снощи звъни ми по телефона Георги Въргов, съседът: да
дойдел за малко. За какво да дойдеш? – грубичко питам, не точно
питам, ами повече отказвам. А той: "Трябва да говорим по една работа.
Удобно ли е, а? Да не си зает?" Не съм зает. Идвай! И след пет минути
станах да му отворя вратата.
....Открили му рак. Като отишъл за резултите от изследванията на стомаха, представил се за съсед на болния. "Вие какъв сте му на този човек?" – попитали го. Казал: "Комшия ми е, лежи на легло. Прати ме да му взема изследванията". Човекът – именит специалист в тази област, заклатил глава: "Не са му добри резултатите, хич не са добри. Ако решите, кажете му, преценете дали да му кажете, но то си е стопроцентов чистокръвен рак".
Отърчава Гошо с епикризата при позната лекарка, същата, която го насочила да се изследва. Разправя: "Седя си аз, а тя, значи, е ей тъй на, встрани от мене. И като прочете, спогледаха се с мед.сестрата и устните си прехапа, демек: лошо. Ама не знае, че аз с крайчеца на окото реакцията й следя. Обръща се, мило се усмихна, взе да ми говори как ще се оправя, че ще се оправя де, и все такива едни. Пък аз: Нали миналия път, като идвах, ви казах: рак е. Не се тревожете, аз съм психически подготвен".
Облякох се, отидохме в кварталното кръчме "Диксън". Усещам, не го свърта на стола. Изпуших осем цигари за нула време. Аз пия бира, той – неговата си мастичка с гроздова. Aма не си чукаме чашите. Стори ми се кощунство да река "Наздраве!" Зад гърба ми се вихри креслива компания на вечните махленски михлюзи: пляскат карти, зъбят се, гнусно се псуват на майка. "Не биваше да казваш на Дочка***, на нея не биваше" – бъбря му. "Да. Сбърках, че й казах. Само дето излишно ще се притеснява. Пък хич не е добре със здравето. Не знам, сама жена, как ще се справя!"
....Открили му рак. Като отишъл за резултите от изследванията на стомаха, представил се за съсед на болния. "Вие какъв сте му на този човек?" – попитали го. Казал: "Комшия ми е, лежи на легло. Прати ме да му взема изследванията". Човекът – именит специалист в тази област, заклатил глава: "Не са му добри резултатите, хич не са добри. Ако решите, кажете му, преценете дали да му кажете, но то си е стопроцентов чистокръвен рак".
Отърчава Гошо с епикризата при позната лекарка, същата, която го насочила да се изследва. Разправя: "Седя си аз, а тя, значи, е ей тъй на, встрани от мене. И като прочете, спогледаха се с мед.сестрата и устните си прехапа, демек: лошо. Ама не знае, че аз с крайчеца на окото реакцията й следя. Обръща се, мило се усмихна, взе да ми говори как ще се оправя, че ще се оправя де, и все такива едни. Пък аз: Нали миналия път, като идвах, ви казах: рак е. Не се тревожете, аз съм психически подготвен".
Облякох се, отидохме в кварталното кръчме "Диксън". Усещам, не го свърта на стола. Изпуших осем цигари за нула време. Аз пия бира, той – неговата си мастичка с гроздова. Aма не си чукаме чашите. Стори ми се кощунство да река "Наздраве!" Зад гърба ми се вихри креслива компания на вечните махленски михлюзи: пляскат карти, зъбят се, гнусно се псуват на майка. "Не биваше да казваш на Дочка***, на нея не биваше" – бъбря му. "Да. Сбърках, че й казах. Само дето излишно ще се притеснява. Пък хич не е добре със здравето. Не знам, сама жена, как ще се справя!"
После заговорихме за предстоящите избори, за нашите политици: че българският ни политически "елит" основно се състои от измамници и тарикати, от морално провалени хора. Казвам му: "Щом имаш болки от месец-два, може да е в начален стадий. Да-да, сигурно е в началния си стадий. Ще го изрежат, ще те тропосат, ще го запечатат туй чудо веднъж завинаги. Добре, че са го хванали още от началото".
Разбърза се. Тръгна да плати сметката. Плати и ето, вървим полекичка двамата в тъмното. Блокът ни е на сто – сто и петдесетина метра пред нас. Огрян от запалените по апартаментите крушки, напомня масивния корпус на пътнически параход. В четирите асансьорни шахти нагоре-надолу като бутала се движат механизмите му. И ми минава през ум, че всички в този кораб сме пътници за Рогошките гробища.
"Ей, ама това лекарство, дето ми го биха, голяма работа! – рече моят приятел, внезапно обнадежден сякаш. – Ама така ми е добре на стомаха!" "Ще се оправиш – говоря повече на мене си, – медицината напоследък много напредна. Няма как да не се оправиш. Сигурен съм, ще се оправиш, знам: ти си издръжлив, печен си, какво ли не ти е минало през главата! Ще се оправиш и сега." – И преметнах ръка през рамото му.
Два месеца по-късно Гошо се спомина. Играхме, ден преди да си отиде, на пейката вдясно от нашия вход мешена табла: като ме би за кой ли път, печално рече: "Виж какво, Бояджиев, на обикновена табла може и да ме биеш, но на тапа няма по-добър от мене".
Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, 24 noe.2014 – edited 14 mar. 2017
______
* Уилям Сароян, „Човешка комедия”, бълг.изд. 1959, финалът на глава VI.
** По подобен начин из форумите за политика в Интернет се подвизава с над трийсетте си (докато им изгубих броя) никнейма личност, която под път и над път себе си титулува философ-психолог.
* Уилям Сароян, „Човешка комедия”, бълг.изд. 1959, финалът на глава VI.
** По подобен начин из форумите за политика в Интернет се подвизава с над трийсетте си (докато им изгубих броя) никнейма личност, която под път и над път себе си титулува философ-психолог.
Идентичен
случай в наше село. В IX клас временно учехме в представителната
сграда на старата Търговска гимназия край бул. Руски в Пловдив,
когато един ден в аулата влетя старче с лъскава като кратунка за
баня главица, а върху палтенцето му в качеството на ордени и медали лъщяха
вързани с тел капачки от консервни кутии, буркани, бирени шишета. Старчето
настояваше, че се сражавало с турците на Сюлейман на връх Св. Никола, че за него (старчето) е писано Вазовото "Опълченците на Шипка" и че от
известната картина "Боят на Шипка" именно то – човечето с тенекиените
капачки, държи канара над главата си, преди да я зафучи по ордите, катерещи урвата с вика "Велик е Аллах". Художникът в разгара на патакламата турил нова рамка върху триножника и рисувал боя от натура.
"Бой за Шипка," худ. Димитър Гюдженов
За всички тези исторически подробности милият искаше от нас, които го
бяхме зяпнали като извънземен, да пожертваме по мизерни някакви си двайсет
стотинки за венец алени рози. Па що алени, що рози и де ще го дене този венец, не
каза.
*** Евдокия, откакто я помня, си беше вечно болнавата,
вечно мрънкаща съпруга, за която Гошо се притесняваше до последния си дъх.
Няма коментари:
Публикуване на коментар