Story – СТАРАТА КЪЩА

На всички сънародници, изоставили България и разпилели се по света 

СТАРАТА КЪЩА

     

     През последните дни на лятото семейството на Петър се премести да живее в порутена стара къща. На двора имаше кладенец, водата му беше застояла и светеше на дъното. Край кладенеца, по земята, сетне – върху съседната ограда, оттам – и върху покрива на съседската къща, се виеше голяма лоза. В добре подредения двор цветя изпълваха вечерите с уют, със задушливо ухание, а на утрините придаваха стипчив нежен аромат. 

   В горния ляв ъгъл на източния прозорец се бе настанило лястовиче семейство и вечер беше особено приятно да слуша приглушените звуци, които издаваха уморените птици. Ала най-хубаво бе вътре в самата къща. Подът й скърцаше, не – пееше под нозете. Масивен колкото шкаф стенен часовник, повреден, застинал от незапомнени времена, поставен наскоро между двата прозореца на всекидневната, излъчваше строгост и някакво необикновено спокойствие. 

   В неделя утрин семейството се сбираше около масата и весело тракане на лъжиците о порцелановите съдове с горещо мляко, изпълваше къщата. След закуска бащата излизаше сред големия двор, и като се като удряше с длан по гърдите, казваше високо:

   – Имаме си къща, е-ей!

   Майката се подаваше иззад прозореца и кимаше усмихната.

   Петър обичаше да прекарва дълго време в градината. Застанал покрай някой храст сериозен и вглъбен, разглеждаше пчелите, които отлитаха от цветята и други долитаха. Иззад ъгъла се понасяха гласчетата на двамата близнаци, те дотичваха палави и щастливи: пляскат с ръчички, крещят до небесата:

   – Батко Петър! Батко Петър!

   Оставяше им се да го дърпат за дрехите, да го щипят и да го замерят с камъчета, понеже такава бе обичта им. Често ги откриваше в най-далечния ъгъл на двора прегърнати, вкопчили се едно в друго, заспали. 

    Тъй течаха дните, изпълнени с блажено спокойствие, последните дни на едно дълго и сухо лято.

   После неусетно настъпи есента. Дърветата на двора за няколко нощи пожълтяха; пожълтяха и листата на голямата стара лоза. Небето поизгуби млечния си оттенък, весели бухлати облачета увиснаха над старата къща. Заваляха първите есенни дъждове над Тракия и Петър продължително се вслушваше в тропота на капчука. Нощем това си беше безкрайно приятно занимание. Харесваше му да седи на парапета зад източния прозорец, ням и неподвижен в тъмнината.

   Сутрин се будеше и от леглото се вслушваше в звука на капките, които се стичаха тихо навън. Утрините станаха лениви. Слънцето се измъкваше все по-бавно от дъното на хоризонта, светеше бледо в рехавата мъгла.

   Майката и бащата обикновено все нещо си говореха тихичко в кухнята. Чуваше скърцащия под, който пееше под нозете им. Към седем напущаха къщата, за да идат на работа. Къде работеха не знаеше; това бе далечна страна, която неизвестно защо той наричаше Там.

   – Къде е мама, къде е тате? – пищяха близнаците.

   – Те са там – успокояваше ги Петър.

   Тримата се измъкваха из топлите завивки, сънени и боси, и захващаха всекидневните си игри.

   После листата окапаха, дворът се покри с мъртви, повяхнали цветя, които изглеждаха жалки, тъй сгърчени в безспирния дъжд. Към края на есента дърветата съвсем оголяха. Някога преизпълнена с цвят, жужене и ухания, околността посърна и сега вече най-интересни за Петър станаха прозрачните локви, които се появиха край каменната пътека в огромния двор.

   Близнаците тайно ходеха да си цапат обущенцата в тези локви: пущат клечици в ручея, късчета вестникарска хартия по течението и се любуват на отражението си. После единият започна да кашля, вдигна температура, разболя се и тези посещения бяха преустановени.

   Голямата лоза в двора не даде плод тази есен; унила и безполезна, тя се бе изтегнала над кладенеца, по земята и върху съседната ограда, оттам пък – по покрива на къщата. Приличаше на заспала голяма тъжна змия.

   Дните станаха доста по-кратки. В късните следобеди, понякога, Петър захласнат наблюдаваше бледата месечина; тя се появяваше трепереща, зъзнеща между дъждовните струи, иззад плътните мрачни облаци, които я застигаха и застигаха: опитваше се като русокосо момиче, обкръжено от диваци, да им избяга, но не за дълго – светла и притеснена, преследвана от натрапници пришълци.

   Вечер майката и бащата идеха уморени след напрегнатия ден. Хранеха се мълчаливо, опрели лакти о дървената маса: бащата – грубоват, едър и тромав, и добродушен, майката – крехка, свита и нежна. Говореха си само с откъслечни фрази. Една вечер, като се нахраниха всички и бяха измити и подредени в шкафа чиниите и лъжиците, майката седна при бащата и се остави той да я целуне.

   – Весело ни е тук, нали! – каза тя.

   – Весело ни е – усмихна се той и я погали. Прегърна я и я целуна.

   – Ще си направим нова къща, нали?

   – Да – отвърна като планинско ехо той и се наведе пак да я погали.

   – Не ми харесва тази – продължи майката.

   – Ще направим нова – рече бодро бащата. – Да! Без съмнение, ще се наложи да направим нова къща. Важното е ти да си спокойна.

   Дойде зимата. Съвсем неочаквано то се случи една сутрин. Всички се събудиха някак нови, празнични от необикновената белота в прозорците. Валеше сняг. Валма сняг като фандъци памук се спущаха от сивото небе тържествено, безшумно прелитаха край прозорците на старата къща. Във всекидневната големият стенен часовник придоби някак си тържествен, замислен и сериозен вид. Стрелките му заблестяха, оловните му тежести не изглеждаха толкова грозни.

   През зимата близнаците станаха още по-сънливи. Ходят с дървените си играчки из стаите, и както играят, заспиват, вкопчили един в друг розови пръстчета. Петър навежда глава, съсредоточен гледа как дишат и спят.

   Една неделя през януари майката пак седна върху огромните колене на бащата, остави се той да я целуне, да я погали и каза:

   – Забелязал ли си, че никой не ни идва на гости?

   – Ех и ти! – учуди се бащата и посочи навън. – Нима не ти допада тази приятна здравословна тишина?

   – Да, наистина – съгласи се тя, но изглежда премисляше нещо.

   Той я погали още и още, и още веднъж и излезе навън.

   Същия ден се заеха да правят снежен човек. Отъркаляха две огромни топки сняг, закрепиха ги една върху друга насред запустелия двор. Най-горе туриха трета снежна топка – по-малка, и бащата се захвана да извае лицето. Двете хлапенца се въртяха наоколо, като че повече му пречеха. Размахват тенекиените си лопатки, замерят го със сняг, пищят от радост до небесата. Рухват в снега и се търкалят: по корем – по гръб, по корем – по гръб, изправят се, заклатушкат се по двора с важна патешка походка. Същински снежни човечета!

   Накрая бе нужен и един морков за нос на страховитата снежна грамада. Майката прерови старите касетки със зимнина. Донесе морков – повяхнал, изгубил цвета си. Бащата бучна моркова насред тиквата на снежния човек и се поотдалечи да огледа какво е сторил.

   – Ето! – рече с боботещия си глас. – Това се казва Голям малък Снежен човек. – Качи на раменете си близнаците, заподскача като кон в пухкавия сняг. Майката ги наблюдаваше любопитно, а пък двете хлапета пищяха от страх и удоволствие.

   Отмина зимата. Снегът само за няколко дни се разтопи и сякаш съвсем от нищото изпод някогашните преспи се появиха първите смели кокичета. Пролетта бе дошла. По клоните на дърветата, както и по храстите в двора се появиха малки пъпки, пъпките нараснаха, взеха да серазпукват. Наред с жълтите пламъчета на минзухарите щръкна и тревата по припеците. По средата на април дърветата и храстите потънаха в бяло, розово, червено, жълто, виолетово. Завърнаха се двете лястовици. През първия ден те си пооправяха гнездото, пострадало от есенните дъждове и от мразовитите ветрове на зимата. После отнякъде долетяха още две лястовици и подир два дена Петър откри в горния десен ъгъл на източния прозорец основи на ново лястовиче гнездо. Към три подир обяд четирите лястовици кацаха върху тела за пране и цвърчаха на своя си език.

   Появиха се и други птици. Те всички подскачаха, провираха се сред клоните на дърветата и из прораслите нови вейки на лозата, пърхаха и цвърчаха из храстите.

   Майката и бащата се събуждаха по-рано и Петър чуваше, както винаги, как си бъбрят в съседната стая. Гласът на бащата – дрезгав, на майката – тъжен и мек. Веднъж я чу, че хълца и плаче. Плачът й беше едва доловим. И настръхнал в детското легло, Петър се вслушваше. Това не се повтори , ала сутрин – изплувал рано от розовите детски сънища, той дълго лежеше неподвижен и ням. Когато майката тихичко говореше, то беше добър знак и успокоен, той си мислеше за свои си работи. Вечер заспиваше изпълнен от впечатления и все сънуваше старата къща, отрупаните с ароматен цвят дървета и храсти, лозата, която се вие, птиците и снежния човек, локвите, цветята в двора, кладенеца с пробляскващата вода на дъното. Сънуваше дървения под, който не скърца, а пее под нозете, голямата потъмняла от времето дървена маса, около която са се наредили и тракат с лъжица в порцелановата купичка с горещо мляко и какао. Сънуваше, разбира се, и близнаците – двете розови хлапета, майката сънуваше, сънуваше бащата.

   Ала никога, как никога не сънуваше себе си, може би защото заспиваше винаги с широко отворени очи... там – във всекидневната, в детското си легло между двата прозореца – слънчевия и сумрачния, под строгия стар, огромен часовник, спрял от незапомнени времена.

За да вдигне най-модерния в света бетонен концлагер за диви животни, кметската управа на Пловдив подложи на гола сеч 40 декара 70-годишна гора. България превърнаха в голо сечище лакомите невежи властници.*

Plovdiv, apr. 1969 – edited 27 dec. 2016

_____

* Вж. http://toppresa.com/74794/predskazanieto-na-prepodobna-stojna-balgariya-shte-opustee-otkam-narod-mladite-shte-zabegnat-starite-shte-izmrat-balgariya-shte-udari-danoto