И свършва някой ден доброто царство
на най-красивите илюзии.
Реките спират да текат, застиват.
Прозрачният ветрец е като камък.
Нощта се сгромолясва върху теб.
Отдавна отпътували са всички влакове
и разписанието – дрипа влажна,
напомня за отминалите дни
сред вледенени късове кристално
илюзорно щастие.
Какво ще правиш със това сърце?
До вчера беше риба, беше птица,
днес стаята ти е каюта
в бездната на космоса от самота.
Сега дочуваш през втвърденото пространство
сигналите на няколко приятелски сърца.
Те лекичко подраскват по скафандъра
и странно! –
ти с какво ги изкушаваш!
Дали с това, че си материя оголена,
една кървяща и нарастваща любов?
Балконче над времето. Статуя. Зид.
Влажен,
премръзнал,
охлузен паваж.
Любопитни и тънки тъжни лози
в задния двор – сред кюмюр и талаш.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
Мансардни покриви. Бебешки рев.
Старци. Перденца от евтин тензух.
Младоженци работници в глух сутерен.
Кварталната кръчма.
Момиче в кожух.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
Площад на хълма – часовник без глас:
на ревера му дреме файтон разбит.
Чукни по стъклото и влизай у нас –
следи в небесата, еснафски бит.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
Градът е това, но и не съвсем,
защото порасна нашир и надлъж
и си пусна мустаци, брада и корем,
като зрял импотентен мъж.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
Градът, в който раснах и стръмно живях,
оскъдно се хранех, обилно мечтах,
страхувах се, плаках,
шумях пред света
и ето че бавно дойде Есента
и си отидоха всички добри
илюзии,
старчета,
мансардни сестри,
избягаха котките от моя балкон
и позабравих добрия си тон.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, та аз съм това:
балконче, файтонче, статуя, зид,
влажен, премръзнал, охлузен паваж,
любопитни и тънки печални лози
в задния двор сред кюмюр и талаш.
БЕЛЕЖКА
На "Франклин Рузвелт" № 10, току зад пресечката с централната улица
"Уилям Гладстон", днес се намира силно занемарена едноетажна
постройка, дето бе някогашната мебелна работилница на Иван Радичев. Там някога
калфа беше баща ми, 31-32-годишен, а мен – 6-7-годишен, по обяд всеки ден майка
ми ме пращаше да му нося хляб и ядене. Още от улицата ухаеше на чам и туткал,
на шеллак и ацетон, а в задния двор сред купчини кюмюр, сгурия, дърва и дъски
за горене като змия се бе изтегнала лозница. Дворчето вонеше на плесен, на
беднотия и влажен талаш и стърготини. Тая лозница в представите ми е като
момиче, потръпващо от лекия ветрец с едва развили се листенца, виждах я тая
лоза, докато писах тоя текст, отнасящ се не за друг, а за моя роден, до болка
обичан и пак тъй до болка ненавиждан Пловдив.
С гъгнив, треперещ глас четох това
си творение* на някакъв общ рецитал
през далечната 1978 година (някога се изкушавах и аз, като млад глупак, да си
чета текстовете пред публика) нейде в общинска сграда край пловдивската Главна
улица и после две дами дойдоха да ми рекат, че прочетеното от мен им направило впечатление:
поетесата Ваня Минчева и майката на известния местен поет, романист, драматург,
философ и пр. г-н Недялко Славов (1952). То всъщност не е "мъжко
стихотворение”, хленч и плач има в него и това обстоятелство вероятно е пробудило майчинския инстинкт у дамите, но приятелите ми - мъжкари и бойки момци, никак не го харесаха.
Печална роля отреждат на
интелигента – придворен шут, лала, палячо за разтуха на кралския двор, пъстро
пернато с брада или мустаци a la Салвадор Дали, с обичка на уше като
швейцарска крава на тучна морава или с плитчица, привързана на тила с парцалче, понякога
– с бръсната кратуна, като белен картоф, или с папийонка: червена на бели точки
или черна на ивици, косата (ако я има) разрошена, интелигентният
екземпляр може да наподобява и разплетена дамаджана. Важно е да личи: в никакъв случай пред вас не е простосмъртен.
Щом е интелигент, ще рече „умен,
който се прави на глупак”, значи е разсъдлива твар, която пълзи край атлазените пантофки
на Негово величество, реди остроти с вкус на канела в горещо
мляко. Понякога остротите вонят на бруталност, от което чистоплътните потръпват неспокойни, докато тълпата крещи: "Е-е-ей,
нашето момче как му каза всичко, дето не смеем да му кажем. Хем как му го рече, а! Право в очите. Ура-а-а…"
Медиите струват пари... много пари. А у
кого са парите? Вече е невъзможно от трибуна на многотиражка да се състезаваш с
могъща медийна империя. Та романтичният период, кога иззад Дунава някой си даскалски
син вади пред света непрани гащи и мухлясали драперии на разпадащата се Османска държава, възторгва недояли хъшове, обнадеждава поруганите в дома и отечеството си, оня романтичен период, братя българи, отдавна отмина.
Добрият тон, зад който подло не се таи наглост
и лицемерие, отживелица ли е! Несъстоятелна позиция прикрива ли се с цинизъм, остроти
и каламбури?
Само който не работи, не
бърка – не е ли ясно, че да приемем известното от хилядолетия: че и управляващият е естествено да греши, естествено е да търпи упрек и в това
няма нищо необикновено. Като грешим и се поправяме, израстваме. Защо тъй упорито назначени за говорители в днешното наше обществено пространство настояват, че единствено с техните уста говори Истината? Това, дето е истина за мен, за другиго може и
да не е; пък и кой е между нас тоя, дето вечеря с Господа!
Да речем, бивш финансов министър съобщава верни неща, ала при тоз назидателен тон
как да приема, че освен да прави констатации не се тресе от злост да смаже опонента точно в
стила на Карл Маркс или в стила на типичния преподавател по марксическа политикономия да обезсмисли и онова, което
други преди него вече са сторили?
Лицемерието ни се предлага и с по-човеколюбиви форми
отколкото е в състояние да представи оприличаваният от почитателите си на
Стефан Стамболов гл. ас. от АОНСУ (Академия за обществени науки и социално
управление) Иван Костов... Скулптор, усетил се значима фигура в общественото
пространство, говори уравновесено, приказването му излъчва доброта, ала, Боже
мой, как да вярвам, кога реди лакърдии за ред и достойнство, за унижението, на
което сме подложени! Не мога да вярвам, понежес юмрук посегна да
блъска дежурния полицай на служебния паркинг пред софийската общинска
управа, баш на пъпа на София. Най-странното подир това геройство: Главният секретар на МВР
връчи на скулптора компенсация, оладжак, за преживения стрес... "Браунинг",
боен патлак с надпис, http://handguns.g00net.org/Docs/Doc-Pwg_Wejdi.htm...
Случва се при самозащита да излезеш от кожата си, да зашлевиш мръсника, но господинът не защитавал себе си, не защитавал таланта си; защитавал статута си на
недосегаема от закона персона. Вежди Рашидов имам предвид. Е, къде отиват
всичките сладки приказки!
Велико е да бъдеш смирен. Всеки може да сбърка: бесовете,
случва се, да надделеят понякога. Затова дваж по-велико е покаянието. Всъщност, покая ли
се скулпторът? Искрено да се бе покаял, бих го приел такъв, какъвто е… Не, не
за изкуството му, а заради личността. Негова си работа. Майната му! Срина
се в представите ми като ваяна от влажен пясък симпатична скулптура,
когато влагата се изпари и остане само оглозган от ветровете
ръждив скелет.
Нашите "интелигенти" са си заслужили участта да стоят встрани от така важните за нацията теми. Послушайте ги за
какво и как един-друг се дърлят: кой е по-велик, па кой е по-близо до народа, кой
е заслужил да се нарече "дисидент" и разбира се: да понесе като венче маргаритки във вид на нимба титлата "демократ". О, мила Санта симплицитас! О, Суета на суетите!
Всъщност, що е то интелигентен? В зората на грандиозния
експеримент с "най-прогресивното и човеколюбиво учение на
света" обожествявана девет десетилетия персона (Владимир Илич Ленин,
1870-1924) назовава интелигенцията на Русия насекоми (инсекти), досада някаква за
Властта, която досада трябва да се държи изкъсо, да се гали по бузките и
да се шамаросва по кратунката, от време на време да й се дърпат юздите, да
се прорежда и преподрежда. "Кекава интелигенция" бе в България
любимо определение за три поколения партийни комисари на правдата. Представяха
интелигента в образ на дърдорко, оглупял от четене на книжки, и чрез таз
карикатура на изперкал многознайко учеха младежта да обича "трудящите се
маси", т.нар. Български народ. А интелигент всъщност е всеки мислещ, всеки
нормален, обикновен, опиращ се на опита и разума си вътрешно подреден,
уравновесен и независим човек, в което и поприще да се изявява.
Нима не сме срещали глупци с по няколко дипломи за
висше образование или хитрец с гирлянд от научни титли. Циникът Иван Славков-Батето в тъй
любимата си роля Шут на България, например, е академик. Какво повече да
говорим!
Истинската България, огромното
множество без представителство в медиите, без достъп до осветената сцена, изпитва
на свой гръб кощунствата на Властта. Но в това множество простосмъртни
е енергията, опитът, мъдростта на нацията. Ако управляващите придобият навик да се вслушват какво говори обикновеният гражданин на Републиката, най-малко не би
се главозамайвали дотам, не биха безобразничили.
Другояче биха възприемали сламените чучела за "цвета на нацията", " интелигенция" и прочие лъскави
етикети.
Инак, каква му е на шута грижата, освен да разсмива деспота и
придворните!
Краят на есето "За какво ли са
умирали?" – тълкуващо „Случая Веселин Андреев" из
т.нар. "Нови задочни репортажи за България"*: "че е много по-лесно да бъдеш евтин герой в един или
два епизода, отколкото да бъдеш честен и обикновен човек цял живот".
Обяснявал
съм обичта към баща ми дърводелеца-мебелист, мълчаливия, вглъбен в занаята
си, доверчив, но неразбиращ политическата конюнктура и заради това
странящ от всякаква "обществена” (разбирай: политическа) дейност. Обяснявал
съм респекта си към моя Голям Малък човек в тоя "ключ".
Оттам може би е съпротивата ми спрямо героически театрални пози, независимо
кой и с каква цел позира – дали е Йохан от едноименната поемка на 24-годишния
Христо Смирненски (1898-1923), дали е главният герой на романа "Стършел"
на 33-годишната в 1897 г., когато пише книгата си, англичанка Етел Войнич (1864-1960) или
друг обаятелен популяризатор на идеи.
Животът е велик дар и трябва да се
пази. В цитираната фраза на Георги Марков не ми се нрави думата
"евтин"; стои тая дума във фразата му като оголен зъб на залаял пес,
обезценява, прави лековата позицията на автора. А защо да не отдам мимоходом
дължимото на героизма? Може би бъркам? Герой, изненадващ и самия себе си,
може да се окаже кой ли не; важното е, че е дързост и лицемерие да се разхождаш в
героическа поза из множеството, да вириш показалец към Небето, да редиш
назидания, да заразяваш света с бесове. Героите ги убиват. Затова не желая
да съм герой за каквато и да е идея, нито да призовавам другите да стават
герои. Смятам, героично е да си останеш честен и обикновен дори след като ти
се е наложило да сториш подвиг и хора се тълпят под прозореца ти да те славят.
Мюсюлмани, които се
самовзривяват на многолюдни места в Близкия изток, Испания, Турция или където и да е другаде, определям – първо, за
страхливци, второ – подлеци, трето – жертва на манипулатори. Тая саможертва за милиони вярващи е "героизъм" и аз нямам логично
обяснение защо. Нима богът на която и да е световна религия не повелява да пазим
живота? Чий бог изисква трупове и се радва на мъртъвци!
Следва
Plovdiv, 21-26 sept. 2009 – redact. 28 uli 2015
_______ * Георги
Марков, "Нови задочни репортажи за България", сборник, изд. 1991
г. с предговор от Стефан Цанев. Илюстрации: 1.
Салвадор Дали (1904-1989). 2. Вежди Рашидов (1951, скулптор, министър на културата, чл.-кор. на БАН от 2004 г.), 3. Евгений Дайнов (1958, политолог, професор в НБУ). 4. Георги Марков - Джери (1929-1978).
Тук живеят хора неизвестни,
които правят шумни сватби,
любят се,
деца създават,
умират без излишни драми,
като оставят във наследство
товар от грижи в тоя свят.
Тук, в крайния квартал,
добре се помнят футболните мачове,
някой интересен филм по телевизията,
Близкоизточната криза,
семейните кавги
и кражбите на онзи,
когото хвалеха във вестника
преди години.
За тях Историята – туй е почит,
каквато те не заслужават,
Историята – туй е празник,
където всеки с официална дреха влиза,
а те във всекидневните
се чувстват най-добре.
Plovdiv, 27 uli 1980 – not edited 27 uli
2015
______ * Из сб. "Сутрин
рано" , изд. „Христо Г. Данов” (1983).
Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли*
ОСТАВЯМДА
МЕИЗЛЪЖАТ
Идейки си най-случайно Джени мокра от дъжда,
свари своя мил замаян във прегръдки на жена.
– Не е туй, което виждаш! –рече нейният любим
и посегна да изтрие от лицето оня грим
на оназ особа чужда, вмъкнала се в тоя дом
уж по някаква си нужда от утеха мъжка, щом
някой я обидил злобно и дотичала по здрач
да изплаче свойта болка с много хълцане и плач.
Гледа ги горката Джени и не може да реши
между двамата смутени всъщност кой кого теши –
нейничкият или тая ослепителна жена,
насред малката им стая вмъкнала се без вина.
Разбери ги, мила Джени,всеки може да
сгреши. Появят ли се проблеми,
търсим сродни нам души,
а мъжът, когато мъж е, трябва да е кавалер
и с прегръдките си дръзки да изтрие оня чер
мимолетен знак на потрес и съмнение в мъжа; всичко друго е от ревност, всичко друго е
лъжа.
Ще ти се наложи, Джени, и на тебе някой път
със целувки… несъмнено
други да те утешат.
