ЗАВЕЩАНИЕ (1972) – Продължение 4

ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

       Продължение

      ЕПИТАФИЯ 

      510 години след Вийон

LXVII

В земята скелетът му гние,
а не във гробница с цветя:
тук беше Георги Бояджиев,
и в нищо с нещо не блестя,
смъртта с раззинала уста
посрещна, без да е герой,
бе неизвестен на света
и неизвестен ще е той.

LXVIII

Под камък бял лежи нещастен,
заспал спокоен най-подир;
ядат го червеи безгласни
и тялото му нежно гний.
За корените сладък пир
са днес очите ненаситни –
не спирай, просто отмини,
тук вече няма нищо скрито.

LXIX

Белеят костите отвън,
учуден черепът му зее,
косите бухнали са сън
и ветрове из тях не веят.
Тук птици не летят, не пеят,
тук всеки крясък е заспал,
тук слънцето дори не грее,
тук лепне първобитна кал.

LXX

И той е любил без насита
и мразил страстно, и мечтал;
каквото в този свят изпита,
и ти ще го изпиташ сам.
Светец не бе, не беше крал,
макар да харчеше без мяра.
Отплюй и отмини без жал
край гроба му и се разкарай!

ЗА СМЪРТТА

LXXI

Безкрай суетна, пищна слава
изгнива в гробници и пръст.
Чела, обкичвани със лаври,
днес кичени с чер дървен кръст,
не виждам ли как в този тлъст
и ненаситен чернозем
до нищия опъва ръст
и някой с титли украсен!

LXXII

Смъртта е най-демократична –
от всеки взема по веднъж
това, което е най-лично,
и тъй от цъфналата ръж
на любовта отлита мъж,
или жена, кой знай защо,
тъй както есенният дъжд
расте от някое блато.

LXXIII

Огромен странен кръговрат,
ти шеметно ни тласкаш в тоз
тревожен, сложен сладък свят!
Роден, живял, издъхнал – мост,
по който тичаш, земна злост!
Покой на мъртвите, но знам,
върви над тях орачът прост
и хвърля живи семена.

LXXIV

И тук е моят оптимизъм –
макар усмихнат и жесток,
с ирония и страст навлизай
на мъртвите в леса дълбок.
Те пазят не един урок
за младенеца горд, зелен
и много дълго дават сок
на кълна, лудо устремен.

Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 5 jan. 2019