Story - АСЯ (10.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

   Глава VII 

   Два месеца по късно, на 6 юли, пак четвъртък, захванах да си събирам багажа. Извадих изпод леглото потъналите в прах два куфара, изтупах ги, застлах ги с вестници и тя ми помогна да подредя всичко свое вътре. Не каза и дума. Когато се обърнах да се сбогуваме, помоли да ме изпрати поне до автобусната спирка. Хълца и се моли. Гледам я окаменял:

    – Не! По-добре да останеш тук, а утре или още тая вечер иди у вашите и всичко им разкажи.

   В крайна сметка склоних да ме изпрати до спирката, само до спирката пред селската кръчма. В полупразния автобус до Балчик се качи с мене. Към Варна продължихме заедно. Дойде и на железопътната гара, дето си купих билет за нощния експрес до Пловдив. Имах на разположение целия следобед; предложи да се отбием в квартирата на сестра й, две или три години по-голяма, студентка по медицина във Варна. Понесохме куфарите по стръмните улици на Варна. Подир час седим един до друг върху ръба на легло в тесничка оскъдно обзаведена мансарда с прясно лепени, все още влажни тапети. Възпълничък тип с меки женствени маниери и крина колкото тенджера вместо глава разтяга устни във фалшива усмивка:

    – Ей, семейство, какво ви води насам! Имате ли къде да спите?

    – Той си заминава – каза Ася. – Взе си билет за влака.

   – Как така заминава! – сепна се сестра й, копие на Ася, но с по-сурови, мъжествени някак черти. – Защо си заминава?

    – Ами така. Отива си... и край. Няма да се връща повече.

   – Бяга, значи – проумя шишко. Измъкна иззад вратата дебел синджир и си го уви около дланта. – Това виждаш ли! – обръща се заплашително.

    – Заслужава жив да не излезе оттук – взе да се настървява жена му.

   – Поет. Пфу! Смята, че като е поет, всичко му е позволено – реди той.

   – Ей сега ще му издера очите!

   Гледам ги изпод вежди, откривам, че всичко това е сцена от Театър на абсурда. Театър!? Тези трима насреща ми като да са с маска на лице. Това не са познатите ми човешки лица, а маски на ненавистта. Сам съм си виновен. Но не мога да отстъпвам при такива обстоятелства. Станах.

   – Никъде няма да мърдаш! – Шишко раздрънка синджира.

   – Остави го – рече сестра й, – да ходи където ще. Куфарите са му тук!

   Слязох пипнешком по стръмното стълбище, тръгвам по тротоара под разлистени млади дървета, в които кротичко се утаява вечерната дрезгавина с лекия тръпчив лют мирис на море. Някъде около триста метра по-нагоре свети квартална бръснарничка. Седнах пред олющено по краищата вехто огледало и помолих среброкосия и сух, същинска кибритена клечица Фигаро да ме подстриже по-късичко, ама колкото е възможно по-късичко. След цялата процедура не мога да се позная – придобил съм завършения вид на току-що амнистиран затворник, само дето амнистираният затворник няма как да е с тези печални очи. Винаги съм ненавиждал подстригването, а и откакто си се помня, освен лекари и зъболекари, най-яростно ненавиждам бръснарите. И в трите случая става дума, мисля, за професионални касапи по природа.

  Завръщам се при моята приятна компания. Съпрузите ме посрещат радушно, изпълнени с оптимизъм и решителност.

   – И ние идваме в Пловдив – тържествен, обяви Шишко.

  Пътуваме в сладки разговори цялата нощ. Мълча и дремя. До мене мълчи, вгледана пред себе си, Ася. Отсреща кака й и нейният дебеланко приказват и приказват, и приказват, и приказват, не снемат очи от мене, най-вероятно преизпълнени с опасения внезапно да не се изпаря, да не се дематериализирам. 

   От пловдивската Централна жп-гара до жилищего на родителите ми наемаме такси. Шишко великодушно плати за таксито.

   – После ще хапнем и по едно пиленце на грил – бъбри ми свойски разнежен. – На Ася баща й плаща, не се тревожи! Грижи да нямаш.

   Майка ми и сестра ми вяло ни посрещнат. Насядали сме около масата във всекидневната. Слушам как обсъждат нещо, което в този момент единствено от мене зависи, но с какво да помогна на тези хора! Гади ми се от бъбрежа и от този низ обстоятелства и пояснения за всичко, което може да се изрече с две думи. Чувствам се ужасно слаб не от тях, а от присъствието на тази, която не мога да престана да обичам. 

    Сестра ми ме гледа със съчувствие.

   Минаваме по пловдивската Главна* край пъстро гъмжило и лъскави витрини. Съпрузите решават да наемат стая за трима в полумрачния силно занемарен хотел "Родопи" на пъпа Главната. После хлътваме в блестяща от стъклария, никел и фаянс закусвалня, дето ни предлагат толкова любимите на Шишко печени на грил пилета. Шишко ме държи под око, опитва да е непринуден, мил, остроумен: пуска плоски шегички и сам си се хили под суровия войнствен поглед на жена си. Жена му седи върху стола вдървена от ханша нагоре като индиански воин. Пера от диво пиле, вплетени в косата, мисля си, само й липсват. Моя милост замествам сякаш Конника без глава. На хилещия се ведро отсреща като вече да му омръзна да се преструва на общителен; намуси се, щом се нахрани и ни поведе към местното окръжно МеВеРе за лична справка по свои си дела уж. 

    Настояваше да говори с най-големия от началниците тук. Сержантът на пропуска умно изслуша историята за зле прелъстеното и изоставено момиче и обмени няколко приказки с някого по вътрешния им телефон. В мраморна стая с огромен фикус до тавана ни прие мил шкембелия с домошарския изглед на главен готвач. Всички изслушахме още веднъж и с подробности историята за прелъстеното и изоставено момиче, след което и подполковникът-готвач неприятно се втренчва в мене, докато Шишко ме топи в казана с врелия катран.

   – Не ще да се ожени и ни разиграва – обобщи накрая.

   – Я го виж ти! Ще оправим ний таз работа – рече подполковникът, па ни в клин, ни в ръкав, тихо добави: – И аз у дома имам щерка за женене. – Вглъби се, завря тройна брадичка в яката на куртката си и додаде: – Хем три ги имам у дома. – Вирна показалец, заклати го към въображаем враг в пространството, който враг единствено той виждаше. – Имаме си начин да го вразумим.

   Държа кратко слово и ни отпрати да си вървим по живо, по здраво. Шишко и жена му ме съзерцават умилени, решили като че най-сетне да не обсъждат каквото и да било повече. Доволни, успокоени, завтекоха се към хотела.

    Тази нощ Ася преспа у дома.

    Късно вечерта си дойде от работа баща ми. Ядосва се, че не си бил вкъщи да прогони натрапниците. Срещу Ася дума не рече. 

   Сутринта тя спа до късно. Станах, облякох се, влизам в съседната стая при майка ми; баща ми рано е отишъл на работа и вече можем да си поговорим както майка и син. Съветва ме да съм прям и решителен, обвинява ме в мекошавост: допуснал съм бил да ме водят за носа. Лицето й се гърчи:

   – Досега ти беше нашата гордост. Ох, как сме се гордеели с теб!

   От очите й сълза се търколи върху вкопчените й една в друга длани.

   – Батко, тя е посредствена. Тя дори не е хубава! – изхлипа сестра ми.

   На вратата плахо се почука. Сестрицата ми стана да отвори. Чувам тихия смутен глас на Ася:

    – Жоро тук ли е?

   Канят я да влезе. Докато направи тези няколко стъпки, за да дойде до мене, да ме докосне по ръката, в стаята надвисна тягостна тишина...

   Изпратих я до хотела. Искаше да се поизмие и преоблече. Помоли да я чакам във фоайето, на протрития диван срещу рецепцията. Казах, че няма да седя, ще ме намери у нашите, да дойде с онези двамата. Нали искат да говорят с баща ми! 

   Сякаш нещо зависи от баща ми и двамата смешници...

   На два пъти подир обяд звънили от входа пред дома на родителите ми. Първия път били тримата. Никой не им отворил. Втория път Шишко проверил и открил: светело в онази стая, чийто прозорец не се вижда откъм улицата. Позвънил, и светлината веднага угаснала. Повъртели се, повъртели се тримата, пък си тръгнали.

   На втората вечер поради липса на легла хотелската администрация отделила за Ася кушетка в стаята за прислугата в "Родопи", там, където държат парцалите, кофите, метлите, мръсните чаршафи, препаратите за дезинфекция. На третия ден рано сутринта помолила млад момък от служителите да й каже как да стигне до дома на родителите ми. Пуснала в процепа на външната врата бележка в пощенски плик: "Жоро!Търсих те два пъти. Ако още желаеш да се срещнем, обади се в хотела. Аси".

   Вечерта към седем администраторката на хотела хладно ме изгледа:

    – Лицата освободили по обяд... Чувате ли какво казвам? Напуснали.

    Хукнах нагоре по стълбите. 

   Двете стаи бяха заети от други хора. Затичах се към железопътната гара. Директно до Варна влак ще има едва късно през нощта, казаха ми от гишето за информация, но заради многобройните курортисти за и от морето понякога по обяд пускат допълнителна композиция, която след едночасов престой и смяна на машината в Карнобат...

    Повече не можех да слушам. 

     Следва

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, uni 1987 – edited 1 fev. 2017

––––

* Търговска улица насред града.