Story – МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО

МЕЛОДИИТЕ

НА ДИНО

     Ще ви издам една тайна: мелодиите. Те се появяват някъде дълбоко у мене и ме изпълват със светлина като голяма черква; всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако ме срещнете в такъв момент, не ви познавам, нищо не бих ви казал, понеже очите ми са затворени за вас и другите наоколо.

     Когато открай-докрай се изпълня от една мелодия, изпитвам най-сладко блаженство, на Седмото небе съм и всички хора с техните дребни грижи, и всички хора с техните дребни радости са ми чужди... защото – независим и от себе си, се издигам нагоре-нагоре, над всички, над всичко тук и... пея.

     Те не могат да се чуят. Чувствам ги у мене, но не съм сигурен къде точно ги чувствам. Появяват се толкова рядко, а и живеенето в материалния свят е нещо прекалено угрижено.

     Когато умря Дино, седмица подир смъртта му си наложих да съм добър и мил човек. Ставах преди останалите, измивах се тихо в банята и излизах навън. Опитвах се никого да не безпокоя, светът да не ме забелязва. На тролейбусната спирка заставах мирно и кротко, обърнат към себе си; не се взирах в очите на хората, както правех преди, а гледах право пред себе си, като се стараех да мисля безобидни неща, например, как добре му стои вратовръзката на някой политик.

     Всяка сутрин тролеят ме изсипваше на едно място – градската Чифте баня, постройка от ХV или ХVІ век. Оттук поемах пътя си през града. А пътят ми не бе сложен: най-напред минаваше през телефонната кабинка вдясно от Тунела, просвредлен под Трихълмието. Влизах, вдигах телефонната слушалка, набирах напосоки шест цифри, и когато мъжът или жената отсреща се обаждаше: "Ало, кой е на телефона?" – казвах тихо: "Смилете се, моля! Дино умря".

     В най-добрия случай чувах гласа на възрастен човек: "Бог да го прости!" – но не съм набожен, не вярвам, че Бог съществува, и този отговор ме натъжаваше още повече. Такъв отговор е като сламка, за която се лови удавникът, а знаем, че въпреки усилията му, удавникът все пак ще се удави, той затова е удавник; но е тъй сантиментален онзи момент, когато обреченият посяга възрадван към нещо, което изобщо го няма в света.

     И тъй, хората до един (с изключение на някое старче) се дразнеха, заканваха се, обиждаха ме с фрази, които трябваше да докажат колко не ги вълнува моята мъка, колко малко ги интересува кой страда в този объркан материален свят, псуваха ме дори. Звучните ругатни и клетви в този непознат за страничен човек Пловдив съпровождат моите мелодии от най-ранното ми детство.

     На втората утрин някакъв мъж рече: "Върви по дяволите с твоя мъртвец! Аз съм жив и не ме интересува нищо друго".

     На четвъртата утрин женски глас унило рече: "Защо настояваш и ние да страдаме? Имам две дечица. Не ни безпокой, моля. Достатъчно грижи си има всеки, достатъчно болка. Повече не безпокой хората".

     И понасях в себе си тъгата по Дино. Вървях по тротоара с надвисналата над него гъста, почти непрогледна мъгла. И ми беше чоглаво. Чувствах се в плен на болезнена печал. Беше ужасно, понеже мисълта за който и да е мъртвец е нищо в сравнение с мисълта за живите.

     А те ме заобикаляха от всички страни. Вървяха с мене задъхани по улиците, задминаваха ме, избутваха ме от пътя си в някоя локва, без да се извинят, без да ме забележат. Толкова съсредоточени в своя мираж, в някоя своя особено важна цел! Сблъскваха се на някой ъгъл, със зъби и нокти воюваха помежду си. Случваше се да погледам как се налагат първом с думи, после с юмруци.

     Повечето – запъхтени, потни, опиянени от своята, според тях – чудесна идея, пресичаха срещу червените светлини на светофара. Леките коли или камиони и автобуси със свистене, със занасяне на колелата си върху влажния асфалт заковаваха муцуна насрещу им. Тези потни хора рискуваха живота си за някоя фантастична глупост, само понеже фантастичната глупост ще накара съседът да се пука от завист. Да-а, повечето рискуваха живота си при всяка непредпазлива стъпка, ала бяха доверчиви, вярваха, че има Господ над тях, че Ангел Спасител е разперил красивите си белоснежни крила, та и не мислеха колко рязко може да приключи това шоу животът.

     Никой не мислеше защо сме на този свят. Може би единствен виждах как цялото това множество с хилядите си уста и бели дробове пъшка в тролея, мърмори, окайва се, гневи се, хленчи, докато чака да докарат вестниците и да чуе последните новини по радиото, бърза да грабне нещо преди другите, ще си строши нозете да препуска, само и само да докопа трошица власт, богатство и слава преди врабците. И защо тича? Закъде е забързало това множество!

     Ала тъгата по Дино не ми позволяваше да мисля дълго за тези неща; тя ме принуждаваше да се страхувам.

     Времето на живота си разделих на две: Слънчево детство и юношество до смъртта на Дино и Ерата на мъглите подир смъртта на Дино.

     Когато съм се появил на белия свят, Дино вече бил възмъжал физически и неколцина дори го наричали мъж. Вземал ме на ръце, разглеждал ме като много крехка и чуплива вещ, опитвал да открие приличаме ли си. До това време успял да преживее раните от една война и да започне втора – войната за моя и неговия живот. От първата – Голямата война, се отървал с някои драскотини по душата и купища спомени, които ми разказваше с неохота понякога, подир настояване и обещания от моя страна да съм послушен син, такъв син, какъвто светът до този момент не е виждал.

     Та ето една от тези истории.

     Взводът на Дино бил пратен да заеме позиция срещу известна с умението да воюва безмилостно немска част. Късно вечерта с осем леки и няколко тежки картечници нашите атакували врага край реката Драва и край селца с ей такива имена: Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя. Куршумите светели досущ като поток празнични фойерверки.

     Докато направи първите няколко крачки, изскачайки от калния окоп, всеки от взвода се страхувал да не загине; в разгара на сражението обаче, когато наистина били наранявани и убивани от куршумите, когато били разкъсвани от шрапнелите, страхът изчезнал. Да се чудиш как у плахия допреди миг човек се буди разгневен хищник, освирепял за кръв, ненаситен да убие всеки, оказал се пред очите му.

     Дино дотолкова се увлякъл да се придвижва напред, че направил онова, което канцеларските плъхове в тила, онези храбри канцеларисти с по две и три звездички върху пагоните си описват с изпъчена гръд в Историята чрез израза "постигнахме пробив на локалния фронтови участък". Нямаше да ме има, да не бил прикладът на леката му картечница "MGМ". Заблуден немски куршум уцелил приклада и го пръснал на късчета, понеже куршумът "дум-дум"е предназначен да троши и раздробява човешки кости.

     Така започнало продължителното отстъпление на Дино, което никой от околните не усетил. Било изтрезняване като утро подир нощ на тежко пиянство.

     Малката война се оказала не по-малко опасна. Двегодишен, у мене се явило твърдото намерение да се отърва веднъж завинаги от пикливите пелени, както и веднъж завинаги да престана да чувам как Дино се горещял, че ще ме изхвърли от прозореца, колко досадно ревливо нещастно същество съм. Значи, преживял съм и мимолетния изблик на отчаяние у него от собствената ми посредственост, докато Дино едвам преживял малария.

     Спасили сме се по чудо. Впрочем, за миналото с него рядко говорехме. И не че сме се страхували, а простичко казано, твърде много обичахме живота.

     Когато навърших първите си десет години, Дино ми издаде най-голямата си тайна: мелодиите. Ето как стана това!

     Той срещна една много красива жена. Жената вероятно също го хареса, и за мене необяснимо защо, двамата се отдалечаваха в някоя гориста местност да се любуват един на друг, да се прегръщат и целуват, да се галят сред поляните и песните на щурците, сред лекия полъх от пеперудени крилца.

     Губеше се с жената дни и нощи. Отначало се правех, че нищо не забелязвам, но един ден ми стана непосилно да подтискам самолюбието си и му казах: или нея, или мене. Тогава, като помълча известно време, за пръв път ми спомена за мелодиите. Когато бил с Нея (присъствието й да съм бележел с голяма буква, негово настояване, на Дино)... Та когато бил с Нея, мелодиите зазвучавали и го изпълвали целия като черква, погледът му се отвръщал от дребните хорски грижи, той се издигал високо и все по-високо, като хлапак се радвал на дъгата, на вятъра, който рошел косите му, на облака, който плувал в небето, което му се струвало бездънно, любувал се на земята, която пред очите му се отваряла хем необятна, хем майчински ласкава със своите цветя, треви, храсти, насекоми, птици, влечуги. В такива моменти плачел от щастие.

     Опитах се да го разбера, но докато ги виждах заедно с Нея, бягах и се криех в някой тъмен ъгъл да изплача пред мишленцата своето нещастие и самота.

     За бъдещето с него не говорехме. Дино никога не каза: "Това ще направя". Предпочиташе да върши нещо свое вместо да мечтае. Спомням си как веднъж ходихме на лов...

     Тръгнахме да бием зайци, но край пенлив ручей съзряхме вълк и тогава Дино ми рече: "Убием ли вълка, ще сторим нещо добро за този свят". Никой не беше ни учил как се трепе вълк. Тръгвам, значи, към вълка, като си придавам безразличен вид. Бях примамката и треперех от страх, а Дино трябваше да стори по-лесното: да стреля, но трепереше, сякаш в пристъп на маларична треска.

     Противно на очакванията ни, вълкът подви опашка и избяга. "Не е бил вълк, а куче" – усмихваше се Дино. Лицето му в онзи миг беше мъжествено и това няма как да забравя.

     Той имаше и едно ловно куче. Двуцевката си държеше окачена над миндера в кухнята, а кучето дремеше пред вратата върху стара проскубана ярешка кожа. Към това куче Дино бе милостив: носеше му храна от работническия стол край стария мост на Марица в Пловдив, с кокален гребен решеше козината му и го наричаше Джон. Джон беше едър сетер на бели и черни петна, аристократ сред глутницата помияри. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино, беше, че не джафкаше по крадците, по циганите зад оградата, лаеше нарядко с дрезгав глас и обикновено дремеше умислен като философ.

      И тъй, един ден в разгара на лятото Дино реши да умре. Почти всичките ни познати деликатно го подсещаха, че му е време да си ходи, така да се каже, да освободи място за друг някой с набръчкана кожа, току изскочил из майчината утроба утрешен юнак над юнаците, най-малкото – тарикат с нагла усмивка. И Дино стори това отпътуване нехайно и кротко, както бе направено всичко, от което се състоеше животът му.

      Събраха се неколцина негови добри приятели и близки. Настояваха да го погребем колкото може по-бързо, за да не се вмирише трупът му. Скръбта си е скръб, но има природни и други закони, които хич не се съобразяват с нашите чувства, нали! Това говореха хората, но като негов син, не желаех да се разделя толкова бързо с Дино. Седях край трупа и го гледах със синовна обич и тъга.

     Отмина седмица. Мина месец, минаха два. Трупът стана грозен: подпухна и посивя. Тогава се уплаших от него и казах на онези хора, че е дошло времето да го погребем. И те го вдигнаха на ръце от сандъка, угасиха свещите, старателно почистиха восъка от пода и отидоха да го погребат. А аз всеки път при излизане от цветните си сънища тръгвах подир скромната катафалка сам да го изпращам до старото градско гробище край булеварда, който води към Цариград. Вървях в мъгливите предпролетни утрини, като се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. Но това с всеки изминал ден, с всяка отшумяла седмица, с всеки приключил месец и отлетяла във вечността година вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една утрин се разделих с мисълта да приличам на Дино.

     Започваха моите Малки войни.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 15 uni 1968 – edIted 15 mar. 2017