Ars Poetica – СБОГОМ!

 СБОГОМ!

Сега си тръгвай. И не се оглеждай.
Не съм човекът, който ще те спре.
За мен ти беше нос Добра надежда...
А аз съм просто цялото море.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 21 avg. 2006 – not edited 24 avg. 2016

Ars Poetica – БАЛАДА ЗА НЕСЛУЧИЛАТА ЛЮБОВ

БАЛАДА ЗА НЕСЛУЧИЛАТА ЛЮБОВ

– Че никога не ще съм само твоя,

навярно вече си се убедил?

– Отминали сме на Април през зноя

и може би през ада на Април…

– С момци, не с тебе сладко се целувах,

нали не предполагаше това?

– Когато прецъфтявал съм през Юли,

за Май и Юни сещам се едва.

– Не казвай как съвсем не те е еня

дали била съм в плен на бесове.

– Прощавай, но за теб бих се оженил,

животът толкоз да не те зове.

– Глупачка съм, нали, моряко важен,

тъй сгодна съм ти да ме укориш?

– Не плувам по вълни, а по паважа,

едва ли с мен видяла би Париж.

– Мъжете твърде леко обещават,

от страст подгонени като коне.

– Така е, вярно, носи ни се слава,

ала и тъй сме истински поне.

– Юнако, ненагледни мой глупако,

Септември наближава с много дъжд,

изтича Август, няма как да чакам,

любовник ми не трябва, ами мъж.

– Че аз не съм ли мъж за теб? Ужасно

за мъж е остроти да понесе!

– Очите ми Октомври виждат ясно,

Ноември се задава като псе,

  а дойде ли Декември, що очакваш,

ще ставам по-свадлива, даже зла.

 – Изпуснали сме с тебе, значи, влака,

ще си наемем може би кола?

– Ще си наемеш, ала ще си с друга

и аз навярно ще съм с някой друг,

грижовна, кротка и добра съпруга,

така че пътят ни е общ дотук.

Тъй шепнат си не само тия двама,

прекъснали целувките за миг:

– Обичаш ли ме? 
– Да. 
– И друго няма...?!

– Мълчанието често крие вик. 

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 21 avg. 2015 – edited 21 avg. 2016

Ars Poetica - САМОТНИЯТ ПАРАШУТИСТ

САМОТНИЯТ
ПАРАШУТИСТ

  

Увиснал в маранята на августовския ден,
с буза, подута от зъб развален,
бях последният от групата храбри скачачи –
любители на парашутизма, и значи,
обвързан, опасан, замотан в ремъци и въжа,
под копринения купол висях си ей тъй в небето.

И докато ония приятели
там долу под мен
кацаха щастливи върху рохкия чернозем,
тревожно си се реех като една перушина,
обзет от еуфория поне за петима
и от подъл, смразяващ, отвратителен страх,
че е възможно да не съм като тях,
че може би участта ми е никога да не слезна
в тая зейнала под нозете ми ужасяваща бездна.

И тогава неочаквано чух,
разбира се, не Светия Дух,
а свистенето на голямата транспортна машина,
която пла-а-авно зави над главата ми и замина
н
а
д
о
о
о
о
о
л
у
към грешната, многострадалната черна Земя,
към цялата суета на материалния свят,
и – усетил се безтелесен,
в онзи сюблимен момент
се сепнах нелепо:
А какво ли ще е без мен?

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

 

Plovdiv, 7 avg. 1990 – edited 21 avg. 2016

Ars Poetica – НЕПОЗНАТА

НЕПОЗНАТА

Косите ти без златен гребен
под шапката широкопола,
косите ти без златна фиба,
увити хлабаво на кок...
към тях ръката ще посегне,
за миг – към устните ти голи,
и плъзгайки се край гърдите,
ще спре на твоя ханш висок.

Ще те погледна, ще отмина
и повече не ще ме срещнеш,
на спомена реката светла
случайното ще позлати,
но в някоя случайна книга
героят – влюбен безутешно
във героинята случайна,
ще бъде с моите черти.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 14 jan. 1981 – edited 20 avg. 2016

Песни и стихове - Ленард Коен, МОЯТ ПОТАЕН ЖИВОТ

Ленард Коен (1934)*

МОЯТ ПОТАЕН ЖИВОТ

Видях те тази сутрин – движиш се тъй бързо,
че явно не успяваш да разхлабиш хватката
на Миналото, а така ми липсваш!
Няма те и правя любов, но само
в прериите на моя потаен живот.

Мисля си за усмивката ти, когато съм ядосан,
когато ме мамят и се налага и сам да мамя.
Правя това, което и ти навярно правиш,
за да изчоплиш нещо.
Всъщност знам какво не ни е наред,
знам кое е правилно
и умирам за истината, но само
в прериите на моя потаен живот.

Дръж се, дръж се, братко мой.
Сестро моя, дръж се и ти здраво.
Вече открих мисията си.
Ще прекосявам утрото ви,
както съм шетал и в нощта,
отмествайки и пресичайки граници, но само
в прериите на моя потаен живот.

Погледнато чрез написаното върху хартия,
всеки върши нещата, сякаш ронейки сълзи,
ала всъщност не се интересува как човекът
живее или се кани да умира.
А политикът ти казва как да мислиш:
кое е черно и кое – бяло.
Благодаря, господине, ала не е тъй просто
в прериите на моя потаен живот.

Хапя устни, че не успях
да постигна мечтаното:
от последния хит на пазара
до мъдростта на Стария поет.
Всъщност винаги съм бил сам
и сърцето ми е буца лед,
особено когато ми е студено
в прериите на моя потаен живот.

Превод на български: tisss/Jores

Пловдив - европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 17 avg. 2016

_____

* Вж. http://lunatic.bg/%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%B4-%D0%BA%D0%BE%D0%B5%D0%BD-%D0%B0%D0%BA%D0%BE-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82%D1%8A%D1%82-%D1%82%D0%B8-%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82/

Ars Poetica - СКАЧАМ ПО ТРАВЕРСИТЕ

По-високо билото, майстори! Иде женихът –

Арес същински – вижте, стърчи над всички мъже...*

СКАЧАМ ПО ТРАВЕРСИТЕ

В памет на чичо ми Насо**

И както си вървя към къщи,
подскачайки от крак на крак, и леко
отмествам между релсите тревата
да гледа по на юг, а не на север...

И както ходя все по-сръчно
по тая черна, грапава, плешива,
олющена, изкаляна Земя...

И виждам, моят чичо се завръща.

Нарамил две торби, чувал и чанта,
пресякъл много пътища потайни,
изкачвал триста склонове опасни
и множество ужасни върхове,
на гола пръст умирал до насита,
от всякакви реки вода отпивал,
на всякакви случайности приятел
и смъртен враг на своите врагове...
той иде
и петите му отпяват,
така че двете стари гуменетки
и възелът на сухата му шия
ми казват: 
– Хей!
Каквото и да става,
не виждаш по-красив,
по-горд от него
и по-достоен в целия ви род!

Катерина и Атанас Г. Бояджиев, фото Майсторовъ, 1940 г.

Пловдивската Гребна база преди голата сеч, на която от лакомия и невежество беше подложена 40 декара разкошна 70-годишна гора

  
Plovdiv, 3 dec. 1976 – not edited 17 avg. 2016

______
* Сафо, "Епиталама" (сватбена песен), фрагмент 100.

** Атанас (1912-1975) – трети от петимата братя Бояджиеви, издъхнал в клиника за душевноболни в Югоизточна България. Текстът е публикуван през 1979 г. в местния вестник „Отечествен глас”, орган на ОК и ГК на БКП, без да подозират редакторите, че посвещението е в памет на човек, въдворен за приказки срещу властта отначало в концлагер, по-късно – във въпросната клиника. Сбирал около себе си болните да им свири на китара и да им разправя лакърдии в барака над общежитието, в която живеел сам. Синът му, моят братовчед едноименник, научава за смъртта три години по-късно. Променено е първоначалното заглавие („По траверсите”) от заключителното стихотворение в сборника "Сутрин рано", изд. "Христо Г. Данов", 1983 г.. 

Публицистика - ЗНАМЕТО

    За да не гръмне локомотивът, турили му свирка. А народът й се радва: "Я, как харно свири!"

ЗНАМЕТО

     По действителен случай в най-многолюдното някога (2400 деца) училище на Пловдив 

    В едно училище учителите се събраха веднъж да гласуват дали да си окачат трикольор на покрива на сградата. Имаше различни изказвания, в смисъл "за" и "против". Тези, които бяха "за", изтъкваха колко са горди, че са българи; онези, които бяха "против", опонираха, че – ако ти си се чувстваш българин, какво значение има знамето, то е само един вънкашен, така да се каже, атрибут.

    Понеже не успяха да се споразумеят, избраха комисия, която от името на колектива да прецени:

    а) Е ли нужно знамето?

    б) Не рискуваме ли да подразним етническите малцинства, населяващи България? И...

    в) Ако ще се слага, на кое място да се тури?

    След седмици на съвещания и заседания надделя становището да се рискува и байряк да се постави. Тогава обаче възникна втори проблем: търговците на пазара не предлагат знамена с цветовете на българския национален флаг, а именно – бяло, зелено, червено. Има всякакви байряци: на САЩ, на Европейската общност, на Германия, Великобритания, Франция, Италия, Турция, дори на несъществуващата държава СССР, но български не.

    Временно взеха назаем от близкото десантно поделение, забиха байряка на покрива и го забравиха. Но минаха три месеца, наближи Гергьовден и пред училищното ръководство се явиха пратеници на командира на десантчиците да си приберат знамето. Армия без знаме не върви да марширува, нали!

    Така проблем номер две лъсна отново: взето е решение, а не се изпълнява. Ще речете, какво толкоз! Но за един учителски колектив много е важно какъв пример се дава на подрастващите. Ето защо от своите редици комисията излъчи трима преки отговорници, които бяха натоварени съответно с:

    а) Изнамиране подходящ естетически модел на българското знаме.

    б) Ангажиране опитен шивач, личност с доказани морални качества. И...

    в) Закупуване на три ивици двойно пресукан габардин 80% естествена овча вълна и 20% ликра (същата, която се ползва за дамски чорапогащници и е дълготрайна, бримки няма да й се пускат). Плюс, разбира се, златни ресни по уточнен според подточка а) вид и размер.

    Платът и ресните, значи, бяха купени с лихвата от парите, които учениците бяха предплатили за бодигардове (пазванти) на училището. За целта от областния Военноисторически музей с връзки бе изнесено истинско бойно знаме от Балканската война, заснето беше и пак тайно върнато на музея.

    Епопеята с байряка да е преминала към точка "Приключени мероприятия", ако отговарящият по подточка б) не бе проявил осъдителна самоинициатива. За да се натегне пред шефа на училището, въпросният Алабашев сформира "Фърката чета" от буйнички питомци, които разлепиха из тази част на града обяви, писани собственоръчно и с правописни грешки от даскала: в смисъл, че се издирва шивач, който освен посочените вече морални качества да не е и скъпчия.

    Наложи се от първоначално определената комисия да се излъчи жури с председател и двама редови члена. Журито се спря на най-подходящата от заявените дванайсет оферти, а именно – върху офертата на бай Спиро Янкеседжиев, собственик на частна шивашка работилничка "Сега не, ама утре да!" – който склони да свърши работа без заплащане, при условие върху дръжката на байряка да ковне табелка, върху която с червен емайл-лак да се изпише фирмата му, тъй че да се чете и от улицата с невъоръжено око.

    Тук се намеси господин директорът Коджакафалиев, който на оперативката по този неотложен повод подчерта, че е възмутен отдън душа. Досега външно хладнокръвно и безпристрастно наблюдавал батаците около националната ни светиня, обаче чашата на търпението му преляла и той хич не може повече да понесе тази гавра. В заключение нарече претенциите на самозвания шивач с фразата "кощунствено национално предателство".

    Вследствие това обстоятелство патриотическите комисии, журита и прочие се саморазтуриха и по-нататъшни приказки на тема "Българското знаме" станаха опасни за здравето на колектива и за личното здраве на всеки даскал в частност.

    Понеже междувременно двете ивици габардин – бялата и зелената, бяха вече съшити с изключително як обущарски тегел, като си прибраха недоработената светиня, знамето, оладжак (демек, по турски), заключиха го в железния шкаф на училищната касиерка, като веществено доказателство пред финансовите акули.

    Отнесе си го литераторът Кирилик Методиев. Негова беше идеята за знаме. Опитът му да разцепи колектива бе остро разобличен от синдикалната лидерка историчката леля Майя, която на общото събрание на учителите и помощния персонал каза, че живеем в смутни и несигурни времена, когато международната обстановка се мени с главоломни темпове, тъй че не се знае утре - в други ден дали изобщо ще я има Българската държава. А предвид този фон от неясноти и притеснения, свързани с покачващия се курс на долара и понижените заплати, както и във връзка с предстоящите съкращения на щата, колегата не е трябвало да се натяга пред шефа. Поради наивност, присъща за кръгъл идиот с оскъден педагогически стаж, колегата налял вода в мелницата... Е, знае се в коя мелница.

    Прочее, така естествено животът подсказа най-далновидното решение на казуса със знамето, а именно: за да не се дразнят населяващите съседния район на града братя роми, байряк на покрива на училището да не се окачва. Понеже гордостта си е гордост, обаче сиренето, драги българи, е с пари, хем с много пари, да не отваряме дума, че от двайсшес години всичко у нас е менте, особено па огненият патриотизъм и сиренето. 

Пловдив – културна столица на Европа за 2019 година

Plovdiv, 5 uni 2008 – edited 17 avg. 2016