"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."
Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"
АСЯ
Продължение на глава III
Защо ли я поканих да прекараме заедно вечерта? Тя защо се съгласи? Чаках я пред входа на киното, а когато започна прожекцията и тя се появи притеснена, но и доверчива, крадешком прекосихме двора на училището, бутнах предварително открехнатия отвътре прозорец закъм първия етаж, и така, през занималнята за децата от предучилищната група, сетне нагоре по стълбището вмъкнахме се в директорския кабинет. Запалих нафтовата печка, пуснах магнетофона, и като сложих цигара между зъби, кръстосах крак върху крак на шефския трон. Тя пък, извърната на една страна, седна върху дивана, топлеше ръце над печката, любопитно ме гледаше.
– На колко си години?
– На осемнайсет – излъгах.
– Значи си една година по-малък от мен.
– Това има ли значение за теб?
– Как мислиш!
– Нищо не мисля. Хай да потанцуваме.
Танцуваме. Опитвам да я гушна. Тя се дърпа, забива лакти в гърдите ми, когато посегнах да й разкопчея зелената вълнена блузка с къс ръкав, перна ме през ръката:
– Не пипай!
Ами добре. Седнах миролюбиво, зачаках. Заприказвахме дали някой в киното не ни е усетил, дали онези вече са разбрали, че сме заедно. Спрях магнетофона, угасих печката, отворих прозореца стаята да се проветри от цигарения дим. Минахме на пръсти по обратния път, тръгнах да я изпратя към горния край на селото. И преди улицата да завие, тя се спря на ъгъла. Стои като вкопана, гледа ме, ще пробие две дупки в мен:
– Затвори очи!
– Що?
– Ей тъй. Затвори очи, ти казвам!
Затварям очи. Усетих плътна, всеотдайна целувка. Прокарва езика си между зъбите ми, но се изскубна; и като ми махна за сбогом, изчезна зад ъгъла. Бил съм втрещен. Облизах устни и плюх. Бе инстинктивна реакция, не знам защо. Крача раздвоен към центъра на селото. Тази нощ как да спя, прехвърлям наум цялата вечер... Ама че глупак! Чувствам се хем замаян, хем – въпреки това, тъничка струна в мене звънти. Май съм щастлив.
След два дена Бекир – ученик от осми клас, със заговорнически вид слага на бюрото ми прегънато няколко пъти листче от тетрадка:
– Писмо от Асито имаш, другарю*.
Заоблен, типично женски почерк: "Защо не се обади? Тази вечер ще те чакам пред киното. Ела!"
Пъхнах листчето в джоба. Що пък не!
Наистина я видях пред киното, кого чакаше сред купчината момичета и момци, само моя милост може би знаеше. Изтраяхме всички да влязат в киносалона и по познатата пътечка се вмъкнахме в училището; този път я отведох в дъното на коридора горе, в спалното помещение за хлапенцата от началния курс. Избрах легло до прозорците, по-далече от вратата, край шкафа с музикалните инструменти.
Лягаме. Прегръща ме, целува ме, и докато ме гали и целува, шепнейки нещо неразбираемо, припряно разкопчавам палтото й. Вдигнах полите на дебелата зимна рокля, замотах се с белите й чорапки, запратих високите й модни ботушки през две или три легла настрани. Единият от тях изглежда уцели големия училищен барабан, защото и двамата подскочихме от звук, подобен на топовен изстрел…
Заредиха се дни на очакване. Кога пак ще я видя?
Вътрешно обаче съм спокоен – все ми е едно, нали нищо от мечтаното не откривам в тази плътска връзка! А дните си летят. Продължих да витая в сферата на книжния си живот, където съм и цар, и просяк дращя същите безнадеждни стихове, съзерцавам света, хората, вслушвам се в шумове и разговори наоколо, търся зрънцата истина, обзет от самочувствие, че съм нещо различно от всички тези толкова обикновени хора, че звездата ми е силна, твърде силна, и разперя ли криле, само да реша, ще отлетя от това провинциално мъртвило. Ето, наближава пролетта. Месец-два, още много мъничко, и ще доплувам до бреговете й, отрупани с ароматни цветя.
Започнах седмично веднъж да прекосявам полето до Балчик. Няколко пъти с мене идва Данко, после вземахме с нас и очилатата Ася. Заставаме на стръмния сипей над шумящите долу налитащи, монотонно плискащи се вълни, над съскащия пясък, греем лице на оскъдното зимно слънце.
Не се виждам обсебен от нея. В края на краищата, нали не аз я търся! Качваме се на рейса за Варна: аз – на някоя от по-предните седалки, тя – в противоположния ъгъл, сама на седалка, външно непознати един за друг, безразлични. Вече сме на автогарата в Балчик. Вървя напред, тя – подир мене. Слизаме на брега, промъкваме се по криволичеща край свлачищата пътечка. Храстите ни закриват от света. Прегръщам я сред малка, колкото носна кърпа, полянка с изсъхнала тревица. Постилам балтона си, тя ляга и се любим…
Назад – по същата пътечка. Спирам. Сядаме върху извишаващо се над плажа местенце, на ръба пред скосен като с нож къс земя. Десетина метра под нозете ни вълни с дантелена бяла якичка грохотно прииждат, блъснат се в едрите обли камъни, превземат ги с шум, после – оттегляйки се, като с кравешки език засмукват пясък, камъчета, черупки и то е вечният ритъм, и то е вечната любовна мелодия на вълната и брега. Паля цигара, давам й да опита от цигарата ми. Кашля. Смеем се.
– Защо Аси! – казвам. – Би трябвало да е Ася. Има я у Тургенев…
– Не знам. Така ме кръстили. Аси се казвам, не Ася. Но ти, ако толкова искаш, можеш да ми казваш Ася, няма да ти се сърдя.
– Ще ти викам Ася.
– Хе! – поглежда ме дяволито.
Отново в автобуса, отново скучни, безразлични непознати до Гурково. Автобусът се отбива само веднъж – в Царичина, да разтовари неколцина местни хора с вечните им чанти, бохчи. Прави маневра, обръща, после от разклона поема наляво и... след някакви си шест-седем километра асфалт ей ти го Гурково. Слизам с ръце в джобовете на центъра, пред спортната зала "Славия", Ася продължава към следващата спирка, която е и крайна за шофьора, който там и ще преспи – в родното й село Тригорци. Нищо не знам за родното й село, не ме интересува кой живее там, какви са хората, как я карат. Доволен съм от себе си и толкова. Какво повече!
В мъглив четвъртък хващаме автобуса за Варна, на Златните пясъци слизаме, търся хотел "Амбасадор"; били сме тук с Данко, обстановката ми е позната. На рецепцията с моята дама разиграваме репетиран преди това етюд. Тя уж в командировка, аз – по свои си делови работи. И абсолютно непознати! Наема апартамент от скъпите, категория лукс: с огромно легло, радио, телефон, вана, чудесен изглед към морето; моя милост деля една от мизерните най-евтини стаи без изглед; изгледът ми е към задния двор, където са кофите за боклук. Деля стайчето с голобрадо селянче, на което в седем надвечер навъсено обяснявам, че тази нощ няма да съм тук, тъй че дишай спокойно, мой човек! И всичко ми е наред: "спи градът". Дали у плачливия Дебелянов не се мъдри това, минава ми през ум:
– На колко си години?
– На осемнайсет – излъгах.
– Значи си една година по-малък от мен.
– Това има ли значение за теб?
– Как мислиш!
– Нищо не мисля. Хай да потанцуваме.
Танцуваме. Опитвам да я гушна. Тя се дърпа, забива лакти в гърдите ми, когато посегнах да й разкопчея зелената вълнена блузка с къс ръкав, перна ме през ръката:
– Не пипай!
Ами добре. Седнах миролюбиво, зачаках. Заприказвахме дали някой в киното не ни е усетил, дали онези вече са разбрали, че сме заедно. Спрях магнетофона, угасих печката, отворих прозореца стаята да се проветри от цигарения дим. Минахме на пръсти по обратния път, тръгнах да я изпратя към горния край на селото. И преди улицата да завие, тя се спря на ъгъла. Стои като вкопана, гледа ме, ще пробие две дупки в мен:
– Затвори очи!
– Що?
– Ей тъй. Затвори очи, ти казвам!
Затварям очи. Усетих плътна, всеотдайна целувка. Прокарва езика си между зъбите ми, но се изскубна; и като ми махна за сбогом, изчезна зад ъгъла. Бил съм втрещен. Облизах устни и плюх. Бе инстинктивна реакция, не знам защо. Крача раздвоен към центъра на селото. Тази нощ как да спя, прехвърлям наум цялата вечер... Ама че глупак! Чувствам се хем замаян, хем – въпреки това, тъничка струна в мене звънти. Май съм щастлив.
След два дена Бекир – ученик от осми клас, със заговорнически вид слага на бюрото ми прегънато няколко пъти листче от тетрадка:
– Писмо от Асито имаш, другарю*.
Заоблен, типично женски почерк: "Защо не се обади? Тази вечер ще те чакам пред киното. Ела!"
Пъхнах листчето в джоба. Що пък не!
Наистина я видях пред киното, кого чакаше сред купчината момичета и момци, само моя милост може би знаеше. Изтраяхме всички да влязат в киносалона и по познатата пътечка се вмъкнахме в училището; този път я отведох в дъното на коридора горе, в спалното помещение за хлапенцата от началния курс. Избрах легло до прозорците, по-далече от вратата, край шкафа с музикалните инструменти.
Лягаме. Прегръща ме, целува ме, и докато ме гали и целува, шепнейки нещо неразбираемо, припряно разкопчавам палтото й. Вдигнах полите на дебелата зимна рокля, замотах се с белите й чорапки, запратих високите й модни ботушки през две или три легла настрани. Единият от тях изглежда уцели големия училищен барабан, защото и двамата подскочихме от звук, подобен на топовен изстрел…
Заредиха се дни на очакване. Кога пак ще я видя?
Вътрешно обаче съм спокоен – все ми е едно, нали нищо от мечтаното не откривам в тази плътска връзка! А дните си летят. Продължих да витая в сферата на книжния си живот, където съм и цар, и просяк дращя същите безнадеждни стихове, съзерцавам света, хората, вслушвам се в шумове и разговори наоколо, търся зрънцата истина, обзет от самочувствие, че съм нещо различно от всички тези толкова обикновени хора, че звездата ми е силна, твърде силна, и разперя ли криле, само да реша, ще отлетя от това провинциално мъртвило. Ето, наближава пролетта. Месец-два, още много мъничко, и ще доплувам до бреговете й, отрупани с ароматни цветя.
Започнах седмично веднъж да прекосявам полето до Балчик. Няколко пъти с мене идва Данко, после вземахме с нас и очилатата Ася. Заставаме на стръмния сипей над шумящите долу налитащи, монотонно плискащи се вълни, над съскащия пясък, греем лице на оскъдното зимно слънце.
Не се виждам обсебен от нея. В края на краищата, нали не аз я търся! Качваме се на рейса за Варна: аз – на някоя от по-предните седалки, тя – в противоположния ъгъл, сама на седалка, външно непознати един за друг, безразлични. Вече сме на автогарата в Балчик. Вървя напред, тя – подир мене. Слизаме на брега, промъкваме се по криволичеща край свлачищата пътечка. Храстите ни закриват от света. Прегръщам я сред малка, колкото носна кърпа, полянка с изсъхнала тревица. Постилам балтона си, тя ляга и се любим…
Назад – по същата пътечка. Спирам. Сядаме върху извишаващо се над плажа местенце, на ръба пред скосен като с нож къс земя. Десетина метра под нозете ни вълни с дантелена бяла якичка грохотно прииждат, блъснат се в едрите обли камъни, превземат ги с шум, после – оттегляйки се, като с кравешки език засмукват пясък, камъчета, черупки и то е вечният ритъм, и то е вечната любовна мелодия на вълната и брега. Паля цигара, давам й да опита от цигарата ми. Кашля. Смеем се.
– Защо Аси! – казвам. – Би трябвало да е Ася. Има я у Тургенев…
– Не знам. Така ме кръстили. Аси се казвам, не Ася. Но ти, ако толкова искаш, можеш да ми казваш Ася, няма да ти се сърдя.
– Ще ти викам Ася.
– Хе! – поглежда ме дяволито.
Отново в автобуса, отново скучни, безразлични непознати до Гурково. Автобусът се отбива само веднъж – в Царичина, да разтовари неколцина местни хора с вечните им чанти, бохчи. Прави маневра, обръща, после от разклона поема наляво и... след някакви си шест-седем километра асфалт ей ти го Гурково. Слизам с ръце в джобовете на центъра, пред спортната зала "Славия", Ася продължава към следващата спирка, която е и крайна за шофьора, който там и ще преспи – в родното й село Тригорци. Нищо не знам за родното й село, не ме интересува кой живее там, какви са хората, как я карат. Доволен съм от себе си и толкова. Какво повече!
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Истина, ситен дъждец ръсеше гадно и всичко вън от хотела бе ужасно тъжно. Вмъквам се като лисугер при нея. Събличам натежалия от влагата балтон.
– Ама ти... Тук ли смяташ да спиш?
– Че къде другаде! – отвръщам бодро, шляпайки към величествената порцеланова вана.
Любим се нетърпеливо страстно. Крие се в завивките като розов заек в пухкава преспа. Вижда ми се странно податлива и пробвам какво ли не. По някое време кипря се гол пред огледалото, любувам се, въртя копчето на радиоапарата музика да намеря. Няма музика. Идиоти. Защо фанфари не звънтят. Вдигам телефона... Боже мой, ах, Господи, на кого да се обадя в среднощния час, когато всички спят като заклани? На никого няма да се обаждам. Никой не ме интересува в този момент. Пък и по-добре никой за мене от този момент нататък да не се интересува. Хубаво ми е в тази стая. В леглото лежи момичето, с което съм се любил; зад прозореца морските вълни с грохот се лашкат в прибоя; на крачка, само на крачка от хотела е абсолютен мрак, в окото да ти бръкнат, няма да го видиш кой е.
Някъде след девет слизаме в ресторанта. Вечеряме пилешки мръвки в подозрително кафяв възкисел сос с пържени гъби печурки. Предлагат и кошница цветя. С широк жест на човек, дето не си знае парата:
– Два букета! Пардон... Четири букета от ей тия, червените лалета!
Пием руйно вино – от глинени канички, пуша много специални цигари, "Филип Морис мултифилтър". С активен въглен; пише и е показано върху кутията как никотинът е поглъщан от активния въглен. "Що ли ги пуша тия фъшкии, като им отнели най-сладкото, никотина?" Тъп опит за остроумие. Срещу мене – ококорените й очи.
Ресторантът – пълен. Уж зима, уж работен, делничен ден, а откъде са се взели всичките тези хора? Оркестърът свири не дотам зле, справят се някак. Леле-е, танго! Обожавам тангото, казано ехидно. Донякъде е истина обаче. Танцуваме. На моменти обърквам такта и стъпката, но моята дама смирено е приклопила взор. От време на време усещам, че ме разглежда с любопитство. Какво ли мисли? По дяволите, каквото ще да мисли! Нейна си работа.
Качваме се в хотелските покои малко преди полунощ; до следния ден сутринта поставям свой много личен, чисто мъжки рекорд: шест пъти, и то пълноценно, оле-оле! Заспиваме гушнати като братче и сестриче... На утрото откривам, че чаршафа под задника и гърба до шията ми е влажен, та и подгизнал, противно лепкав. Леле-е-е, отде ли се е изсипала толкова гадост! Криво-ляво маскираме стореното и се изнизваме към бара.
Долу е мистично тихо, призрачно и празно. Пием блудкавото им кафе. Поръчвам от същите цигари. Мултифилтър... Го-о-оляма работа!... Цигари като цигари.
Разхождаме се бавничко край моренцето. Мъгливо е. Загубваме се из мъглата, която се носи на огромни валма ниско току над пясъчната ивица, откриваме се с ръкомахане, подскачане, щури крясъци. Тържествен, соча да види какво тъкмо съм сътворил с парче мидена черупка: Ася + Жорес, не й прави кой знае какво впечатление. Нахална вълна изтрива имената ни. И ние тъй, прорязва ме, ще изчезнем някой ден от този свят.
Връщаме се подир обяд на село и никой не се досеща къде сме били, какво сме правили, познаваме ли се изобщо.
Данко, угрижен:
– Къде се губиш? Търсих те навсякъде.
Шест пъти ни запознават. Шест пъти в разни компании, по различно време в течение на месец при различни обстоятелства си подаваме ръка:
– Приятно ми е, Ася.
– Казвам се Жоро.
Ама наистина, няма ли кой да ни запознае все пак!
Следва
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, uni 1987 – edited 24 dec. 2016
______* По онова време ученикът се обръщаше към учителя с "другарю". В училище, помня, през есента на 1992 г., колегата биоложка Петкана Кръчмарова сръга с лакът тогавашната простосмъртна даскалица Цвета Иванова – просперираща днес пловдивска бизнес-дама, па забучи показалец в стомаха ми, сякаш ям малки деца: "Виж го, мари Цвето, този им е главатарят на анархистите. Всички сме другари, само той господин". Членовете на БКП първом се опъваха, терсене им беше, а после... ех, после, като решиха да се правят на праведни демократи, не можеш ги настигнеш, не можеш ги спреш!
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар