Продължение – БАЛАДА В ЧЕСТ НА ФРАНСОА ВИЙОН

БАЛАДА В ЧЕСТ НА ФРАНСОА ВИЙОН

Наричан кратко Георги Бояджиев,
роден за обич в Пловдив, расъл странник,
но в мазен клуп щом грижата ме свие,
увиснал, ще проклинам своя задник.
Живях безгрижно някога в Мараша*,
край храма "Свети Георги"** и при свои,
сред Добруджа днес, парен, духам каша
и гледам се под вежди със живота.

Във Перущица съхне моят корен,
прадядо ми е Георги, бил еничар***,
а после в Солун – син на грък търговец;
приключил, женен в Перущица, дните.
За мен далечен, тъмен бояджия
е другият ми, харманлийски, корен –
рисувал бил каруци; в беднотия,
нарекъл дядо ми пак с име Георги.

Към мен са те еднакво безразлични –
ни титла, ни имане във наследство,
отишли рано, в гроба си се свили,
та сметки да броя е неуместно.
Баща ми Кирил цял живот работи,
и майка ми – и тя, а сам си зная
как на сестричката за нова рокля
ядяхме сухи залъци накрая.

И детството ми беше като залък,
от сълзи овлажнен, ала щастливо
живяхме в тъмна изба като в замък,
макар да беше там неприветливо.
Училище започнах като всички,
че бедни сме, от първи клас научих –
не съм гладувал, бях облечен чисто,
но син на прост работник, не на учен.

Гимназия изкарах криво-ляво –
пъпчиви гимназисти, брахме скука,
за честите обиди не прощавах,
но винаги изяждах пръв юмрука,
с една куртка за четири години
протривах си врата, че и се влюбих –
звездите свалях смело на дузини,
а после куп илюзии изгубих.

Казармата... За нея пазя тайна,
не бях по-зле от другите, играех
ту Дон Кихот, ту Швейк и тъй нататък,
три нощи в арест, камъни изравях...
Оттам поне научих да се пазя,
в усмивка ловка гняв и страх да крия,
да бъда нежен с гад, която мразя,
накъсо, станах Георги Бояджиев.

И в София, като студент безкнижен,
превземах старобългарския дълго,
лепях чело по скъпите витрини,
а нощем над котлонче старо зъзнех –
за стихове си мислех и за Ботев,
за Перущица пак, скърбях за Левски,
но знайте, от това не става топло –
сънувах, че и мен за нещо бесят.

И тъй се срещнахме с един французин,
зоват го Франсоа, израснал странник,
край Понт-о-аз роден и там погубен –
увиснал, той кълнеше своя задник.

ХІ

Преди да почна стария балтон
с оръфана яка, живот наречен,
да кърпя според зимния сезон
с красиви едри кръпки като бесен,
хей, братко мили, да изпеем песен
пред чаша евтино добро вино.
А все пак ако нищо не излезе?!
Умри, по дяволите всяко "но"!

Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 3 jan. 2019

–––

* Мараша, един от старите райони на някогашния Филибе (Пловдив).

** На източния черковен зид на храма паметна плоча бележи къде е била бесилката, на която е предал богу дух доктор Васил Соколов – един от най-странните и сърцати българи. Странна е историята около неговата екзекуция. Играли карти осъдените и между тях същият Васил все се шегувал, давал кураж на оклюмалите си другари по участ. Идват за него, а той се обърнал към джелатина: Да си довърша играта! Довършил си играта и го окачват на бесилото, но се оказал тежък и скелето се строшило. Тупнал той на земята, измолил цигара и си пушил цигарата, докато онези се заели да ремонтират скелето. 

*** Според версия в рода, петгодишният Георги (Гочо) бил отведен от турския аскер в Солун да го готвят за еничар; разправял как по пътя момиченца и момченца вървели пеш, а пазвантите яздели на кон, щом някое дете започнело да плете крака, бастисвали го и отминавали. В Солун с момиченце eдно успял да избяга от потерята и да се сврат в склад някакъв си. На сутринта работниците, като открили сгушените две хлапенца сред балите с тютюн, обадили на собствениците гърци, които хвърлили чоп кой да прибере момчето, кой момиченцето. На бездетния се пада петгодишният Гочо (Георги), оцелял от многолюдния заможен Хаджи-Трендафилов род, ала другият се примолил: "Ти ще си щастлив и с момиченцето, докато аз ги имам три женски у дома, пък мечтата ми е да си имам мъжко". И тъй, този грък търговец се отнасял към Гочо като към син, а когато отраснал, въвел го в търговията и в тефтерите със сметките, гласял го за наследник. Когато се явявали перущенлии в Солун, поотрасналият Гочо обаче все подпитвал за своите, все пращал дребни подаръци и хабер, но оцелелите от рода смятали, че ще е някой самозванец, понеже наистина били доста заможни. Около 18-годишен зарязал Солун и тръгнал да си се прибира в Перущица. Добре, но роднините не били сигурни дали това е техният човек, та измислили да го въведат в една от одаите и пред възрастните оцелели го изпитали каква била наредбата в старата им къща и един по един оцелелите влизали и го питали да им каже имената. Чак тогава се уверили, че е техен. Жени се Гочо за мома перущенлийка и моята баба Невена всъщност му е втора от общо трите му рожби: Гълъб, Невена и Цвета. Според друга версия в рода, Георги Хаджи-Трендафилов отървава дръвника благодарение на бездетен турчин, който платил на джелатина и рекъл: "Това невръстно каква вина има, че неговите са се вдигнали срещу падишаха!" Повече подробности: в книгата на Иван Кепов "Въстанието в Перущица Април 1876", по спомени на очевидци и оцелели в клането. Бел.м., tisss.