Story – СТАРАТА КЪЩА

На всички сънародници, изоставили България и разпилели се по света 

СТАРАТА КЪЩА

     

     През последните дни на лятото семейството на Петър се премести да живее в порутена стара къща. На двора имаше кладенец, водата му беше застояла и светеше на дъното. Край кладенеца, по земята, сетне – върху съседната ограда, оттам – и върху покрива на съседската къща, се виеше голяма лоза. В добре подредения двор цветя изпълваха вечерите с уют, със задушливо ухание, а на утрините придаваха стипчив нежен аромат. 

   В горния ляв ъгъл на източния прозорец се бе настанило лястовиче семейство и вечер беше особено приятно да слуша приглушените звуци, които издаваха уморените птици. Ала най-хубаво бе вътре в самата къща. Подът й скърцаше, не – пееше под нозете. Масивен колкото шкаф стенен часовник, повреден, застинал от незапомнени времена, поставен наскоро между двата прозореца на всекидневната, излъчваше строгост и някакво необикновено спокойствие. 

   В неделя утрин семейството се сбираше около масата и весело тракане на лъжиците о порцелановите съдове с горещо мляко, изпълваше къщата. След закуска бащата излизаше сред големия двор, и като се като удряше с длан по гърдите, казваше високо:

   – Имаме си къща, е-ей!

   Майката се подаваше иззад прозореца и кимаше усмихната.

   Петър обичаше да прекарва дълго време в градината. Застанал покрай някой храст сериозен и вглъбен, разглеждаше пчелите, които отлитаха от цветята и други долитаха. Иззад ъгъла се понасяха гласчетата на двамата близнаци, те дотичваха палави и щастливи: пляскат с ръчички, крещят до небесата:

   – Батко Петър! Батко Петър!

   Оставяше им се да го дърпат за дрехите, да го щипят и да го замерят с камъчета, понеже такава бе обичта им. Често ги откриваше в най-далечния ъгъл на двора прегърнати, вкопчили се едно в друго, заспали. 

    Тъй течаха дните, изпълнени с блажено спокойствие, последните дни на едно дълго и сухо лято.

   После неусетно настъпи есента. Дърветата на двора за няколко нощи пожълтяха; пожълтяха и листата на голямата стара лоза. Небето поизгуби млечния си оттенък, весели бухлати облачета увиснаха над старата къща. Заваляха първите есенни дъждове над Тракия и Петър продължително се вслушваше в тропота на капчука. Нощем това си беше безкрайно приятно занимание. Харесваше му да седи на парапета зад източния прозорец, ням и неподвижен в тъмнината.

   Сутрин се будеше и от леглото се вслушваше в звука на капките, които се стичаха тихо навън. Утрините станаха лениви. Слънцето се измъкваше все по-бавно от дъното на хоризонта, светеше бледо в рехавата мъгла.

   Майката и бащата обикновено все нещо си говореха тихичко в кухнята. Чуваше скърцащия под, който пееше под нозете им. Към седем напущаха къщата, за да идат на работа. Къде работеха не знаеше; това бе далечна страна, която неизвестно защо той наричаше Там.

   – Къде е мама, къде е тате? – пищяха близнаците.

   – Те са там – успокояваше ги Петър.

   Тримата се измъкваха из топлите завивки, сънени и боси, и захващаха всекидневните си игри.

   После листата окапаха, дворът се покри с мъртви, повяхнали цветя, които изглеждаха жалки, тъй сгърчени в безспирния дъжд. Към края на есента дърветата съвсем оголяха. Някога преизпълнена с цвят, жужене и ухания, околността посърна и сега вече най-интересни за Петър станаха прозрачните локви, които се появиха край каменната пътека в огромния двор.

   Близнаците тайно ходеха да си цапат обущенцата в тези локви: пущат клечици в ручея, късчета вестникарска хартия по течението и се любуват на отражението си. После единият започна да кашля, вдигна температура, разболя се и тези посещения бяха преустановени.

   Голямата лоза в двора не даде плод тази есен; унила и безполезна, тя се бе изтегнала над кладенеца, по земята и върху съседната ограда, оттам пък – по покрива на къщата. Приличаше на заспала голяма тъжна змия.

   Дните станаха доста по-кратки. В късните следобеди, понякога, Петър захласнат наблюдаваше бледата месечина; тя се появяваше трепереща, зъзнеща между дъждовните струи, иззад плътните мрачни облаци, които я застигаха и застигаха: опитваше се като русокосо момиче, обкръжено от диваци, да им избяга, но не за дълго – светла и притеснена, преследвана от натрапници пришълци.

   Вечер майката и бащата идеха уморени след напрегнатия ден. Хранеха се мълчаливо, опрели лакти о дървената маса: бащата – грубоват, едър и тромав, и добродушен, майката – крехка, свита и нежна. Говореха си само с откъслечни фрази. Една вечер, като се нахраниха всички и бяха измити и подредени в шкафа чиниите и лъжиците, майката седна при бащата и се остави той да я целуне.

   – Весело ни е тук, нали! – каза тя.

   – Весело ни е – усмихна се той и я погали. Прегърна я и я целуна.

   – Ще си направим нова къща, нали?

   – Да – отвърна като планинско ехо той и се наведе пак да я погали.

   – Не ми харесва тази – продължи майката.

   – Ще направим нова – рече бодро бащата. – Да! Без съмнение, ще се наложи да направим нова къща. Важното е ти да си спокойна.

   Дойде зимата. Съвсем неочаквано то се случи една сутрин. Всички се събудиха някак нови, празнични от необикновената белота в прозорците. Валеше сняг. Валма сняг като фандъци памук се спущаха от сивото небе тържествено, безшумно прелитаха край прозорците на старата къща. Във всекидневната големият стенен часовник придоби някак си тържествен, замислен и сериозен вид. Стрелките му заблестяха, оловните му тежести не изглеждаха толкова грозни.

   През зимата близнаците станаха още по-сънливи. Ходят с дървените си играчки из стаите, и както играят, заспиват, вкопчили един в друг розови пръстчета. Петър навежда глава, съсредоточен гледа как дишат и спят.

   Една неделя през януари майката пак седна върху огромните колене на бащата, остави се той да я целуне, да я погали и каза:

   – Забелязал ли си, че никой не ни идва на гости?

   – Ех и ти! – учуди се бащата и посочи навън. – Нима не ти допада тази приятна здравословна тишина?

   – Да, наистина – съгласи се тя, но изглежда премисляше нещо.

   Той я погали още и още, и още веднъж и излезе навън.

   Същия ден се заеха да правят снежен човек. Отъркаляха две огромни топки сняг, закрепиха ги една върху друга насред запустелия двор. Най-горе туриха трета снежна топка – по-малка, и бащата се захвана да извае лицето. Двете хлапенца се въртяха наоколо, като че повече му пречеха. Размахват тенекиените си лопатки, замерят го със сняг, пищят от радост до небесата. Рухват в снега и се търкалят: по корем – по гръб, по корем – по гръб, изправят се, заклатушкат се по двора с важна патешка походка. Същински снежни човечета!

   Накрая бе нужен и един морков за нос на страховитата снежна грамада. Майката прерови старите касетки със зимнина. Донесе морков – повяхнал, изгубил цвета си. Бащата бучна моркова насред тиквата на снежния човек и се поотдалечи да огледа какво е сторил.

   – Ето! – рече с боботещия си глас. – Това се казва Голям малък Снежен човек. – Качи на раменете си близнаците, заподскача като кон в пухкавия сняг. Майката ги наблюдаваше любопитно, а пък двете хлапета пищяха от страх и удоволствие.

   Отмина зимата. Снегът само за няколко дни се разтопи и сякаш съвсем от нищото изпод някогашните преспи се появиха първите смели кокичета. Пролетта бе дошла. По клоните на дърветата, както и по храстите в двора се появиха малки пъпки, пъпките нараснаха, взеха да серазпукват. Наред с жълтите пламъчета на минзухарите щръкна и тревата по припеците. По средата на април дърветата и храстите потънаха в бяло, розово, червено, жълто, виолетово. Завърнаха се двете лястовици. През първия ден те си пооправяха гнездото, пострадало от есенните дъждове и от мразовитите ветрове на зимата. После отнякъде долетяха още две лястовици и подир два дена Петър откри в горния десен ъгъл на източния прозорец основи на ново лястовиче гнездо. Към три подир обяд четирите лястовици кацаха върху тела за пране и цвърчаха на своя си език.

   Появиха се и други птици. Те всички подскачаха, провираха се сред клоните на дърветата и из прораслите нови вейки на лозата, пърхаха и цвърчаха из храстите.

   Майката и бащата се събуждаха по-рано и Петър чуваше, както винаги, как си бъбрят в съседната стая. Гласът на бащата – дрезгав, на майката – тъжен и мек. Веднъж я чу, че хълца и плаче. Плачът й беше едва доловим. И настръхнал в детското легло, Петър се вслушваше. Това не се повтори , ала сутрин – изплувал рано от розовите детски сънища, той дълго лежеше неподвижен и ням. Когато майката тихичко говореше, то беше добър знак и успокоен, той си мислеше за свои си работи. Вечер заспиваше изпълнен от впечатления и все сънуваше старата къща, отрупаните с ароматен цвят дървета и храсти, лозата, която се вие, птиците и снежния човек, локвите, цветята в двора, кладенеца с пробляскващата вода на дъното. Сънуваше дървения под, който не скърца, а пее под нозете, голямата потъмняла от времето дървена маса, около която са се наредили и тракат с лъжица в порцелановата купичка с горещо мляко и какао. Сънуваше, разбира се, и близнаците – двете розови хлапета, майката сънуваше, сънуваше бащата.

   Ала никога, как никога не сънуваше себе си, може би защото заспиваше винаги с широко отворени очи... там – във всекидневната, в детското си легло между двата прозореца – слънчевия и сумрачния, под строгия стар, огромен часовник, спрял от незапомнени времена.

За да вдигне най-модерния в света бетонен концлагер за диви животни, кметската управа на Пловдив подложи на гола сеч 40 декара 70-годишна гора. България превърнаха в голо сечище лакомите невежи властници.*

Plovdiv, apr. 1969 – edited 27 dec. 2016

_____

* Вж. http://toppresa.com/74794/predskazanieto-na-prepodobna-stojna-balgariya-shte-opustee-otkam-narod-mladite-shte-zabegnat-starite-shte-izmrat-balgariya-shte-udari-danoto

Story – ПРИНЦЕСАТА И ГРАХОВОТО ЗЪРНО

Коледна приказка по приказката на Ханс Кристиан Андерсен

ПРИНЦЕСАТА И ГРАХОВОТО ЗЪРНО

 На моя внук Бобчо-Фасулчо с обич 

     Имаше някога някъде си един кралски син: шарен-марен, чистичък, прилежничък, и най-важното: едничък на мама. Гледаха го родителите му като писано яйчице: нищо не го карат да върши, кофата за боклук не го карат даже да изхвърля, нищо не щат от него. Той пък по цял ден си мечтаеше да се ожени, ама не за каква да е, а за... принцеса. 

    То като се огледа човек, принцеси под път и над път. Повечето са фалшиви обаче: отвън гримирани, белосани, нагласенки, дрънкулки по тях висят, роклите им – от най-скъпо платно, шити по последна мода, ала отвори ли си такава една "цоцолана" златните уста, светът веднага разбира колко е глупава, че и лакома, а очеизвадно й липсва чар. Голям зор си е в навалицата от кресливи грубиянки да откриеш принцеса.

    Преброди царският син много земи, ходи по какви ли не от скъпи по-скъпи курорти у нас и в чужбина. Къде ли не надникна, в какви ли не луксозни палати надзърна, уви, такова момиче не намери. Навираха му в ръце, тикани от пресметливите си роднини, разни изкусно накъдрени глупачки, омазани с червило, фон дю тен, три пласта грим. Обаче как па ни една не накара сърцето му да трепне! Та взе да се отчайва царският син. Разхожда се из царската градина в двореца си от слонова кост с високите кули унил и печален. Лицето му – страдалческо такова едно, жал да ти стане, жив да го оплачеш.

    В царството бабичките, сбрани след обяд да клюкарят по на чаша кафенце, все това говорят: "Бре-ей, колко зле бил устроен светът! Как па само за нашия принц се не намери достойна мома?"

    Отмина пролетта, ей че отмина и лятото. Дойдоха си от Египет щъркелите, лястовиците и другите прелетни птици, излюпиха яйца, отгледаха си пиленца, накрая пак отлетяха на майната си. Пак настана мъглива и дъждовна, обичайна за нашите географски ширини есен. Всичко подгизна от простотия и турски сериали, чалга гърми, моми с огромни изкуствени силиконови цици шетат насам-натам покачени върху високи двайсетсантиметрови токове, дебнат да се хвърлят върху татуираната обезкосмена гръд на някой тарикат паралия, най-малкото – върху закъсал за жена умиращ от скука женкар милионер. Самотно, лепкаво, гнусно – абе, направо казано, адска киша!

    Не щеш ли, една вечер се изви буря. Че като засвяткаха светкавици в небето на зиг-заг, че като затрещяха онези ми ти гръмотевици, като ливна дъжд из ведро – да си умреш от страх. Точно тогава на градските порти точно в полунощ взе да се хлопа. И понеже стражите от фирмата за охрана се бяха изпокрили на сухо, пляскаха белот до полуда и си се наливаха с шотланско уиски, излезе Негово величество старият цар да узнае кой хлопа по никое време.

    И що да види г-н Царят! Пред портите на апартамента, извинете! – на огромния му палат, трепери принцеса, моля ви се! Боже мой, ама на какво приличаше тя! От косите, от дългата до петите й дреха се стича дъждовна вода. Обувчиците й – оплескани в кал. А независимо от това уверява, че е принцеса.

    О-о, как мило и достойно изгледа тя стария господин Цар! Чак като на мъж му стана някак неудобно. И без да се замисля, отключи, пусна я да влезе. И даже тръгна пред нея да й свети с царския си фенер.
 
     Е, в тези тънки дела жените не са така доверчиви. Такава беше и старата госпожа Царкиня. "О-хо! – рече тя на придворните дами. – Сега ще изпробвам аз дали пак не сме случили на поредната повлекана. То аслъ откакто из блока, извинете! – из царството ни, се разчу, че имаме син за женене, какви ли не гарги и кукумявки кръжат и ни досаждат!" И без повече да каже ни една дума, вмъкна се в спалнята за гости, завря се под бледорозовия атлазен балдахин, смъкна на пода всички пухени дюшеци и възглавници, тури едно грахово зърно най-отдолу, а върху граховото зърно пльосна дванайсет дюшека, с гъши пух яко натъпкани, върху тях – още двайсет и четири пухени постелки, и тъй върху цялата купчина луксозен боклук поканиха гостенката да спи.

    На другата сутрин Царят и Царицата първи дотърчаха. Кланят се те, носът им опира в персийския килим, един през друг се мазнят: "Ах!... Добро утро, миличка! Ах, извинете за безпокойството. Ах, ама добре ли се наспахте тази нощ?"... "Ах! – рече принцесата. – Цяла нощ не съм мигнала. Не знам какво му е на това легло, но лежала съм сякаш върху нещо тъй кораво и твърдо, че цялата съм в синини. Ужасна нощ!"

     Тутакси на цялото Царско войнство, което ще да значи: готвачки, телохранители, министри, депутати, царедворци, доносници, натегачи и прочие, шефът на парламента – и той, дотърчали да слухтят, им стана ясно, че пред тях е истинска принцеса. Ами да! Кой друг, моля ви се, ще усети грахово зърно през купчина пухени дюшеци?!

    Какво да кажа повече, то оттук вече всичко е ясно: принцът тутакси се ожени за нея. Най-сетне милият бе сто процента сигурен, че за жена взема не някоя празноглава куха кукла, а истинска принцеса. Граховото зърно с духовата музика на Кралския гвардейски гарнизон, с песни и танци на народите под скиптъра на Негово величество положиха върху бледорозова копринена възглавничка. И сега в музея на кралството се стича куцо и сакато, от кол и въже туристи с фотоапарати прииждат да го разгледат. Го-о-оляма работа, ще кажете! Някакво си грахово зърно...

    Че това не е изсмукана из пръсти, а действителна история от моя роден град, да речем, доказва нещо много важно. Синът на краля, деца, усетил тръпка отляво, дето у всеки от нас е сърцето. Ех, как се задъхал от вълнение! Ех, как заискрили очите му! Зачервил бузи. Станал добър с обикновените хора. А тези нещица винаги са знак, че наистина открил своята принцеса, по-точно: че го споходила самата Любов. 

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 21 noe. 1995 – edited 26 dec. 2016

_______

* По този текст някогашните шестгодишни хлапенца от Школата по пиано в пловдивското училище „Симон Боливар” играха пред родители и гости своята Коледна пиеска. И всички останаха доволни.

Story – АСЯ (4.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

    Продължение на глава III

    Защо ли я поканих да прекараме заедно вечерта? Тя защо се съгласи? Чаках я пред входа на киното, а когато започна прожекцията и тя се появи притеснена, но и доверчива, крадешком прекосихме двора на училището, бутнах предварително открехнатия отвътре прозорец закъм първия етаж, и така, през занималнята за децата от предучилищната група, сетне нагоре по стълбището вмъкнахме се в директорския кабинет. Запалих нафтовата печка, пуснах магнетофона, и като сложих цигара между зъби, кръстосах крак върху крак на шефския трон. Тя пък, извърната на една страна, седна върху дивана, топлеше ръце над печката, любопитно ме гледаше.

    – На колко си години?

    – На осемнайсет – излъгах.

    – Значи си една година по-малък от мен.

    – Това има ли значение за теб?

    – Как мислиш!

    – Нищо не мисля. Хай да потанцуваме.

    Танцуваме. Опитвам да я гушна. Тя се дърпа, забива лакти в гърдите ми, когато посегнах да й разкопчея зелената вълнена блузка с къс ръкав, перна ме през ръката:

    – Не пипай!

    Ами добре. Седнах миролюбиво, зачаках. Заприказвахме дали някой в киното не ни е усетил, дали онези вече са разбрали, че сме заедно. Спрях магнетофона, угасих печката, отворих прозореца стаята да се проветри от цигарения дим. Минахме на пръсти по обратния път, тръгнах да я изпратя към горния край на селото. И преди улицата да завие, тя се спря на ъгъла. Стои като вкопана, гледа ме, ще пробие две дупки в мен:

    – Затвори очи!

    – Що?

    – Ей тъй. Затвори очи, ти казвам!

    Затварям очи. Усетих плътна, всеотдайна целувка. Прокарва езика си между зъбите ми, но се изскубна; и като ми махна за сбогом, изчезна зад ъгъла. Бил съм втрещен. Облизах устни и плюх. Бе инстинктивна реакция, не знам защо. Крача раздвоен към центъра на селото. Тази нощ как да спя, прехвърлям наум цялата вечер... Ама че глупак! Чувствам се хем замаян, хем – въпреки това, тъничка струна в мене звънти. Май съм щастлив.

    След два дена Бекир – ученик от осми клас, със заговорнически вид слага на бюрото ми прегънато няколко пъти листче от тетрадка:

    – Писмо от Асито имаш, другарю*.

    Заоблен, типично женски почерк: "Защо не се обади? Тази вечер ще те чакам пред киното. Ела!"

    Пъхнах листчето в джоба. Що пък не!

    Наистина я видях пред киното, кого чакаше сред купчината момичета и момци, само моя милост може би знаеше. Изтраяхме всички да влязат в киносалона и по познатата пътечка се вмъкнахме в училището; този път я отведох в дъното на коридора горе, в спалното помещение за хлапенцата от началния курс. Избрах легло до прозорците, по-далече от вратата, край шкафа с музикалните инструменти.

    Лягаме. Прегръща ме, целува ме, и докато ме гали и целува, шепнейки нещо неразбираемо, припряно разкопчавам палтото й. Вдигнах полите на дебелата зимна рокля, замотах се с белите й чорапки, запратих високите й модни ботушки през две или три легла настрани. Единият от тях изглежда уцели големия училищен барабан, защото и двамата подскочихме от звук, подобен на топовен изстрел…

    Заредиха се дни на очакване. Кога пак ще я видя?

    Вътрешно обаче съм спокоен – все ми е едно, нали нищо от мечтаното не откривам в тази плътска връзка! А дните си летят. Продължих да витая в сферата на книжния си живот, където съм и цар, и просяк дращя същите безнадеждни стихове, съзерцавам света, хората, вслушвам се в шумове и разговори наоколо, търся зрънцата истина, обзет от самочувствие, че съм нещо различно от всички тези толкова обикновени хора, че звездата ми е силна, твърде силна, и разперя ли криле, само да реша, ще отлетя от това провинциално мъртвило. Ето, наближава пролетта. Месец-два, още много мъничко, и ще доплувам до бреговете й, отрупани с ароматни цветя.

    Започнах седмично веднъж да прекосявам полето до Балчик. Няколко пъти с мене идва Данко, после вземахме с нас и очилатата Ася. Заставаме на стръмния сипей над шумящите долу налитащи, монотонно плискащи се вълни, над съскащия пясък, греем лице на оскъдното зимно слънце.

    Не се виждам обсебен от нея. В края на краищата, нали не аз я търся! Качваме се на рейса за Варна: аз – на някоя от по-предните седалки, тя – в противоположния ъгъл, сама на седалка, външно непознати един за друг, безразлични. Вече сме на автогарата в Балчик. Вървя напред, тя – подир мене. Слизаме на брега, промъкваме се по криволичеща край свлачищата пътечка. Храстите ни закриват от света. Прегръщам я сред малка, колкото носна кърпа, полянка с изсъхнала тревица. Постилам балтона си, тя ляга и се любим…

    Назад – по същата пътечка. Спирам. Сядаме върху извишаващо се над плажа местенце, на ръба пред скосен като с нож къс земя. Десетина метра под нозете ни вълни с дантелена бяла якичка грохотно прииждат, блъснат се в едрите обли камъни, превземат ги с шум, после – оттегляйки се, като с кравешки език засмукват пясък, камъчета, черупки и то е вечният ритъм, и то е вечната любовна мелодия на вълната и брега. Паля цигара, давам й да опита от цигарата ми. Кашля. Смеем се.

    – Защо Аси! – казвам. – Би трябвало да е Ася. Има я у Тургенев…

    – Не знам. Така ме кръстили. Аси се казвам, не Ася. Но ти, ако толкова искаш, можеш да ми казваш Ася, няма да ти се сърдя.

    – Ще ти викам Ася.

    – Хе! – поглежда ме дяволито.

    Отново в автобуса, отново скучни, безразлични непознати до Гурково. Автобусът се отбива само веднъж – в Царичина, да разтовари неколцина местни хора с вечните им чанти, бохчи. Прави маневра, обръща, после от разклона поема наляво и... след някакви си шест-седем километра асфалт ей ти го Гурково. Слизам с ръце в джобовете на центъра, пред спортната зала "Славия", Ася продължава към следващата спирка, която е и крайна за шофьора, който там и ще преспи – в родното й село Тригорци. Нищо не знам за родното й село, не ме интересува кой живее там, какви са хората, как я карат. Доволен съм от себе си и толкова. Какво повече!

    В мъглив четвъртък хващаме автобуса за Варна, на Златните пясъци слизаме, търся хотел "Амбасадор"; били сме тук с Данко, обстановката ми е позната. На рецепцията с моята дама разиграваме репетиран преди това етюд. Тя уж в командировка, аз – по свои си делови работи. И абсолютно непознати! Наема апартамент от скъпите, категория лукс: с огромно легло, радио, телефон, вана, чудесен изглед към морето; моя милост деля една от мизерните най-евтини стаи без изглед; изгледът ми е към задния двор, където са кофите за боклук. Деля стайчето с голобрадо селянче, на което в седем надвечер навъсено обяснявам, че тази нощ няма да съм тук, тъй че дишай спокойно, мой човек! И всичко ми е наред: "спи градът". Дали у плачливия Дебелянов не се мъдри това, минава ми през ум:

Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

бродя аз бездомен и самин –

а дъждът ръми, ръми, ръми... 

    Истина, ситен дъждец ръсеше гадно и всичко вън от хотела бе ужасно тъжно. Вмъквам се като лисугер при нея. Събличам натежалия от влагата балтон.

    – Ама ти... Тук ли смяташ да спиш?

    – Че къде другаде! – отвръщам бодро, шляпайки към величествената порцеланова вана.

    Любим се нетърпеливо страстно. Крие се в завивките като розов заек в пухкава преспа. Вижда ми се странно податлива и пробвам какво ли не. По някое време кипря се гол пред огледалото, любувам се, въртя копчето на радиоапарата музика да намеря. Няма музика. Идиоти. Защо фанфари не звънтят. Вдигам телефона... Боже мой, ах, Господи, на кого да се обадя в среднощния час, когато всички спят като заклани? На никого няма да се обаждам. Никой не ме интересува в този момент. Пък и по-добре никой за мене от този момент нататък да не се интересува. Хубаво ми е в тази стая. В леглото лежи момичето, с което съм се любил; зад прозореца морските вълни с грохот се лашкат в прибоя; на крачка, само на крачка от хотела е абсолютен мрак, в окото да ти бръкнат, няма да го видиш кой е.

     Някъде след девет слизаме в ресторанта. Вечеряме пилешки мръвки в подозрително кафяв възкисел сос с пържени гъби печурки. Предлагат и кошница цветя. С широк жест на човек, дето не си знае парата:

    – Два букета! Пардон... Четири букета от ей тия, червените лалета!

    Пием руйно вино – от глинени канички, пуша много специални цигари, "Филип Морис мултифилтър". С активен въглен; пише и е показано върху кутията как никотинът е поглъщан от активния въглен. "Що ли ги пуша тия фъшкии, като им отнели най-сладкото, никотина?" Тъп опит за остроумие. Срещу мене – ококорените й очи.

    Ресторантът – пълен. Уж зима, уж работен, делничен ден, а откъде са се взели всичките тези хора? Оркестърът свири не дотам зле, справят се някак. Леле-е, танго! Обожавам тангото, казано ехидно. Донякъде е истина обаче. Танцуваме. На моменти обърквам такта и стъпката, но моята дама смирено е приклопила взор. От време на време усещам, че ме разглежда с любопитство. Какво ли мисли? По дяволите, каквото ще да мисли! Нейна си работа.

    Качваме се в хотелските покои малко преди полунощ; до следния ден сутринта поставям свой много личен, чисто мъжки рекорд: шест пъти, и то пълноценно, оле-оле! Заспиваме гушнати като братче и сестриче... На утрото откривам, че чаршафа под задника и гърба до шията ми е влажен, та и подгизнал, противно лепкав. Леле-е-е, отде ли се е изсипала толкова гадост! Криво-ляво маскираме стореното и се изнизваме към бара.

    Долу е мистично тихо, призрачно и празно. Пием блудкавото им кафе. Поръчвам от същите цигари. Мултифилтър... Го-о-оляма работа!... Цигари като цигари.

    Разхождаме се бавничко край моренцето. Мъгливо е. Загубваме се из мъглата, която се носи на огромни валма ниско току над пясъчната ивица, откриваме се с ръкомахане, подскачане, щури крясъци. Тържествен, соча да види какво тъкмо съм сътворил с парче мидена черупка: Ася + Жорес, не й прави кой знае какво впечатление. Нахална вълна изтрива имената ни. И ние тъй, прорязва ме, ще изчезнем някой ден от този свят. 

    Връщаме се подир обяд на село и никой не се досеща къде сме били, какво сме правили, познаваме ли се изобщо.

    Данко, угрижен:

    – Къде се губиш? Търсих те навсякъде.

    Шест пъти ни запознават. Шест пъти в разни компании, по различно време в течение на месец при различни обстоятелства си подаваме ръка:

    – Приятно ми е, Ася.

    – Казвам се Жоро.

    Ама наистина, няма ли кой да ни запознае все пак!

      Следва

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, uni 1987 – edited 24 dec. 2016 

______
* По онова време ученикът се обръщаше към учителя с "другарю". В училище, помня, през есента на 1992 г., колегата биоложка Петкана Кръчмарова сръга с лакът тогавашната простосмъртна даскалица Цвета Иванова – просперираща днес пловдивска бизнес-дама, па забучи показалец в стомаха ми, сякаш ям малки деца: "Виж го, мари Цвето, този им е главатарят на анархистите. Всички сме другари, само той господин". Членовете на БКП първом се опъваха, терсене им беше, а после... ех, после, като решиха да се правят на праведни демократи, не можеш ги настигнеш, не можеш ги спреш! 

Ars Poetica – НЕ, НЕ СЪМ БЕЗРАЗЛИЧЕН

НЕ, НЕ СЪМ БЕЗРАЗЛИЧЕН

Разбира се, че си мечтая
за розовия ти корем,
за полумрака в мойта стая
и за очите, впити в мен.

Да те целувам, да те галя,
уж свой, ала и малко чужд,
достатъчно – за да изгрява
червенина под твоя руж.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 22 apr. 2011 – edited 23 dec. 2016

Ars Poetica – АФРОДИТА

АФРОДИТА

Родена, за да изкушава със свян и малко голота,
насън го съблазни такава, каквато си я пожела –

предизвикателна, свенлива, тя лекичко го покори
със замълчаване учтиво, де дамите са най-добри.

И аз не виждам по-щастлива сред всичките жени.
Мъжете гледат завистливо стрелата й как го рани.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 26 oct. 2012 – edited 23 dec. 2016

Story – АСЯ (3.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей (1899-1961), из "Безкраен празник"

АСЯ

Глава ІІІ

    Забелязали ли сте как пролетта прави първите си плахи стъпки още в самия край на февруари, макар да се е случвало възцаряването й да се провлачи някоя година чак до първите дни на май? През 1972 г. използвах всеки свободен час, за да изляза – ако не из полето, то в околностите на Гурково. Имаше тогава там млада, едва преди година-две засадена елхова горичка и бе чудно хубаво да застана с лице към слънцето, да се вслушам в неспирния добруджански вятър, свистящ в зелените елхови иглички. Заешки дири като момино герданче прорязват снега, хванал тънка корица, а на вълни-на вълни от селото наедно с мирис на оборски тор и горени дръвца долита крясъкът на селските гъски. Сойка кацне върху храста наблизо, любопитно завърти главица, разлюлее клонче, сипне се като брашънце ситен снежец, а тя вече отлита и в кристалния въздух чувам как, отдалечавайки се, заглъхва едва доловимото свистене от крилата й. 

    Имах си любими местенца из околността. В старото турско гробище край Брястово (някогашното Тартамуш), обрасло с ниски криви дървета и непроходим гъсталак от бурени и храсти, можех на воля да си мисля за преходността на живота, да се изпълвам със самочувствие, че може и да не съм вечен, ала съдбата си ще контролирам като опитен водач на тежък камион по криволичещ планински улей.

    Отвъд пътя, срещу гробището като гнойна пъпка от орната нива се издигаше бетонен бункер с тесни хоризонтални прорези; през процепите на това място до 1940 г. пътя Балчик-Каварна войската държала под обстрел, но за мене пустият бункер беше атракция, страховито някога военно съоръжение, изгубило стойност. От вътрешността му кърът изглеждаше изпълнен с опасности, които изненадващо са в състояние да те атакуват, и за мене то бе тръпка, вълнуващо преживяване.

    От срещуположния край над Гурково имаше рехава дива горичка. Някога тя обграждала несъществуващото вече село Поляна. По онова време, в ранната пролет на 1972 г., тук бяха останали едва три-четири постройки, и те самотно стърчаха сред изсъхнали, затрупани от преспите буренаци. Отвисоко, през мъглицата, с часове стоях да гледам дворовете, улиците, покривите на Гурково, да долавям звука от черковната камбанка в прихлупения и затова уютен февруарски хоризонт.

    По-нататък по шосето за Вранино – вляво, подир меко заоблено нанагорнище лежеше умиращото село Македонка, дето живееха двама старци самотници: дядо Гьорги и баба Донка. Всичко му беше наред на това селце: къщите, дамовете (както тук наричат оборите) дуварите, редени по типичния за този край начин: от камъни, в които личат мидени черупки. Пътечките между дворовете не бяха заличени, но сега там вече се разхождаха само гарги, свраки, диви зайци, които ровеха за корени.

    Веднъж в късен зимен подиробяд потропах по портичката на двамата старци и те в моя чест заклаха пиле, сипаха ми възкисело добруджанско винце и с адаша пушихме евтини цигари. Беше топличко, приятно и тъжно. Животът, оголен във величествената си простота, нашепваше приказки за отминали времена, кога кипял труд, веселие и грижи отеквали в отдавна замрелите постройки. Селото се рушеше като напусната от любов идея.

    Мълчах и слушах дрезгавите гласове на двамата съпрузи, които се крепяха един другиго като деца в непроходим лес, поправяха се и – ту единият, ту другият, подхващаха все една и съща, като че без начало и без край история на отминалите дни. Какво било, когато правели общото стопанство, колко струвал литърът газ или олио през войната, как даскалът румънец ги пердашел с дълга пръчка по главата и раменете, чуел ли учениците му да говорят български, с каква дива надменност се държали към българите румънските чокои и чиновници, макар инак да не били лоши хора, как еди коя си година морето замръзнало, та за сол и брашно, вместо с каруци, мъжете ходели до Каварна за по-пряко през морето с шейни по леда.

    Пешком по скърцащия под нозете ми пръхкав сняг се прибирах в Гурково, обхванат от сладка леност. Хапвах надве-натри в училищния стол и се заключвах в изстиналата квартира, зъзнещ не от студ, а от самота.

    Вечер, подир часовете в училище, сядахме в някоя квартира да пием кафе, винце и да слушаме все едни и същи парчета от надраните стари грамофонни плочи. Бяхме млади, неопитни, вътрешно опнати като струна от напрегнатост, че нещо ей сега, в този миг може да се случи. Момичетата мълчаха или хихикаха предизвикателно, а ние – млади мъже, правехме се на заети в делови разговори, от които сякаш зависи светът. Почти всички поизраснали девойчета от селото бяха тук. 

    Дотегна ми всичко това и научих момчетата да въртят празна бутилка на пода в някое жилище и късметлията да се натиска с някое от мометата, което гърлото на бутилката посочи, в съседната тъмна стая.

    – Ой, да ми падне Гинчето – провикна се някакъв глупак в полумрака, – такъв ще й изпукам зад врата! Леле, Гинче!

    Всички те желаеха едно и също, но им беше неловко да го изразят; нежността негласно смятаха за слабост откъм мъжката страна, та се държаха шеговито уж, а пък просташки грубо. Нямах тоя дерт, ала сърцето ми беше студено; наблюдавах, изучавах ги, разкъсван от снизхождение и интелигентска ирония.

    Най-истинските мои часове бяха горе, в кабинета по литература на втория етаж, когато учениците отдавна са се разотишли вече. Седях в изстиващата класна стая, зад плътни черни плюшени завеси и дращех печални стихове, докато на училищния грамофона се въртяха "Литургиите" на Чайковски с тяхната катедрална дълбоко изстрадана човечност. Нанизах тъй поне две дузини стихотворения. От тях лъхаше печал и безнадеждност. Откъде това чувство? Може би от желанието да съм нужен на някого?... Ама не! Не на учениците, не и на двама-трима приятели от селото. Този някой трябваше да е жена, млада жена, очарователна, умна жена, не посредствена някоя дунда, която глупаво квака от ъгъла си, за да привлече вниманието ми.

    Два пъти през седмицата в салона на селския културен клуб прожектираха кино. Филмовите ленти идеха в метални кутии; шофьорите на междуградския рейс ги оставяха направо на спирката, тъй че ако киномеханикът – нисичко, набито, здраво момче, закъснееше, ергените от селото понасяха тенекиените кутии на поредния филм към кино-кабинката, запалваха високата поне два метра нафтова печка вдясно от сцената и с блъсканици, закачки и смях заемаха местата наоколо. Често салонът беше почти празен; на последните редове се сгушваха няколко влюбени двойки и докато траеше прожекцията, отзад долиташе цъкане на слънчогледово семе, приглушени въздишки, възклицания, понякога – и някоя звучна плесница.

    Обикновено сядах самичък на някой от предпоследните редове: не толкова назад, че да преча на влюбените, но пък и те да не ме разсейват в тъмното. После при мене взе да сяда Данко, който се чувстваше задължен сякаш да ми обясни кое момиче как се казва и с кого от мъжкарите си има вземане-даване; но това правеше не за да ми угоди, а вероятно се е усещал неловко, че няма за какво да говорим. Не беше свикнал с моя нрав – мълчанието го гнетеше, но започнеше ли филмът, съсредоточаваше се върху екрана и аз се радвах, като долавях край себе си присъствието на този мълчалив верен приятел.

    След това нахълтвахме в стаичката на киномеханика и там на разхлопан, лепкав от мръсни пръсти магнетофон слушахме пак онези до болка познати парчета от похабени грамофонни плочи: съставите "Манго Джери", "Битълс", "Ролингстоунс". Идваха и няколко непознати момичета, които се държаха тук като у дома си: фамилиарничеха с механика, сякаш на драго сърце приемаха циничните вицове с вид, който казваше: "Охо, ние още колко работи знаем!" Момчетата ги побутваха оттук-оттам, караха ги да се червят, пощипваха ги, па ги черпеха с цигари и по мъничко захващаха да ги дразнят, че нищо, ама нищичко не разбират от "онези работи" и са още много зелени.

    Излизаме от задименото стайче, мълча, а Данко току въздъхне:

    – Такива сме си ние, брат ми. Не им забелязвай!

    – А! Какво да им забелязвам, всичко си е нормално – отвръщам уклончиво, и както крачим по опустялата глуха улица към вдовишката къщица на майка му, захващаме да обсъждаме току-що гледания филм. Майка му леля Керанка все го чакаше и чакаше, и чакаше. Без думица да отрони, отхлупи тенджерата и кухничката се изпълни с аромат на готвено.

    Веднъж след киното Данко извади сноп опърпани листове от стара тетрадка и на мъждивата светлина над кухненската маса, замляна в трохи, ми чете свои стихове, в които имаше непонятна за мене, но твърде близка и позната тъга по отлитащите дни. Ще дойде пролетта, успокоявах го, после – и лятото. Ще хукнем двамата към плажовете край моренцето. На всяка цена ще отскочим и до луксозната "Русалка" – френския курорт зад Каварна, забранен за българи, ще погледаме как си живеят там френските момичета, ще отмъкнем по едно, както вълк мята плячка на гръб.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

    Следва 

Plovdiv, uni 1987 – edited 23 dec. 2016