САНТИМЕНТАЛНА ПОЕМА ЗА ПЛОВДИВ
Балконче над времето. Статуя. Зид.
Влажен,
премръзнал,
охлузен паваж.
Любопитни и тънки тъжни лози
в задния двор – сред кюмюр и талаш.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
Мансардни покриви. Бебешки рев.
Старци. Перденца от евтин тензух.
Младоженци работници в глух сутерен.
Кварталната кръчма.
Момиче в кожух.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
Площад на хълма – часовник без глас:
на ревера му дреме файтон разбит.
Чукни по стъклото и влизай у нас –
следи в небесата, еснафски бит.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
Градът е това, но и не съвсем,
защото порасна нашир и надлъж
и си пусна мустаци, брада и корем,
като зрял импотентен мъж.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
Градът, в който раснах и стръмно живях,
оскъдно се хранех, обилно мечтах,
страхувах се, плаках,
шумях пред света
и ето че бавно дойде Есента
и си отидоха всички добри
илюзии,
старчета,
мансардни сестри,
избягаха котките от моя балкон
и позабравих добрия си тон.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, та аз съм това:
балконче, файтонче, статуя, зид,
влажен, премръзнал, охлузен паваж,
любопитни и тънки печални лози
в задния двор сред кюмюр и талаш.
Балконче над времето. Статуя. Зид.
Влажен,
премръзнал,
охлузен паваж.
Любопитни и тънки тъжни лози
в задния двор – сред кюмюр и талаш.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
Мансардни покриви. Бебешки рев.
Старци. Перденца от евтин тензух.
Младоженци работници в глух сутерен.
Кварталната кръчма.
Момиче в кожух.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
Площад на хълма – часовник без глас:
на ревера му дреме файтон разбит.
Чукни по стъклото и влизай у нас –
следи в небесата, еснафски бит.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
Градът е това, но и не съвсем,
защото порасна нашир и надлъж
и си пусна мустаци, брада и корем,
като зрял импотентен мъж.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, Градът е това!
Градът, в който раснах и стръмно живях,
оскъдно се хранех, обилно мечтах,
страхувах се, плаках,
шумях пред света
и ето че бавно дойде Есента
и си отидоха всички добри
илюзии,
старчета,
мансардни сестри,
избягаха котките от моя балкон
и позабравих добрия си тон.
Тук са излишни големи слова,
какво да се прави, та аз съм това:
балконче, файтонче, статуя, зид,
влажен, премръзнал, охлузен паваж,
любопитни и тънки печални лози
в задния двор сред кюмюр и талаш.
БЕЛЕЖКА
На "Франклин Рузвелт" № 10, току зад пресечката с централната улица "Уилям Гладстон", днес се намира силно занемарена едноетажна постройка, дето бе някогашната мебелна работилница на Иван Радичев. Там някога калфа беше баща ми, 31-32-годишен, а мен – 6-7-годишен, по обяд всеки ден майка ми ме пращаше да му нося хляб и ядене. Още от улицата ухаеше на чам и туткал, на шеллак и ацетон, а в задния двор сред купчини кюмюр, сгурия, дърва и дъски за горене като змия се бе изтегнала лозница. Дворчето вонеше на плесен, на беднотия и влажен талаш и стърготини. Тая лозница в представите ми е като момиче, потръпващо от лекия ветрец с едва развили се листенца, виждах я тая лоза, докато писах тоя текст, отнасящ се не за друг, а за моя роден, до болка обичан и пак тъй до болка ненавиждан Пловдив.
С гъгнив, треперещ глас четох това си творение* на някакъв общ рецитал през далечната 1978 година (някога се изкушавах и аз, като млад глупак, да си чета текстовете пред публика) нейде в общинска сграда край пловдивската Главна улица и после две дами дойдоха да ми рекат, че прочетеното от мен им направило впечатление: поетесата Ваня Минчева и майката на известния местен поет, романист, драматург, философ и пр. г-н Недялко Славов (1952). То всъщност не е "мъжко стихотворение”, хленч и плач има в него и това обстоятелство вероятно е пробудило майчинския инстинкт у дамите, но приятелите ми - мъжкари и бойки момци, никак не го харесаха.
На "Франклин Рузвелт" № 10, току зад пресечката с централната улица "Уилям Гладстон", днес се намира силно занемарена едноетажна постройка, дето бе някогашната мебелна работилница на Иван Радичев. Там някога калфа беше баща ми, 31-32-годишен, а мен – 6-7-годишен, по обяд всеки ден майка ми ме пращаше да му нося хляб и ядене. Още от улицата ухаеше на чам и туткал, на шеллак и ацетон, а в задния двор сред купчини кюмюр, сгурия, дърва и дъски за горене като змия се бе изтегнала лозница. Дворчето вонеше на плесен, на беднотия и влажен талаш и стърготини. Тая лозница в представите ми е като момиче, потръпващо от лекия ветрец с едва развили се листенца, виждах я тая лоза, докато писах тоя текст, отнасящ се не за друг, а за моя роден, до болка обичан и пак тъй до болка ненавиждан Пловдив.
С гъгнив, треперещ глас четох това си творение* на някакъв общ рецитал през далечната 1978 година (някога се изкушавах и аз, като млад глупак, да си чета текстовете пред публика) нейде в общинска сграда край пловдивската Главна улица и после две дами дойдоха да ми рекат, че прочетеното от мен им направило впечатление: поетесата Ваня Минчева и майката на известния местен поет, романист, драматург, философ и пр. г-н Недялко Славов (1952). То всъщност не е "мъжко стихотворение”, хленч и плач има в него и това обстоятелство вероятно е пробудило майчинския инстинкт у дамите, но приятелите ми - мъжкари и бойки момци, никак не го харесаха.
Plovdiv, 2 dec. 1977 – redact. 29 uli 2015
_______
* Из сб. "Сутрин рано" (1983).
* Из сб. "Сутрин рано" (1983).
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар