Story – АСЯ (3.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей (1899-1961), из "Безкраен празник"

АСЯ

Глава ІІІ

    Забелязали ли сте как пролетта прави първите си плахи стъпки още в самия край на февруари, макар да се е случвало възцаряването й да се провлачи някоя година чак до първите дни на май? През 1972 г. използвах всеки свободен час, за да изляза – ако не из полето, то в околностите на Гурково. Имаше тогава там млада, едва преди година-две засадена елхова горичка и бе чудно хубаво да застана с лице към слънцето, да се вслушам в неспирния добруджански вятър, свистящ в зелените елхови иглички. Заешки дири като момино герданче прорязват снега, хванал тънка корица, а на вълни-на вълни от селото наедно с мирис на оборски тор и горени дръвца долита крясъкът на селските гъски. Сойка кацне върху храста наблизо, любопитно завърти главица, разлюлее клонче, сипне се като брашънце ситен снежец, а тя вече отлита и в кристалния въздух чувам как, отдалечавайки се, заглъхва едва доловимото свистене от крилата й. 

    Имах си любими местенца из околността. В старото турско гробище край Брястово (някогашното Тартамуш), обрасло с ниски криви дървета и непроходим гъсталак от бурени и храсти, можех на воля да си мисля за преходността на живота, да се изпълвам със самочувствие, че може и да не съм вечен, ала съдбата си ще контролирам като опитен водач на тежък камион по криволичещ планински улей.

    Отвъд пътя, срещу гробището като гнойна пъпка от орната нива се издигаше бетонен бункер с тесни хоризонтални прорези; през процепите на това място до 1940 г. пътя Балчик-Каварна войската държала под обстрел, но за мене пустият бункер беше атракция, страховито някога военно съоръжение, изгубило стойност. От вътрешността му кърът изглеждаше изпълнен с опасности, които изненадващо са в състояние да те атакуват, и за мене то бе тръпка, вълнуващо преживяване.

    От срещуположния край над Гурково имаше рехава дива горичка. Някога тя обграждала несъществуващото вече село Поляна. По онова време, в ранната пролет на 1972 г., тук бяха останали едва три-четири постройки, и те самотно стърчаха сред изсъхнали, затрупани от преспите буренаци. Отвисоко, през мъглицата, с часове стоях да гледам дворовете, улиците, покривите на Гурково, да долавям звука от черковната камбанка в прихлупения и затова уютен февруарски хоризонт.

    По-нататък по шосето за Вранино – вляво, подир меко заоблено нанагорнище лежеше умиращото село Македонка, дето живееха двама старци самотници: дядо Гьорги и баба Донка. Всичко му беше наред на това селце: къщите, дамовете (както тук наричат оборите) дуварите, редени по типичния за този край начин: от камъни, в които личат мидени черупки. Пътечките между дворовете не бяха заличени, но сега там вече се разхождаха само гарги, свраки, диви зайци, които ровеха за корени.

    Веднъж в късен зимен подиробяд потропах по портичката на двамата старци и те в моя чест заклаха пиле, сипаха ми възкисело добруджанско винце и с адаша пушихме евтини цигари. Беше топличко, приятно и тъжно. Животът, оголен във величествената си простота, нашепваше приказки за отминали времена, кога кипял труд, веселие и грижи отеквали в отдавна замрелите постройки. Селото се рушеше като напусната от любов идея.

    Мълчах и слушах дрезгавите гласове на двамата съпрузи, които се крепяха един другиго като деца в непроходим лес, поправяха се и – ту единият, ту другият, подхващаха все една и съща, като че без начало и без край история на отминалите дни. Какво било, когато правели общото стопанство, колко струвал литърът газ или олио през войната, как даскалът румънец ги пердашел с дълга пръчка по главата и раменете, чуел ли учениците му да говорят български, с каква дива надменност се държали към българите румънските чокои и чиновници, макар инак да не били лоши хора, как еди коя си година морето замръзнало, та за сол и брашно, вместо с каруци, мъжете ходели до Каварна за по-пряко през морето с шейни по леда.

    Пешком по скърцащия под нозете ми пръхкав сняг се прибирах в Гурково, обхванат от сладка леност. Хапвах надве-натри в училищния стол и се заключвах в изстиналата квартира, зъзнещ не от студ, а от самота.

    Вечер, подир часовете в училище, сядахме в някоя квартира да пием кафе, винце и да слушаме все едни и същи парчета от надраните стари грамофонни плочи. Бяхме млади, неопитни, вътрешно опнати като струна от напрегнатост, че нещо ей сега, в този миг може да се случи. Момичетата мълчаха или хихикаха предизвикателно, а ние – млади мъже, правехме се на заети в делови разговори, от които сякаш зависи светът. Почти всички поизраснали девойчета от селото бяха тук. 

    Дотегна ми всичко това и научих момчетата да въртят празна бутилка на пода в някое жилище и късметлията да се натиска с някое от мометата, което гърлото на бутилката посочи, в съседната тъмна стая.

    – Ой, да ми падне Гинчето – провикна се някакъв глупак в полумрака, – такъв ще й изпукам зад врата! Леле, Гинче!

    Всички те желаеха едно и също, но им беше неловко да го изразят; нежността негласно смятаха за слабост откъм мъжката страна, та се държаха шеговито уж, а пък просташки грубо. Нямах тоя дерт, ала сърцето ми беше студено; наблюдавах, изучавах ги, разкъсван от снизхождение и интелигентска ирония.

    Най-истинските мои часове бяха горе, в кабинета по литература на втория етаж, когато учениците отдавна са се разотишли вече. Седях в изстиващата класна стая, зад плътни черни плюшени завеси и дращех печални стихове, докато на училищния грамофона се въртяха "Литургиите" на Чайковски с тяхната катедрална дълбоко изстрадана човечност. Нанизах тъй поне две дузини стихотворения. От тях лъхаше печал и безнадеждност. Откъде това чувство? Може би от желанието да съм нужен на някого?... Ама не! Не на учениците, не и на двама-трима приятели от селото. Този някой трябваше да е жена, млада жена, очарователна, умна жена, не посредствена някоя дунда, която глупаво квака от ъгъла си, за да привлече вниманието ми.

    Два пъти през седмицата в салона на селския културен клуб прожектираха кино. Филмовите ленти идеха в метални кутии; шофьорите на междуградския рейс ги оставяха направо на спирката, тъй че ако киномеханикът – нисичко, набито, здраво момче, закъснееше, ергените от селото понасяха тенекиените кутии на поредния филм към кино-кабинката, запалваха високата поне два метра нафтова печка вдясно от сцената и с блъсканици, закачки и смях заемаха местата наоколо. Често салонът беше почти празен; на последните редове се сгушваха няколко влюбени двойки и докато траеше прожекцията, отзад долиташе цъкане на слънчогледово семе, приглушени въздишки, възклицания, понякога – и някоя звучна плесница.

    Обикновено сядах самичък на някой от предпоследните редове: не толкова назад, че да преча на влюбените, но пък и те да не ме разсейват в тъмното. После при мене взе да сяда Данко, който се чувстваше задължен сякаш да ми обясни кое момиче как се казва и с кого от мъжкарите си има вземане-даване; но това правеше не за да ми угоди, а вероятно се е усещал неловко, че няма за какво да говорим. Не беше свикнал с моя нрав – мълчанието го гнетеше, но започнеше ли филмът, съсредоточаваше се върху екрана и аз се радвах, като долавях край себе си присъствието на този мълчалив верен приятел.

    След това нахълтвахме в стаичката на киномеханика и там на разхлопан, лепкав от мръсни пръсти магнетофон слушахме пак онези до болка познати парчета от похабени грамофонни плочи: съставите "Манго Джери", "Битълс", "Ролингстоунс". Идваха и няколко непознати момичета, които се държаха тук като у дома си: фамилиарничеха с механика, сякаш на драго сърце приемаха циничните вицове с вид, който казваше: "Охо, ние още колко работи знаем!" Момчетата ги побутваха оттук-оттам, караха ги да се червят, пощипваха ги, па ги черпеха с цигари и по мъничко захващаха да ги дразнят, че нищо, ама нищичко не разбират от "онези работи" и са още много зелени.

    Излизаме от задименото стайче, мълча, а Данко току въздъхне:

    – Такива сме си ние, брат ми. Не им забелязвай!

    – А! Какво да им забелязвам, всичко си е нормално – отвръщам уклончиво, и както крачим по опустялата глуха улица към вдовишката къщица на майка му, захващаме да обсъждаме току-що гледания филм. Майка му леля Керанка все го чакаше и чакаше, и чакаше. Без думица да отрони, отхлупи тенджерата и кухничката се изпълни с аромат на готвено.

    Веднъж след киното Данко извади сноп опърпани листове от стара тетрадка и на мъждивата светлина над кухненската маса, замляна в трохи, ми чете свои стихове, в които имаше непонятна за мене, но твърде близка и позната тъга по отлитащите дни. Ще дойде пролетта, успокоявах го, после – и лятото. Ще хукнем двамата към плажовете край моренцето. На всяка цена ще отскочим и до луксозната "Русалка" – френския курорт зад Каварна, забранен за българи, ще погледаме как си живеят там френските момичета, ще отмъкнем по едно, както вълк мята плячка на гръб.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

    Следва 

Plovdiv, uni 1987 – edited 23 dec. 2016