ЗАВЕЩАНИЕ (1972)
Продължение
ХІІ
И тъй, това е стара-стара
жестока песен за греха,
що сторил някога комарът
с изискана една бълха;
след девет месеца и – ха! –
родило се едно прасе.
Горчив бил този розов факт,
Кръчмарю, дай му да пасе!
ХІІІ
На нас – пържола за мезе,
че виното само не трай,
в стомаха кърпички везе,
а и декември не е май,
сами сме, никой ни не знай
и пред залостени врати
ще погладуваме... Ти дай
пържолата! От нас пък – стих.
ХІV
И тъй, това е стара, стара
хъшлашка песен за греха,
за обичайната поквара,
която броди по света.
и прави бебчетата тя,
та често майката не знае
кого да нарече баща.
Но все един яде калая!
ХV
А ний какво ли ще ядем,
кръчмарят нещо се мотае...
Какъв е онзи тлъст корем?
Аха, кръчмарката това е.
Щастливец, таткото си трае –
ни лук ял, ни лук мирисал;
излишно! – съдията знае
отдавна неговия хал...
ХVІ
И тъй нататък... Ясно става,
че всичко сладко в този свят
влече отровната утайка
на непредвиден лош обрат.
Кръчмарката, превила врат
над скарата, защо там хълца?
Пържолите... Виж как горят
заради пусти женски сълзи.
ХVІІ
Да ставаме, мой стар балтон,
че мъката е лошо нещо;
дори и Франсоа Вийон –
лице в подобни чувства вещо,
избягва изблици горещи,
и бяга доста надалеч,
макар през смях да се усещат
сълзи в ехидната му реч.
ХVІІІ
Понеже себе си познавам
и в силата, и в слабостта,
не мога и да се надявам,
да ми е чужда глупостта,
а ясно ми е, че в пръстта
накрай ще легна като всички,
признавам, нямал съм честта
от себе си да се отричам.
ХІХ
Роден в четирийсет и седма
на седми август като в пещ,
в семейство на работник беден
изкрясках своя вик горещ.
Девети* още лъхал свеж
и майка ми, студентка крехка,
кърмяла мърдащата вещ
с усмивка от военно време.
ХХ
Не помня доста оттогаз,
пък и защо ли да се ровя!
На улица по изгрев... аз
се виждам жълт като натровен;
живеехме на Ниш** най-скромно,
хем в изба под хазяи зли,
и още чувам конски тропот,
таванът ще се провали...
ХХІ
На тези хора завещавам
най-детската си мъка днес,
на двете дъщери и крави –
да дъвчат цял живот овес,
да пукнат някъде без вест,
а дъртите в катран да киснат;
но големец им стана зет,
едва ли клетва ще ги стигне.
ХХІІ
Живеят си заможно те,
плодят се, даже не стареят,
та надвишиха и стоте
гърлата лакоми, що зеят;
застанал на брега, от кея
на толкоз неспокойни дни,
не мога да не се изсмея:
все някога ще кипнеш, Нил!
ХХІІІ
О мой разкошен Вавилон,
прости ми клетвите, прости
смеха ми, дръзкия ми тон
към твойте жители, но тих
съм бил до вчера; нека в стих
достойнствата им осветя,
та над света да заблести
и малко родна суета.
ХХІV
Опряла лапите на кръста,
оправяше тя този Град,
Исус разпъна върху кръста
и се изми като Пилат,
реши, че щом са кум и сват,
глупаците са най-чевръсти,
а най-добрият адвокат –
в меда оклепаните пръсти.
ХХV
С увисналите си меса
отплува Старата хазяйка
в света на щедри чудеса
и днес като прилежна майка
отглежда глупавите хайти
на глезената дъщеря.
И впрочем, вече не е тайна
кой е подготвил този брак.
ХХVІ
Богатите, въшлясали с пари,
живели до Девети във охолство,
не са глупаци, разбери,
щом щерките си женили за голи,
до вчера гладни, недоволни,
борци за чест и свобода.
Но туй е истина отколе –
богатството се жени за властта.
ХХVІІ
И други зная как със ум,
с преструвка тънка и кокетство
прескочиха без много шум
законите, и пак са честни;
а неоправените сметки
крещят до небесата чак...
На папата стани подметка,
и в Рим ще се окажеш пак!
ХХVІІІ
Записвам всичко със тревога,
но весели са моите ръце –
това, което искам, мога,
посмей се с другите, сърце!
Че утре, знай се, без лице
и без душа ще ни остави
животът кратък; без небце
език на мен не ми се нрави.
ХХІХ
От детството какво остава
освен милувка на жена?
Остава някаква Забрава
като неясна пелена;
тя скришно в гръд и колена
крепила ме е като плод –
червен отвътре като нар,
отвън със старешко чело.
ХХХ
На къси строфи разграфен,
живях без паузи до днес,
животът прелетя край мен,
дали го проумях поне!
Препускащи в галоп коне
през облаци от слънчоглед
и залезът – червен фенер
над чашата уиски с лед...
ХХХІ
Тъга остава в онзи склад,
наречен памет; цял живот
баща си виждам хубав, млад,
с ренде над чамово дърво;
щастлив е, ала за какво,
щом само с грижи е богат?
За оран бог измислил вол,
за суетата – пъргав ат.
ХХХІІ
И не... не ща да го повторя –
различни с него сме по нрав,
различни даже по история...
За мен световната злина
е тръгналият на война,
и никой в моя територия
не влиза без насрещен знак;
очите повече говорят.
ХХХІІІ
И тъй, оръфан мой балтон,
да тръгнем в тъжния си разказ
уж в стъпка Стил а ла Вийон,
но всъщност ядна, безобразна.
Кръчмарю, хей, мъдрецо мазен,
пиши в големия тефтер:
Лукът отдавна е прегазен,
започвам да садя пипер.
ХХХІV
На Джоката*** – мой пръв учител,
любезен стих му завещавам;
на доста работи конците
научи ме да управлявам.
Наистина не ще забравя
как в дебрите на стих и ритъм
ни водеше с логичност здрава.
Затуй на него – кокал гризан!
ХХХV
Надявам се, да бъде славно
на масата му тази вечер;
да вдигне тост за мое здраве,
че няма да се видим вече.
Пропускам куп приятни речи,
когато падне люта зима.
Спокойствието не е вечно,
учителю... И друго има!
ХХХVІ
Повяхват звънките ни рими
и патосът унило спада,
когато куп кирливи ризи
отново никнат по площада.
Най-хубавото на парада
е краят му, ще кажа аз,
когато със усмивка млада
си вземат всички Добър час.
ХХХVІІ
И пак човекът се завира
сред четирите си стени –
почива, плюска, лочи бира
и си мечтае за жени.
Тъй както винаги, сменил
единствено цвета си, той,
въртейки се на вси страни,
на ветровете разни свой.
ХХХVІІІ
Пълзи в краката нещо сиво,
измъчено, очите – скрити;
настъпиш го, за миг се свива
и чувай, тракат му зъбите:
"Удобен съм и не умувам.
щом кажат, мощно викам Ура!
Срещу течение да плувам
не влиза в моята натура.
ХХХІХ
Ценя спокойствието, кефа;
където скърца, пръст не слагам
и пред осанката на шефа
прекланям се с покорност блага.
Аз никому не съм дотягал
със свое мнение и мисли,
когато вечерта си лягам,
душата ми е чиста, чиста..."
ХL
Забравят се очи далечни,
но как Подлеца да подмина,
прикрит зад приказки сърдечни!
И Подлизурко проси милост.
И пошлата Надменност мига
зад очилата. И Простака,
кръстосал крак връз крак, ми смига.
Слухти Ушенце зад вратата.
ХLІ
Кой друг от тях**** да спомена
без страх, че може да се пукне
откъм гърди и рамена?
Те всички бяха страстни, будни,
и в писането честни, луди,
и всичко вършеха със страст.
За мен щом дружно чаши чукнат,
от гроба ще се вдигна аз.
Следва
ХІІ
И тъй, това е стара-стара
жестока песен за греха,
що сторил някога комарът
с изискана една бълха;
след девет месеца и – ха! –
родило се едно прасе.
Горчив бил този розов факт,
Кръчмарю, дай му да пасе!
ХІІІ
На нас – пържола за мезе,
че виното само не трай,
в стомаха кърпички везе,
а и декември не е май,
сами сме, никой ни не знай
и пред залостени врати
ще погладуваме... Ти дай
пържолата! От нас пък – стих.
ХІV
И тъй, това е стара, стара
хъшлашка песен за греха,
за обичайната поквара,
която броди по света.
и прави бебчетата тя,
та често майката не знае
кого да нарече баща.
Но все един яде калая!
ХV
А ний какво ли ще ядем,
кръчмарят нещо се мотае...
Какъв е онзи тлъст корем?
Аха, кръчмарката това е.
Щастливец, таткото си трае –
ни лук ял, ни лук мирисал;
излишно! – съдията знае
отдавна неговия хал...
ХVІ
И тъй нататък... Ясно става,
че всичко сладко в този свят
влече отровната утайка
на непредвиден лош обрат.
Кръчмарката, превила врат
над скарата, защо там хълца?
Пържолите... Виж как горят
заради пусти женски сълзи.
ХVІІ
Да ставаме, мой стар балтон,
че мъката е лошо нещо;
дори и Франсоа Вийон –
лице в подобни чувства вещо,
избягва изблици горещи,
и бяга доста надалеч,
макар през смях да се усещат
сълзи в ехидната му реч.
ХVІІІ
Понеже себе си познавам
и в силата, и в слабостта,
не мога и да се надявам,
да ми е чужда глупостта,
а ясно ми е, че в пръстта
накрай ще легна като всички,
признавам, нямал съм честта
от себе си да се отричам.
ХІХ
Роден в четирийсет и седма
на седми август като в пещ,
в семейство на работник беден
изкрясках своя вик горещ.
Девети* още лъхал свеж
и майка ми, студентка крехка,
кърмяла мърдащата вещ
с усмивка от военно време.
ХХ
Не помня доста оттогаз,
пък и защо ли да се ровя!
На улица по изгрев... аз
се виждам жълт като натровен;
живеехме на Ниш** най-скромно,
хем в изба под хазяи зли,
и още чувам конски тропот,
таванът ще се провали...
ХХІ
На тези хора завещавам
най-детската си мъка днес,
на двете дъщери и крави –
да дъвчат цял живот овес,
да пукнат някъде без вест,
а дъртите в катран да киснат;
но големец им стана зет,
едва ли клетва ще ги стигне.
ХХІІ
Живеят си заможно те,
плодят се, даже не стареят,
та надвишиха и стоте
гърлата лакоми, що зеят;
застанал на брега, от кея
на толкоз неспокойни дни,
не мога да не се изсмея:
все някога ще кипнеш, Нил!
ХХІІІ
О мой разкошен Вавилон,
прости ми клетвите, прости
смеха ми, дръзкия ми тон
към твойте жители, но тих
съм бил до вчера; нека в стих
достойнствата им осветя,
та над света да заблести
и малко родна суета.
ХХІV
Опряла лапите на кръста,
оправяше тя този Град,
Исус разпъна върху кръста
и се изми като Пилат,
реши, че щом са кум и сват,
глупаците са най-чевръсти,
а най-добрият адвокат –
в меда оклепаните пръсти.
ХХV
С увисналите си меса
отплува Старата хазяйка
в света на щедри чудеса
и днес като прилежна майка
отглежда глупавите хайти
на глезената дъщеря.
И впрочем, вече не е тайна
кой е подготвил този брак.
ХХVІ
Богатите, въшлясали с пари,
живели до Девети във охолство,
не са глупаци, разбери,
щом щерките си женили за голи,
до вчера гладни, недоволни,
борци за чест и свобода.
Но туй е истина отколе –
богатството се жени за властта.
ХХVІІ
И други зная как със ум,
с преструвка тънка и кокетство
прескочиха без много шум
законите, и пак са честни;
а неоправените сметки
крещят до небесата чак...
На папата стани подметка,
и в Рим ще се окажеш пак!
ХХVІІІ
Записвам всичко със тревога,
но весели са моите ръце –
това, което искам, мога,
посмей се с другите, сърце!
Че утре, знай се, без лице
и без душа ще ни остави
животът кратък; без небце
език на мен не ми се нрави.
ХХІХ
От детството какво остава
освен милувка на жена?
Остава някаква Забрава
като неясна пелена;
тя скришно в гръд и колена
крепила ме е като плод –
червен отвътре като нар,
отвън със старешко чело.
ХХХ
На къси строфи разграфен,
живях без паузи до днес,
животът прелетя край мен,
дали го проумях поне!
Препускащи в галоп коне
през облаци от слънчоглед
и залезът – червен фенер
над чашата уиски с лед...
ХХХІ
Тъга остава в онзи склад,
наречен памет; цял живот
баща си виждам хубав, млад,
с ренде над чамово дърво;
щастлив е, ала за какво,
щом само с грижи е богат?
За оран бог измислил вол,
за суетата – пъргав ат.
ХХХІІ
И не... не ща да го повторя –
различни с него сме по нрав,
различни даже по история...
За мен световната злина
е тръгналият на война,
и никой в моя територия
не влиза без насрещен знак;
очите повече говорят.
ХХХІІІ
И тъй, оръфан мой балтон,
да тръгнем в тъжния си разказ
уж в стъпка Стил а ла Вийон,
но всъщност ядна, безобразна.
Кръчмарю, хей, мъдрецо мазен,
пиши в големия тефтер:
Лукът отдавна е прегазен,
започвам да садя пипер.
ХХХІV
На Джоката*** – мой пръв учител,
любезен стих му завещавам;
на доста работи конците
научи ме да управлявам.
Наистина не ще забравя
как в дебрите на стих и ритъм
ни водеше с логичност здрава.
Затуй на него – кокал гризан!
ХХХV
Надявам се, да бъде славно
на масата му тази вечер;
да вдигне тост за мое здраве,
че няма да се видим вече.
Пропускам куп приятни речи,
когато падне люта зима.
Спокойствието не е вечно,
учителю... И друго има!
ХХХVІ
Повяхват звънките ни рими
и патосът унило спада,
когато куп кирливи ризи
отново никнат по площада.
Най-хубавото на парада
е краят му, ще кажа аз,
когато със усмивка млада
си вземат всички Добър час.
ХХХVІІ
И пак човекът се завира
сред четирите си стени –
почива, плюска, лочи бира
и си мечтае за жени.
Тъй както винаги, сменил
единствено цвета си, той,
въртейки се на вси страни,
на ветровете разни свой.
ХХХVІІІ
Пълзи в краката нещо сиво,
измъчено, очите – скрити;
настъпиш го, за миг се свива
и чувай, тракат му зъбите:
"Удобен съм и не умувам.
щом кажат, мощно викам Ура!
Срещу течение да плувам
не влиза в моята натура.
ХХХІХ
Ценя спокойствието, кефа;
където скърца, пръст не слагам
и пред осанката на шефа
прекланям се с покорност блага.
Аз никому не съм дотягал
със свое мнение и мисли,
когато вечерта си лягам,
душата ми е чиста, чиста..."
ХL
Забравят се очи далечни,
но как Подлеца да подмина,
прикрит зад приказки сърдечни!
И Подлизурко проси милост.
И пошлата Надменност мига
зад очилата. И Простака,
кръстосал крак връз крак, ми смига.
Слухти Ушенце зад вратата.
ХLІ
Кой друг от тях**** да спомена
без страх, че може да се пукне
откъм гърди и рамена?
Те всички бяха страстни, будни,
и в писането честни, луди,
и всичко вършеха със страст.
За мен щом дружно чаши чукнат,
от гроба ще се вдигна аз.
Следва
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 3 jan. 2019
___
* 9.IX.1944 г., дата, която от деца ни набиваха в съзнанието като Великден за българите.
** Уличка от осем номера в подножието на Джендем тепе, пресечка на Пещерско шосе.
*** Никола Джоков (1934-2000) – първият
ми учител в журналистиката. Вж. http://zagorovo.blogspot.com/2014/02/1934-2000.html
**** Персонажи от пловдивския вестник
"Комсомолска искра", 1963-1981 г. Бел.м., tisss.
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар