ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1502.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1502.)

   Не назлобявай срещу Злото, на Злото това му е целта! – Аноним (1947)

    8 sep. 2002

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (1.)

   С Емил* и жена му туркинята Весна се качихме с колата до Кукленския манастир "Св.св..Безсребърници Козма и Дамян". Четирите километра от Куклен до манастира този ден ми се сториха най-изровения от порои път, по който е минавала моята жигула. Местността, както и самият манастир, ми се сториха чудесни. Не ми се влизаше в двора на тази средновековна монашеска обител, такава скука ми се видя дотук всичкото това катерене, тръскане, суркане и подскачане из дълбоки коловози, та се замотах около колата си, докато ми премине ядът. Сетне – все още лют преди всичко на себе си, запътих се към градището, правено изпървом, както по-късно ни обясняваше Емил, през ХІ век, май по едно и също време с манастира "Св. Георги" над Белащица в чест на победа, която византийския военачалник Бакурияни – грузинец по народност, извоювал над българите.

  По стръмното, градено с едри камъни стълбище с килнати настрани като канати на каруца, потъмнели от ръжда перила, на слизане към черквицата се разминавам с две полусакати старици, а преди да вляза сред иконите с кандилата, минах на верев край дъщеричката на съседа Димитър Димзов, болна от множествена склероза или нещо от този род ипак така нелечимо. Носи я на ръце младеж, почти момче още: обвила бе ръце около шията му като детенце, та чак ми стана неудобно, че ставам свидетел на болезнена драма. И се престорих, че не ги виждам.

  Две свещици палнах. Бучнах едната пред иконата на Иисус: нарекох я за ръкописите и за мен си, другата мушнах в пясъка ниско долу, нарекох я за издъхналите ми родители – пазарджиклийката Надежда и харманлийския ми баща Кирил, най-малия брат сред петимата синове на дядо ми Георги.

  В дворчето пред черквицата цъцри тънка водна струя от градена древна чешма, а ябълковите дървета са отрупани с плод. Клоните им виснали чак до земята. Мина ми през ум: защо никой тук поне не посегне да си откъсне от зрелите, зачервени като личице на младо момиче ябълки? Доста от тях ненужни сякаш, бяха нападали, образуваха килим върху пръстта. Умих си очите, лиснах две шепи бистра изворна вода върху лицето и побързах да изляза да си подиря спътниците извън зидовете на манастира. Неколцина монаси – яки мъжаги, добре изглеждащи, се мярнаха на горната площадка, където са им килиите. Ай! Тези пращящи от здраве мъжкари как ли я карат в този див пущинак?! – зачудих се. Всеки случай, не ми се сториха ахмаци, ачик будали, мързеливи дембели. Имаха вид на интелигентни българи.

  Изкарахме си чудесно на стръмната зелена сочна поляна, въпреки че от време на време ме пронизваше като стрела: Кой ли дявол ме довея тук?

  Защо ги нижа тези ли! Може би защото вечерта около девет от Лондон по домашния ми телефон над възглавницата в леглото чух гласа на позната, която поне от шест години бях отписал, тъй да се каже. И тази 36-годишна кокетка, с която преди някакви си 14-15 години бяхме преживели любовна авантюра, подхвана три часа обстоен среднощен разговор: първо за това как многократно напоследък ме била сънувала и по тази причина същата сутрин ходила при врачка да изясни коя е причината да сънува точно мен.
Не пожела да каже какви ги върша в сънищата й и като какъв й се явявам, не каза и какво й рекла госпожа английската ясновидка.

  Към края на тази среднощна идилия и по настояване на среднощната ми следователка чрез сателитните комуникации, по GSMчето си, изпратих до Лондон следното послание: "Животът ни е с развинтена фантазия, радвам се, че се обади". И етично лицемерно, и неангажиращо ме като мъж, нали!

  Любопитни ми се сториха въпросите й, на които ми се наложи да давам уклончиви, както се изразяват баш-политолозите: обтекаеми, отговори... в течение на три астрономически часа, когато по закон Божи би трябвало да сладко да си спя в леглото. Дамата от Лондон ми крадеше от съня, истина! Та ето ги въпросчен-чен-цата.

           1. Женен ли съм? 
           2. Имам ли желание да се женя? 
           3. Кой живее при мен в момента? 
           4. Влюбен ли съм бил в нея през онази година и половина? 
           5. Какво мисля за идеята някой да ми роди дете... по принцип, не конкретно, но да речем, през следващите две-три години?
           6. Как бих реагирал на предложението да ми прати нужната сума английски пари, за да прелетя с аероплан от занемарения мой пловдивски краен квартал зад циганското гето Столипиново до Северен Лондон, за да й погостувам? 
           7. Що да не пропътуваме двамата с нея разстоянието от Лондон до Кардиф с чистак новичък фолксваген. Е, може и с беемве, разбира се, защото беемвето, особено ако е спортно, по ми допада, за да видя града, на чието име съм кръстил втория си сборник със стихове и който град с атмосферата си силно напомнял на Стария Пловдив? 
           8. Съгласен ли съм да ми изпрати паунди да купя най-сетне този компютър, дето го бленувам от няколко години? 
           9. Дали би ме познала, ако ме види, демек, успял ли съм вече да се сбръчкам до неузнаваемост, макар това да няма, както ловко се изрази, абсолютно никакво, ама абсолютно никакво значение за нея? 
          10. Помня ли още какви дивотии сме вършили в онази авантюра? Е да, помня, че тогава всичко ми бе мътно и кърваво, но това не й казах. 
          11. Изкушава ли ме още гласът й? Накъсо, кара ли ме гласът й да потръпвам сексуално? 

   И накрая дванайсетият въпрос, с който ме закла и ме застреля право в челото като някой Христо Ботйов на връх Вола в местността Околчица:
          12. Как бих реагирал, ако я видя пред вратата на апартамента ми (всъщност, не е виждала панелното ми царство), да речем, след седмица?    
  Та си мисля, докато днес записвам снощната анкета: Опомни се, драги!!! Ако бродене по манастири и палене на свещи около средновековни икони ти носи такива изненади, не е ли редно хубавичко да си помислиш, преди пак да поемеш към следваща някоя спокойна и мъдра монашеска обител!

*  *  *

  Жестоко, ала си е истина – всичко пърхащо, вдигащо шум около себе си, тръпнещо от страст, отчаяние, копнеж, мерак, амбиция, всичко пулсиращо рано или късно изчезва, като че никога не е било, ни се е раждало; остава единствено съхраненото в слово. Добрият автор като Господ Бог раздава безсмъртие, в състояние е да накара и камъка да заридае или да се тресе от кикот. Животът е весел низ от сюжети, образи, пейзажи, размишления. Мимолетният жест, искрицата в мигновено блесналия поглед често говори повече от томове философска строгонаучна литература. Галопираме като жребци, пришпорвани от луд жокей, и кой ли друг, ако не скрибуцащият с перото гъше върху суха заешка кожа, кой за идещите подире би съхранил богатството от жестове и жежки послания, разкоша от цветове и аромати, състояния на духа и плътта? Кой!

  В самотността си единствено човек успява някак да се хармонизира, да почувства мощните вибрации на милиардното множество бленуващи, но и страдащи, влюбени но и ненавиждащи, алчни тъпаци, но и унижавани и бедстващи, властни, но и абсолютно нищи, прославени, но и потънали в забрава. Самото писане е удоволствие и почти нещо като дишането, като съзерцание на звездното небе или единственото, което според мен може да се сравни с космическа тръпка – съзерцанието на изящна женска плът. Подобно е на спомена и на мечтата.

  Нямам основание да се притеснявам, че от един момент насетне няма да съм сред живите. Ако заслужава, ако има стойност, ще остане единствено ненаситното ми любопитство плюс доверието в Добрата сила, която ни е създала с необикновен разум върху незначителната някаква си случайна планетка, залутана из необятния и подвластна за въображението Космос.
Оптимист съм, стоя си върху невидима за очите пирамида и раздавам по късче вечност със самочувствие на Твореца Бог. Ала това го може всеки смъртен, заложено е у всекиго от нас, които още дишаме и се надяваме**, подреждайки прости думи върху хартия или сушена заешка кожа, за онези бленуващи екзалтирани глупаци, дето ще се появат хилядолетия след нас.

   Следва

 Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv,edited on 31 jan. 2024

Илюстрации:
- Край лековитото аязмо до манастира над село Куклен.
- Манастирът "Козма и Дамян" в Родопите над Пловдив.

___
* Емил Калъчев (1932-2013).
** Dum spiro, spero (лат. Докато дишам, надявам се). Бел.м., tisss.