ЗАВЕЩАНИЕ (1972) – Продължение 2

ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

XLII

Черней земята, приближава,
небето бясно се снишава,
на хоризонта нещо пламва –
Любов ли, или бой за слава? 
Тъй братът гатанки решава.
Смъртта, глупако, не прощава;
тя праведни не отминава,
та нас ли грешните ще жали!

XLIII

Защо ти е живот във грижи,
щом можеш настрана да бъдеш!
Ще кажа другото във рима:
прекрасна кърпа нос не бърше,
и гола съвест плод не връзва,
над слънцето не пада сянка,
южнякът топъл не премръзва,

затуй умник честито нанка.

XLIV

Да бъдеш или да не бъдеш* днес –
брадясал поизтъркан виц.
Щом смогнеш нейде да се свреш,
на Хамлет си придавай вид;
под покрив здрав гърба превил,
към властника ще покрещиш,
да го зарадваш в стих звънлив,
неправдата печи на шиш!

XLV

Рови се в Родната История,
приятелю с възторжен нрав,
навлязъл в свята територия,
сражавай се, корав и здрав,
естествено си пръв и прав –
възпяваш ханове, боили!
Кой ще те обвини във грях –
страхливец смел, това е мило.

XLVI

Знам не един Воймир Асенов**,
бохем по външност и душа,
на кръчмите поклонник верен,
за три дузини тук скърбя
пропиващи се и в беда.
За тях от мен скъп дар ще има –
на дядо старата брада,
за да им боцка в люта зима!

XLVII

С добро те споменавам, дядо –
от сладко вино пил съм сок,
нарекоха те всички Дявол,
но ти за мен си Господ Бог.
Във каменния зид широк
печатница си крил, куршуми,
а нощем Източният фронт
от Радио Москва те будил.

XLVIII

Облог сторили зад вратата,
напук на лични интереси,
изгуби ли Москва войната,
на крушата да се обеси.
Днес в самотата си се сгушил
и всички казват, че е лош,
затуй че своя син кротушко
подгонил с кухненския нож.

БАЛАДА В ЧЕСТ

НА ДЯДО МИ 

Хей старче, всичко ти отнеха,
и все пак още жив си ти,
съсед на алчни мекерета
с издути овнешки гърди.
Човекът с ум и чест блести,
а не с парадната си дреха,
която нямаш. Горд бъди,
напук на всички мекерета.

Талигата с Пайтака*** взеха,
поплака ли си скришом ти?
Защо са ти! На теб ще пречат,
нали без тях си се родил –
за хляб и вино си спестил,
какво че свои те проклеха!
Усмивката ти наследих,
напук на всички мекерета.

Когато подлеци се клеха
във вярност, чул ли си ги ти,
или по сухите дерета
си се пришпорвал сам: Ори!
Донесе ли ти туй престиж,
каква е тази честност вехта?
Но мъж докрай остана ти,
напук на всички мекерета.

Виновен си и теглиш... Нека!
За дързостта ще ми простиш,
но гащите стегни с утеха,
че чиста е честта ти, виж –
напук на всички мекерета.

Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 3 jan. 2019

___

* Ключова реплика от класическия монолог на Хамлет в едноименната Шекспирова трагедия.

** Освен Воймир Асенов (1939-2013), който имаше навик да нощува върху куповете хартия за вестник "Софийски университет" в редакционната стая на първия етаж в старото крило на Университета, минимум три дузини пишещи бичеха опуси за "българската бранна мощ" (фраза от Далчевата изповед "Родина"). Авторите на гръмогласни писания се изживяваха в ролята на хъшове, живееха несретно, хем на вересия по евтините софийски кръчми. 

*** Дорчо бе кокаляво врано конче; за разлика от тромавата светлокафява кобила с дълга руса грива и руса опашка с особеното име Лишо, замяташе левия преден крак, та дядо му викаше Пайтака. От петгодишен ме вземаше с талигата да му водя коня в браздата, па току размаха камшика над главата ми и ръмжи по турски: кьопекьолосън (кучи сине). От милия Дорчо страдах, че все ми застъпваше обувката отзад, но пък дядо ми даваше да го пояздя. Когато през 1963 г. общинарите в Пазарджик конфискуваха Дорчо, талигата, газовия мотор и помпата за поливане, дядо, който дотогава бе рядко дейна натура, изведнъж се състари, затвори се в себе си, обърна гръб дори на роднините и като да намрази света. Остана му едничък приятел скулпторът Спас – самотник и стар ерген, който често вечер гостуваше в полумрачната кухничка на дядо зад високия човешки бой тухлен зид и двукрилата порта. Бел.м.,tisss.