ЗАВЕЩАНИЕ (1972) – Продължение 3

ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

XLIX

Лети животът час след час
ту с бяла риза, ту във креп,
това, което казвам аз,
не трябва да умре у теб;
доброто вино без мезе
не струва пукната пара –
ти, мой връстнико, малко взе,
вземи си още, грях не грях.

L

Живей под синьото небе,
обичай себе си без страх,
че грижа щом те погребе,
ще се забрави твоят прах.
Припадай в пристъпи на смях,
до безсъзнание люби,
опитай всичко, грях не грях,
в безличност време не губи.

LI

На другите съвети даваш,
а себе си не виждаш ти:
единственото твое право –
умри с отворени очи.
Марица в Пловдив не бучи,
спокойна е като царица,
макар че в кока й стърчи
опашката на мъртва птица.

LII

На Пловдив задника си завещавам,
и на Марица – босия си крак,
та с обич да ме споменават,
а не като свидлив простак.
На Равнината със мерак
разпенено море обричам
и връх Памир, до гуша в сняг,
защото жега не обичам.

LIII

На хората с издути устни
дарявам верността си аз;
дано им служи най-изкусно
до сетния им жалък час.
На Джонгов* ловкия, в захлас –
от мъдростта му очарован,
най-честен, печен адвокат,
дарявам зъб... Не е отровен.

LIV

С достойнство, с титли е богат
и пак е драг, макар и строг,
за стълбище до Онзи свят
ще сключим може би облог.
Това да им е за урок
на майка ми и тих баща!
Не казвам, че е демагог,
и да ме моли, пак не ща.

LV

На Марко Марков**, щур поет,
дарявам патешко перо
да пише с него всеки ред;
дано да бъде за добро.
И на Илия Зайков** – рог,
да се завира по-напред
и може би в най-кратък срок
за него ще говорят вред.

LVI

На Владко Янев** – одеало,
та кърпеното да смени,
че много тъпо се излага,
при толкоз вино и жени.
Да не пропусна – кожени
и меки ръкавици за Мария**,
за репортажите тревожни
й завещавам и ютия.

LVII

Ще са известни те поети,
а аз безимен ще умра;
над мен сияние не свети,
ни ангел имам, ни звезда.
Защо ли пък да ги коря –
врабец не може да е славей
ни в светъл час, нито в беда;
затуй, Поезийо, прощавай!

LVIII

Обичахме се дни и нощи
 и в дръзката ти сила вярвах,
от всички влюбени най-лоша
и непокорна като вятър.
Не всеки ръб за свирка става,
за свирката... свирач е нужен,
свирача друг го направлява
наградата да си заслужи.

LIX

И щом капризен ставам вече,
щом губя вкус дори към хляба,
щом все по-често зъзна вечер,
стомахът ми къркори гладен
и щом усещам полъх хладен
с три ката дрехи пак навлечен,
макар и млад, уви, ще трябва
да завещая свойте вещи.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

– И тъй, брат Франсоа, кажи ми,
на двадесет и четири години,
по-глупав ли съм от преди?
– Глава да блъскаме в стени,
това ли ни е по вкуса?
– Бих искал да пробия.
– Ще пръснеш тиквата зелена,
а подлизурко ще се вмъкне
в процепа като хлебарка.
– Признание не търся, знаеш!
– Тогава на какво ли се надяваш?
– Честолюбив съм, син на дърводелец,
сандъкът ми поне ще е безплатно.
– На Оня свят!?
– Не, в този свят.
– Това от мен си го научил –
"Умирам?... Не! Борбата продължава".
– Да бъде тъй, ти както казваш!

LX

...На Ема*** – пръстена от злато;
обичах я не на шега
и тя отвърна ми богато...
На Дида*** – плюшен див пегас,
знак на нескромност. И сега
насън чат-пат я споменавам,
умислен плюя от брега
и с образа й се прощавам.

LXI

И за Джендем тепе скърбя.
На него – чудното ми детство,
петте тояги по гърба****
с циничните хлапашки песни.
Ако го сметне неуместно,
любовен бяс му пожелавам
на коцкар стар с момиче лесно.****
Наистина, скандална слава!

LXII

На улица Люлебургаз
походката си смешна давам,
че всички бяха против нас
и стъпвал съм като в жарава*****.
В гимназията бях тогава,
мустаци смятах да си пусна,
бях луд като свещена крава,
изпълнена с красиви чувства.

LXIII

Румяна, Пенка, Валентина,
къде сте, що сте в този миг,
по-стари с няколко години?
Не чувам шепот, нито вик,
къде е свежият ви лик –
наивник бил съм, ала днес
не бих се писал мъченик
на строгата семейна чест.

LXIV

Лицето уж старее бавно,
 но панделки отдавна няма,
отнесени, хем най-безславно
от скучната семейна драма.
Край вас дочувам Мамо, Мамо! –
а сякаш снощи – ученички,
с повдигнато нагоре рамо
съм дуднел: Много те обичам!

LXV

На вас с усмивка завещавам
градина с рунтава овца –
в Отвъдното щом се отправя,
да блеят милите сърца.
Оставям ви и се виня...
Простете ми, но нямам сили
в ковьорчетата за стена
да видя образите мили.

LXVI

Отида ли си някой ден,
да стане тихо и без яд –
за обич ако си роден,
противно е да сееш смрад.
Да бъда Никой в теб, о Град,
за мен си рай, ала и ад.
Дано приключим този свят
с внезапно свършил...

Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 4 jan. 2019 

___

* Запрян Джонгов - съсед, стар пловдивски адвокат, бил депутат след 9.IX.1944 г. до краха на Никола-Петковистите; разправял ми е как коляно до коляно седели с Трайчо Костов. Държеше се надменно с моите родители.

** Неколцина връстници по повод лафове или мурафети: Марко Марков (1945), Илия Зайков (1944-2011), Мария Широколийска (1946), Владимир Янев (1950), по онова време (1972 г.) обещаващи млади поети. 

*** Сантиментални авантюри. 

**** Че бях кацнал върху темето на Джендем тепе, най-горе на триангулачния знак – 4-метрова дървена пирамида, и крещях с пълно гърло "Ойларипи-и-и-и!" и "Урррра-а-а!", с двуметрова сопа ме сурвака бай Петър, баща на мой съученик в пети клас. Пъдаря предизвикали дивите ми крясъци, че длъжността му била да не допуска никого в онази зона. Намърдали се бяхме с три години по-голям момък зад табелата "Строго забранено! Стреля се без предупреждение"; Петър метна сопата по Ванчо Музата (Иван Фъргов) и не уцели; ами аз къде да бягам, като кожухчето ми беше под пирамидата. Като не успя да пипне Ванчо, опрян на сопата си, страшният мъж ме изчака бавничко да сляза от пирамидата и значи, с този пердах си отървах кожухчето. Джендема беше детското ни царство, което деляхме с бойките хлапаци от съседната – Македонската махала. Но и възрастни мъже водеха тук съвсем млади момичета и дърти проститутки да ги любят из храстите.

***** Понеже и тук, както на улица Ниш, сме били само едни бедни наематели, хазяите, а и обитатели на съседните къщи ни гледаха извисоко. Пренебрежението осезаемо витаеше около дома ни в онази изба. Бел.м., tisss.