Story – ПРИНЦЕСАТА И ГРАХОВОТО ЗЪРНО

Коледна приказка по приказката на Ханс Кристиан Андерсен

ПРИНЦЕСАТА И ГРАХОВОТО ЗЪРНО

 На моя внук Бобчо-Фасулчо с обич 

     Имаше някога някъде си един кралски син: шарен-марен, чистичък, прилежничък, и най-важното: едничък на мама. Гледаха го родителите му като писано яйчице: нищо не го карат да върши, кофата за боклук не го карат даже да изхвърля, нищо не щат от него. Той пък по цял ден си мечтаеше да се ожени, ама не за каква да е, а за... принцеса. 

    То като се огледа човек, принцеси под път и над път. Повечето са фалшиви обаче: отвън гримирани, белосани, нагласенки, дрънкулки по тях висят, роклите им – от най-скъпо платно, шити по последна мода, ала отвори ли си такава една "цоцолана" златните уста, светът веднага разбира колко е глупава, че и лакома, а очеизвадно й липсва чар. Голям зор си е в навалицата от кресливи грубиянки да откриеш принцеса.

    Преброди царският син много земи, ходи по какви ли не от скъпи по-скъпи курорти у нас и в чужбина. Къде ли не надникна, в какви ли не луксозни палати надзърна, уви, такова момиче не намери. Навираха му в ръце, тикани от пресметливите си роднини, разни изкусно накъдрени глупачки, омазани с червило, фон дю тен, три пласта грим. Обаче как па ни една не накара сърцето му да трепне! Та взе да се отчайва царският син. Разхожда се из царската градина в двореца си от слонова кост с високите кули унил и печален. Лицето му – страдалческо такова едно, жал да ти стане, жив да го оплачеш.

    В царството бабичките, сбрани след обяд да клюкарят по на чаша кафенце, все това говорят: "Бре-ей, колко зле бил устроен светът! Как па само за нашия принц се не намери достойна мома?"

    Отмина пролетта, ей че отмина и лятото. Дойдоха си от Египет щъркелите, лястовиците и другите прелетни птици, излюпиха яйца, отгледаха си пиленца, накрая пак отлетяха на майната си. Пак настана мъглива и дъждовна, обичайна за нашите географски ширини есен. Всичко подгизна от простотия и турски сериали, чалга гърми, моми с огромни изкуствени силиконови цици шетат насам-натам покачени върху високи двайсетсантиметрови токове, дебнат да се хвърлят върху татуираната обезкосмена гръд на някой тарикат паралия, най-малкото – върху закъсал за жена умиращ от скука женкар милионер. Самотно, лепкаво, гнусно – абе, направо казано, адска киша!

    Не щеш ли, една вечер се изви буря. Че като засвяткаха светкавици в небето на зиг-заг, че като затрещяха онези ми ти гръмотевици, като ливна дъжд из ведро – да си умреш от страх. Точно тогава на градските порти точно в полунощ взе да се хлопа. И понеже стражите от фирмата за охрана се бяха изпокрили на сухо, пляскаха белот до полуда и си се наливаха с шотланско уиски, излезе Негово величество старият цар да узнае кой хлопа по никое време.

    И що да види г-н Царят! Пред портите на апартамента, извинете! – на огромния му палат, трепери принцеса, моля ви се! Боже мой, ама на какво приличаше тя! От косите, от дългата до петите й дреха се стича дъждовна вода. Обувчиците й – оплескани в кал. А независимо от това уверява, че е принцеса.

    О-о, как мило и достойно изгледа тя стария господин Цар! Чак като на мъж му стана някак неудобно. И без да се замисля, отключи, пусна я да влезе. И даже тръгна пред нея да й свети с царския си фенер.
 
     Е, в тези тънки дела жените не са така доверчиви. Такава беше и старата госпожа Царкиня. "О-хо! – рече тя на придворните дами. – Сега ще изпробвам аз дали пак не сме случили на поредната повлекана. То аслъ откакто из блока, извинете! – из царството ни, се разчу, че имаме син за женене, какви ли не гарги и кукумявки кръжат и ни досаждат!" И без повече да каже ни една дума, вмъкна се в спалнята за гости, завря се под бледорозовия атлазен балдахин, смъкна на пода всички пухени дюшеци и възглавници, тури едно грахово зърно най-отдолу, а върху граховото зърно пльосна дванайсет дюшека, с гъши пух яко натъпкани, върху тях – още двайсет и четири пухени постелки, и тъй върху цялата купчина луксозен боклук поканиха гостенката да спи.

    На другата сутрин Царят и Царицата първи дотърчаха. Кланят се те, носът им опира в персийския килим, един през друг се мазнят: "Ах!... Добро утро, миличка! Ах, извинете за безпокойството. Ах, ама добре ли се наспахте тази нощ?"... "Ах! – рече принцесата. – Цяла нощ не съм мигнала. Не знам какво му е на това легло, но лежала съм сякаш върху нещо тъй кораво и твърдо, че цялата съм в синини. Ужасна нощ!"

     Тутакси на цялото Царско войнство, което ще да значи: готвачки, телохранители, министри, депутати, царедворци, доносници, натегачи и прочие, шефът на парламента – и той, дотърчали да слухтят, им стана ясно, че пред тях е истинска принцеса. Ами да! Кой друг, моля ви се, ще усети грахово зърно през купчина пухени дюшеци?!

    Какво да кажа повече, то оттук вече всичко е ясно: принцът тутакси се ожени за нея. Най-сетне милият бе сто процента сигурен, че за жена взема не някоя празноглава куха кукла, а истинска принцеса. Граховото зърно с духовата музика на Кралския гвардейски гарнизон, с песни и танци на народите под скиптъра на Негово величество положиха върху бледорозова копринена възглавничка. И сега в музея на кралството се стича куцо и сакато, от кол и въже туристи с фотоапарати прииждат да го разгледат. Го-о-оляма работа, ще кажете! Някакво си грахово зърно...

    Че това не е изсмукана из пръсти, а действителна история от моя роден град, да речем, доказва нещо много важно. Синът на краля, деца, усетил тръпка отляво, дето у всеки от нас е сърцето. Ех, как се задъхал от вълнение! Ех, как заискрили очите му! Зачервил бузи. Станал добър с обикновените хора. А тези нещица винаги са знак, че наистина открил своята принцеса, по-точно: че го споходила самата Любов. 

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 21 noe. 1995 – edited 26 dec. 2016

_______

* По този текст някогашните шестгодишни хлапенца от Школата по пиано в пловдивското училище „Симон Боливар” играха пред родители и гости своята Коледна пиеска. И всички останаха доволни.