ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1504.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1504.)

   Не назлобявай срещу злия, нему това е целта, от това се храни, с това поминува, а може би си успокоява съвестта, че с отровата си е нужен на света. – Аноним (1947)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (2.)

   21-26 sep. 2009

  Печална роля отреждат на интелигента – придворен шут, лала, палячо за разтуха на кралския двор – пъстро пернато с брада или мустаци a la Салвадор Дали, с обичка на ухото като швейцарска крава на тучна морава или с плитчица, привързана към тила с цветно парцалче, понякога – с бръсната кратуна, като белен картоф, или с папийонка: червена на бели точки или синя на ивици, коса (ако я има) разрошена, интелигентният екземпляр в кратуната може да ти напомня и на разплетена дамаджана. Важното е да личи отдалече, че в никакъв случай пред вас не е простосмъртен, а рядък екземпляр.

  Щом е интелигент, то ще рече "умен, който се прави на глупак”: значи е разсъдлива твар, която умно шета около атлазените пантофи на Негово величество, реди остроти с вкус на канела в горещо мляко. Понякога остротите й вонят на бруталност, от което чистоплътните потръпват неспокойни, докато тълпата крещи: "Е-ей го, нашто момче, как му каза всичко, дето не смеем да кажем. Как му го рече, а! Право в очите. Ура-а-а".

  Медиите струват пари, много пари; а у кого е парата! Вече е невъзможно от трибуна на многотиражка да се състезаваш с мощна медийна империя. Романтичният период, кога иззад Дунава някой си даскалски син вади пред света непрани гащи и мухлясали драперии на разпадащата се Османска империя, възторгва недояли хъшове, внушава надежди на поругания в дома и отечеството, онзи романтичен период, братя българи, отдавна мина и замина. Информацията е най-ценният капитал в модерния свят. Който владее информационните потоци, той владее империята на злото и прогреса. Стискай зъби, наточи нокти, упражни лакти и научи се да биеш дузпата на всяка душица, която се опитва да ти каже нещо напреки. 

  Ала да питам все пак – Добрият тон, зад който подло не се таи наглост и лицемерие, отживелица ли е! Несъстоятелна поза и позиция прикрива ли се с цинизъм, остроти и каламбури? Само който не работи, не бърка – не е ли ясно, че да приемем известното от хилядолетия: че и за управляващият е естествено да греши, естествено и да търпи упрек, и че в това няма нищо страшно. Като грешим и се поправяме, израстваме. Защо тъй гневно персони, назначени за говорители в обществено пространство, настояват, че единствено с техните уста говори Истината? Това, дето е истина за мен, за другиго може да не е – друг ген, друга участ, а и кой е между нас този, дето вечеря с Господа! 

  Да речем, бившият финансов министър съобщава верни неща, но при назидателния му тон как да приема, че освен дето прави констатации милият не се тресе от злост да смаже опонента точно в стила на Карл Маркс или в стил на типичния преподавател по марксистка политикономия да обезсмисли онова, което преди него други са сторили!

  Лицемерието ни се предлага и с по-човеколюбиви форми, отколкото е в състояние да представи оприличаваният от феновете си на Стефан Стамболов главен асистент от АОНСУ (Академията за обществени науки и социално управление) г-н Иван Костов. Скулптор, усетил се значима, масивна фигура в общественото пространство, говори уравновесено, приказването му излъчва доброта, ала, Господи, как да вярвам, когато реди лакърдиите си за ред и достойнство, за унижението, на което сме подложени! Не мога да му вярвам, понеже с юмруци посегна да блъска дежурния младеж полицай на служебния паркинг пред софийската общинска управа, точно на пъпа на София. Най-странното след този вид бабайтлъшко юначество за мен е, че Главният секретар на МВР ген. Бойко Борисов (1959) връчи на г-н скулптора мъдрия Вежди за компенсация, оладжак, за преживения стрес... боен патлак "Браунинг" с поздравителен надпис – вж. http://handguns.g00net.org/Docs/Doc-Pwg_Wejdi.htm... Демек, да гърми с патлак по несъгласните с него, вместо да ги бие с юмруци.

 Случва се при самозащита да излезеш от кожата си от гняв, да зашлевиш идиота, но господинът не защитавал себе си, не защитавал таланта си! Защитавал статута си на недосегаема от закона персона. Уважаемият г-н Вежди Рашидов (1951) имам предвид. Е, къде отиват всичките мъдри и сладки лакърдии! Или както казваше Борис Дявола, дядо ми от Пазарджик: "Дейба тая крива нива!" – кога плугът му заореше в угарта. 

 Велико е да си смирен. Всеки може да се обърка – бесовете, случва се, да надделеят понякога. Затова дваж по-велико е покаянието. Но всъщност, покая ли се скулпторът! Искрено да се беше покаял, бих го приел за такъв, какъвто си е. Не-е, не за изкуството му, а заради личността. Негова си работа. Майната му! Сам се срина в представите ми като изваяна от влажен пясък фигурка на великана Голиат, когато влагата се изпари и остане само оглозгания от морските ветрове мършав скелет. 

Евгений Дайнов (1958)*

 Нашите "интелигенти" са си заслужили участта да стоят встрани от така важните за нацията не теми. Послушайте ги за какво и как един-друг се дърлят кой е по-велик, па кой бил по-близо до народа, па кой заслужил да се нарече "дисидент", и разбира се: кой да понесе като венче маргаритки във вид на нимба титлата "демократ". Ох, мила моя нашенска Санта симплицитас! О, Суета на суетите!

  Всъщност, що е това интелигентен?! В зората на грандиозния експеримент с "най-прогресивното и човеколюбиво учение на света" обожествявана девет десетилетия персона, Владимир Илич Ленин, (1870-1924) назовава интелигенцията на Царска Русия насекоми (инсекти), досада някаква за Властта, която трябва да се държи изкъсо, хем да се гали по бузките, хем и да се шамаросва по кратунката, от време на време да й се дърпат юздите, да се прорежда и преподрежда. "Кекава интелигенция" бе в България любимо определение за три поколения партийни комисари на правдата. Представяха интелигента в образ на дърдорко, оглупял от четене на книжки, чрез тази карикатурка на изперкал многознайко учеха младежта да обича "трудящите се маси" и Българския народ. Докато интелигентен всъщност е всеки мислещ с ума си, т.е. всеки нормален и обикновен, с опита и разума си вътрешно подреден, уравновесен и независим човек, в което и поприще да се изявява. 

  Нима не сме срещали глупаци с дипломи за висше образование или шмекер хитряга с гирлянд от научни титли. Циникът в любимата си роля Шут на България, например, е академик. Какво повече да говорим! 

 Истинската България, това огромно множество без представителство в медиите, без достъп до осветената сцена, изпитва на свой гръб кощунствата на Властта. Но в това множество простосмъртни българи е енергията и опитът, и мъдростта на нацията ни. Ако управляващият се научи да се вслушва какво говори обикновеният гражданин на Републиката, най-малко не би се главозамайвал дотам, не би безобразничил цинично. Другояче биха възприемали сламените чучела "цвета на нацията", " интелигенцията" и прочие лъскавички етикети. Инак, каква ли му е на шута грижата, освен да разсмива Деспота и 240-те му придворни в атлазени гащи, с бяла перука и пантофки от кадифе, нахлузени на бос крак!

  Краят на есето "За какво ли са умирали?", тълкуващо "Случая Веселин Андреев", от т.нар. "Нови задочни репортажи за България"**: "че е много по-лесно да бъдеш евтин герой в един или два епизода, отколкото да си честен и обикновен човек цял живот". 

Обяснявал съм си обичта към баща ми дърводелеца-мебелист: мълчалив, вглъбен в занаята си, доверчив, ама непроумяващ политическата конюнктура и затова странящ от всякаква "обществена” (разбирай: политическа) дейност. Обяснявал съм респекта си към моя Голям Малък човек в този ключ. Оттам може би е съпротивата ми спрямо героическите театрални пози, независимо кой и с каква цел ми позира – дали е Йохан от едноименната поемка на 24-годишния Христо Смирненски (1898-1923), или главният герой в сюжета от трагичния роман "Стършел" на 33-годишната през 1897 г., когато си пише книгата, англичанка Етел Войнич (1864-1960), или друг популяризатор на идеи.

  Животът е велик дар и внимателно трябва да се пази. В цитираната фраза на Георги Марков не ми се нрави думата "евтин"; стои ми тя във фразата му както оголения зъб на залаял ме пес, обезценява, прави лековата тезата на автора. А защо ли да не отдам мимоходом дължимото на героизма? А може би бъркам?! Герой, изненадващ и самия себе си, може да се окаже всеки, кой ли не; важното е, че е дързост и лицемерие да се разхождаш в героическа поза из множеството непознати люде, да вириш показалеца си към тавана и облаците в Небето, да редиш назидания и заразяваш света с бесове. 
Героите ги убиват. Затова не желая да съм герой за каквато и да било красотна идея, нито да призовавам когото и да било да става герой. Мисля, че е героично да останеш честен и обикновен, след като предвид обстоятелствата ти се наложило да извършиш подвиг, и се тълпят под балкона ти да те прославят с възторжени овации.

  Мюсюлманите, които сами се взривяват на най-многолюдни места в Близкия изток, Испания, Турция или където и да е другаде, определям първо, за страхливци, второ – за подлеци, трето: за жертва на манипулатори. Тази саможертва за милиони вярващи може и да е "героизъм", но нямам логично обяснение защо. Нима богът на която и да било световна религия не повелява да пазим живота? Чий бог изисква трупове и се радва на реки от кръв, гърчещи се в предсмъртни конвулсии тела и милиони мъртви!

    Следва

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 1 fev. 2024

      Илюстрации: 
- Художникът Салвадор Дали (1904-1989).
- Министър на културата г-н В. Рашидов***

___

* Вж. https://blitz.bg/analizi-i-komentari/evgeniy-daynov-trotskistt-ot-selo-mindya-koyto-polegna-na-komunistite-i-soros_news791170.html

** Георги Марков (1929-1978), "Нови задочни репортажи за България", сборник, изд. 1991 г.

*** Вежди Рашидов (1951), министър на културата, чл.-кор. на БАН от 2004 г. Бел.м., tisss.