tisss: Story – "АСЯ" (11.)

сряда, 1 февруари 2017 г.

Story – "АСЯ" (11.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава VІІI

Епилог

Лятото на 1972 г. беше необикновено горещо и сухо. Нощем ставах да се поливам под душа в банята, но топлината, която се излъчваше от напечените през дългия летен ден сиенитни хълмове на града, проникваше с едва забележим ветрец през отворените прозорци и тъй до късно след полунощ не можех да заспя. Стаята ми бе на ъгъл; тайнственият нощен свят вън нахлуваше неудържимо тук със забързаното стакато от токчетата на окъсняла жена, с равномерния ритъм на прибиращите се от нощната смяна в близкия пакетажен цех или с мученето и блеенето (опит за песен) на закъсал пияница, или с шепота на влюбени, които на ъгъла под прозореца ми се разделяха и разделяха, и все не успяваха или може би не искаха да се разделят.

Нарядко двигател на кола изпълва нощта с глухо ръмжене, а въздуха – с дъх на изгорели, отработени газове. Понякога чак тук, в леглото ми, чувах как гръмогласно хърка някой зад широко отворени прозорци на отсрещната ъглова сграда. Славей по едно и също време всяка августовска нощ свиреше като присмехулник в клоните на акацииите – същински часовои около къщата на моите родители.

Луната – закръглена, бяла и розова като моминско лице, надничаше иззад леко потръпващите листа и клони. Представях си как се наместват по-удобничко между тях гургулици, как всяка тръсва главица и я мушва отново под крилото. Най-накрая нека спомена и яростното бръмчене на комари, които се вдигат в огромни рояци от плитчините на Марица по това време на годината.

Заспивах в ранните часове на зараждащия се ден, когато от изток високо над камбанарията на черквата "Св. Георги" плахо нахлуваше рехава светлина и лекият нощен ветрец лека-полека започваше да захладнява. Като че ли в по-резките звуци, в трополенето на начеващото утро по-добре се спеше; за разлика от нощта, когато въображението ми може да работи на пълни обороти, а денят, и особено утрините, които най-много обичам, са ясни, прозрачно чисти, бистри като истината, колкото и горчива да е тя.

Постъпвал бях по съвест; не бях лъжец, не бях крадец на чуждо щастие... А защо съзнанието ми рисуваше все едни и същи картини? Вдигам куфарите си от пода в ергенската си квартира, а тя се хвърля да ме прегръща, плаче, моли да ме изпрати. Или изкачвам стръмното стълбище към бедничката студентска мансарда на сестра й във Варна, току-що съм позволил бръснарят да ме окълца жестоко, подстриган, обезличен, като че ли отчаян, но само външно, инак вътрешно преливащ от упорит, стипчив, нагарчащ и налютяващ оптимизъм, че няма начин да не се измъкна от тази блудкава сантиментална история. Или разделям се с нея пред пловдивския хотел, казвам къде могат да ме намерят с ясното съзнание, че насила никой не може да ме принуди да се оженя, най-малко – скъпите й роднини, и че насила никой и нищо не може да накара човека да се подчини, ако този човек има гордост.

Е, и!?

Би трябвало сега да съм спокоен, доволен от себе си – нали се засилих сам да си докажа нещо! В такъв случай какво има повече да се преживява, нали? C'est la vie, Любов моя! Животът е пред тебе, нима ти преча да бъдеш щастлива с всеки един от останалите три или четири милиарда мъже по света! Защо ме тревожиш! Защо ме притесняваш и си пред очите ми, винаги щом остана сам?