неделя, 20 октомври 2019 г.

ПАНОПТИКУМ (4.)

Фалшивите пророци
ПАНОПТИКУМ (4.)
  Продължение от 01.01.2000.

  За да мине за начетен, хората около Тодор Живков събраха в двайсет и пет или двайсет и шест луксозни тома конгресните му речи, указания и "съображения", та до бележчици от типа: Притопли ми млякото! или Де си ми завряла каскета, ма? От друга страна, на високопоставения партиец не му се и налага да компилира, по простата причина че публичните изяви на висшата номенклатура се свеждат до четене, по-често – до сричане на напористи текстове, съчинявани от поети. 

  Знам двама пловдивски лирици, които по поръчка отгоре съчиняваха тайно в канцеларийката си вдъхновяващи слова за областната партийна управа, докато речите на висши партайгеносета пишеха не случайни хора, а известни, ценени от публиката поети. Обществена тайна, например, сред софийската бохема беше, че авторите на речи на Тато по партийни форуми, митинги и пр., прилежно сбрани в многотомното "лично творчество" на Бай Тошо, са нашумели през онези години поети, един от които е тогавашният шеф на Писателския съюз Любомир Левчев.

  Търсенето на антипод, съпроводено с апломб и патос, не започва разбира се от любимия на БСП есеист др. Стефан Продев; маниакалната амбиция я има още в работническите издания от двайсетте и трийсетте години на миналия век у нас; и човек, ненаясно с огромните възможности на литературното и публицистичното внушение, едва ли ще се досети как просташкият кикот и тоталното окепазяване въздействат върху тълпата като дивашкия махленски крясък "Бий гадината!" Та и есетата на Продев чудесно се вписват в стила на червената партийна сатира: тъп сарказъм, пасквили, вж. сборника "Червен смях", изд. 1956 г.: фейлетони, задевки, злободневки, карикатури в печатните червени издания от периода 1919-1923 г.

  Ами че публицистиката на Георги Кирков, Крум Кюлявков, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Димитър Полянов и пр. чрез романтически плашила, гротескни образи, определяни като буржоазни, еснафски или просто вражески на Партията. Тогава се начева, изпървом плахо, запевът срещу индивидуалния, частния стопанин, основно срещу правото на човек да не се съгласява с формулирани наготово постановки за живота от гледна точка на някаква партийна централа за информация.

  Своята креслива поза този род агит-публицистика от зараждането си определя за позиция в защита на експлоатираните; този адвокат на т.нар. "истини от последна инстанция", обаче, е твърде въодушевен от себе си, за да го приема за прозорлив и съвестен
*. Пасаж от есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127), свидетелства за този нафукан (предвзет), излъчващ висше самодоволство и грандомания стил:

"Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или обидено мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"...


        Типични за Стефан-Продевия начин на изразяване фрази:

"аз не обичам",
"за вас и средата ви",
"пресилвам черното",
"много злъч и грозота",
"станал скандал, имало обиди",
"инцидентът не свършва с гледането през ключалката",
"тази предпремиерна истерия",
"излишно е да ви доказвам, че изкуството...",
"злобни схватки",
"тяхната експлозия носи горчивини и омраза",
"минава през театъра като бедствие",
"писъци и драскане с нокти",
"гонене от сцената",
"подгонени от пръчката на омразата"...

  Как ли живее човек, разсъждаващ в подобен стил? Като си пише рецензиите за театъра, Продев представя по-скоро технология на номенклатурните "идеалисти" около "грандиозните, епохалните" и прочие партийни акции, почини, мероприятия, кампании; представя как става организирането на клакьори по градове и паланки – "честни, будни съвести, зорки очи", а всъщност – агитационен отряд на Партията. Днешното поколение млади българи едва ли може да си представи как при реалния соц. всяка празнична манифестация се отрепетирваше седмици, докато се постигне онзи така желан от партийния княз и от управленския елит "непринуден всенароден ентусиазъм".

  За една от фразичките, израз на вътрешна душевна несрета:
"Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец" – ми се ще да питам: Другари, ама това ли е представата ви за интелигентния умен ваш пратеник, на съобщаващия истини на простия народ?

  Въпреки несъгласията, оставам с уважение към публициста заради текстове, като есето "Разказът на палача" и друго едно – "Кината на бедните" (цит.съч., с. 128-149). Във второто откривам как сам се раздвоява, как си противоречи приобщеният към партийните постулати, а привързан към бедняшката работническа среда с нейната сурова нравственост. Споменава "мърморенето на еснафа", а разбирам, че в това мърморене е неприязънта у българина към модните лиготии и лумпените на града. И като пише
"изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (бел.м., tisss: за изобилието от ерзаци във филмовото изкуство между двете Световни войни), разбирам, че тук говори чистосърдечно. Когато разказва епизод за кварталния стражар и дръзките хлапетата-пакостници, виждам я пак онази наивна, идилична, доверчива, но строго набожна България, която в самолюбието си соцът с дивашко кикотене разпердушини и прати по дяволите с безбожието си, с пищната грандомания на политкомисарите, с премълчаните предателства към нацията ни и най-паче към етническия българин.

  Сигурно ще да е вярно изреченото за продукцията на Мосфилм от онези години; Мосфилм в друг контекст, при други родни, чисто психологически обстоятелства, вече в осемдесетте и деветдесетте години на века, ни предизвикваше помежду си да се питаме насмешливо: "Добър ли е филмът, или е съветски? 

  Забелязал ли е промяната есеистът? Ето я драмата му – детето, непредубеденият някогашен бедняк води печален диалог с железобетонния урод на обновяващата се уж идеология в редиците на Партията от 1980-1990. Печалното на това раздвоение е преддверие към личното покаяние, което тези хора, представящи се днес вече като демократи в преориентираната БСП, дължат първо на собствения си род и корен и на собствената си съвест, ако не са я удушили вече.

  Следва

БЕЛЕЖКА 


  В частен мухабет на кафенце с колега от Долна Баня, Софийско, който се брои за философ-психолог заради дипломата си от Ленинградската висша партийна школа, между другото чувам: "Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов?" И явно усетил се какво е изръсил, притеснен, срамежливо ми се усмихва: "Майтап бе! Казах го ей така, на шега".
За каквато и кауза да настоява, мине ли към този тон – Ти знаеш ли аз кой съм! – не виждам как който и да е, би удържал успех другаде освен пред хора с психиката на аргати. За всеки костовист назлобяването и скандалът са гориво, стимул за живот, повод да се докажат колко са нужни. Един и два пъти ли доцентът Иван Костов говореше извисоко към "този народ". Започна с "алчните бабички на припек" – случайно уж изтървана реплика към пенсионерите с мизерните им пенсии, за да стигне до обвинението, че народът е недорасъл, демек, не е достоен да го оцени. В нормално демократично общество, предполагам, след подобна изцепка въпросния оратор го изнасят и отсвирват с тъга и със заупокойни песнопения по-далеч от политическия театър. Присъщата на новооглашения тъпак грандомания не е нова за нас, българите. Преди преподобния Иван Костов с нас по същия начин си общуваха гастролиращи примабалерини, като Жорж Ганчев, Сергей Станишев, Ахмед Доган, Лютви Местан и дузини още минали в забвение политици.

  Поначало грандоманията е инструмент от аксесоарите на болшевизма, фашизма и нацизма в политическия театър. Всеки случай, обновените в БСП са по-прозорливи от агитаторите за немощния в политическите водовъртежи проф. Неделчо Беронов или автора на поемка за лекарството "Дуфалак" против запек г-н професора по не знам какво си право Пламен Герджиков. Арогантното, по кавгаджийски кресливото държане в общественото пространство опровергава най-основния от постулатите на демокрацията: правото на всеки човек да отстоява свое мнение. Хвалят се, хем толкова противно се хвалят, колкото и противно се зъбят срещу всеки, който не е с техния акъл, та не споделя мнението им за каквото и да било.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, edited 20 oct. 2019

Илюстрации:
     горе – Любомир Левчев (1935) и Людмила Живкова (1942-1981);
     долу – Столичната ул. Пиротска след Първата световна война.
___
* В България и досега, с много редки изключения, политиците и обкръжението им от агитатори говорят с обикновения български гражданин като с хлапе от детската градина. Така красиво говорят по медиите, а  не съзнават, че суверен на България не е партията им, а Народът, чийто слуги са. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)   28 апр.1997 СЛЕД КОНЦЕРТА   Мина й представлението на Re. Излъчваха го по националната ни телев...