ИНТЕРМЕДИЯ 3 (към "АСЯ")

ЗА УГРИЗЕНИЯТА

    Животът е по-фантастичен от литературата; до този чуден извод стигнах преди трийсетина години, почти три години преди местни пловдивски шефове да ми бият шута от редакторското местенце, когато внезапно открих какво всъщност се случва около мене. Докато тези дни преписвах новелата от далечната 1987 година, тук-там пооправяйки някои пасажи, думи, изрази, преживях я наново тази кой знае колко пъти преживявана и премислена ситуация. "Отвратително! Отварително! – крещи всичко у мене. – Това чудовище аз ли съм? Аз ли съм бил това чудовище!" 

    Цялото лято и есента онази година баща ми няколко пъти ме води със себе си до София, дето работеше като консултант по рекламациите към "Явор", мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ. Там, в магазина с мостри от всички мебелни заводи на някогашната моя България, бяха му отделили ниша и всеки ден до обяд приемаше рекламации от недоволните клиенти, изписваше единични бройки от детайлите за подмяна, които идваха пакетирани от съответния завод или мебелно предприятие, и после подир обяд ходеше по адреси из цяла София да ги монтира. 

    Все по този повод се бе запознал, дори сприятелил с такива известни личности от артистичния свят, като актьорите Наум Шопов и Тодор Колев, писателя Димитър Осинин (или Димитър Остоич, кой от двамата не съм сигурен). Последният проявил интерес да се запознае лично с мене – със сина на дърводелеца, демек, но навирил нос, категорично отказах каквито и да са намеци за протекция. Както между другото, с високомерие отказвах и опитите на наивния мой баща да ме запознае с открито от него в многолюдната София заможно семейство лекари, които имали, както ми рече с ентусиазъм, присъщ на доверчив човек, решил да хитрува, да хване птичката на щастието за своя син. Та открил моя мил дърводелец семейство софиянци, чиято дъщеря студентка била, както се изрази: "момиче като капка, красиво като сълза".

    Други сълзи ми се бяха насъбрали. От нерви и от притеснение, от угризения на съвестта бях започнал да се превивам от адски болки в кръста: влачех си единия крак като сакат, все едно 30-сантиметров касапски нож ми бяха захакали от кръста до коляното, последица от стара травма, получена при скокове с парашут от 800 м над някогашното пловдивско летище, бленуващ кариера на пилот от бойната авиация, една от щурите ми мечти.

    Снимката, приложена по-горе към текста, е правена в местността Юндола сред Родопите. И там ме беше отвел с мотоциклета си NSU – 500 куб. см, с кош от BMW Romel виделият се в чудо мой баща, с когото, докато бе жив, се разминавахме по всички линии, простичко казано, тотално не се разбирахме.

    Погледна ли сега тази черно-бяла фотография на 25-годишния Jores, обзема ме особено съчетание от възхита и омерзение пред този така амбициозен и дотолкова разтерзан, но и дръзко вперил очи в бъдещето млад грешник. Колкото и години да са изминали от лятото на 1972 година, това е може би моят най-истински, привидно най-непоколебим за света образ, неизменното и ужасното мое Аз, в чиято чест са всичките тези стихове, разкази, есета, статии и прочие, накъсо: купища книжнина, писана в разстояние на повече от половин век. Първото си стихотворение измътих във ІІ клас, деветгодишен, и бе посветено на Васил Левски, кой ме знае защо. 

    Може би защото тъй си и останах с мечтата да имам син. Мисля си понякога, че Отгоре, от Небето, от Отвъдното този ненаименуван мой син внимателно ме гледа, и дори след толкова години единственото, което мога да сторя, е да го помоля да бъде снизходителен към своя непохватен, отвратителен и дързък в глупавите си проекти баща, който не го допусна да влезе в живота тук долу, на земята.

ИЗ РАЗГОВОР ВЪВ ФЕЙСБУК 

     – Защо е това самолинчуване, Жоро? Аз поне го усещам така. Ти на нея ясно, че си простил; а на себе си?

    – Нещо, което трябва да уточня, но ще стане само когато отида пак до Тригорци да поговоря със сестрата на Ася. От Ася съм чувал, че с Данко (поета от Добруджа Йордан Кръчмаров, 1948-1986) са рода, братовчеди някакви се явяват. У Ася, сега си давам сметка, имаше неистова жажда да бъде харесвана и обичана, презглава да се впуска в какви ли не любовни авантюри – нещо, което го имаше у Данко, доколкото разбирам от спомени на приятелите му. Иначе, докато сме били заедно с него, беше притеснителен кротък саможивец. Това обаче е част от магията на добруджанския характер. По въпроса ти… Нямам прошка към себе си за тези мои изпълнения.

    – Ако не си простиш, как ще си обективен разказвач? Абсолютно всеки на този свят прави каквото може. Тази вътрешна претенция към тебе си убива магията, ти защитаваш всички освен героя си – няма баланс. Ако имаш двете прекрасни щерки, простено ти е, време е и ти да си простиш.

    – Не знам какво да ти кажа. Мъжете сме по-резки, но силата на слабостта у вас, както се изразяват, винаги ме е възхищавала. Тъй че не е само присъда този текст. Не успях да вдъхна обич у дъщерите си към Ася, майка им. Това ми е проблемът.

    – Само Бог умее да вдъхва любов. Инак тя блика от своя извор. Децата винаги обичат родителите, независимо какво говорят; достатъчно е да не им пречиш. Тъй че и тук не виждам да имаш вина, а текста отдавна съм го оценила.

    – Пристрастна си. Има теория в психологията, според която – когато ти се ражда син, то е изпит за майката, когато се ражда дъщеря – изпит за бащата. Пиша "изпит", но ти разбирай "изпитание".

    – Има стара теория (вж. "Атинянката Таис" на Иван Ефремов), полът подсказва кой от двамата родители всъщност е обичал повече. 

    – Минавало ми е през ум и това, но не съм сигурен да е вярно.

    – Обичащият повече сам материализира обекта на любовта си – стара елинска теория, вж. в тази книга.

    – Красиво звучи, за да е истина.

    – Добруджанецът не е българин – извънземен е, бди над земята, опазена от ген. Колев. Тук наблизо няма бетонни кютуци, пълни с олинклузивни олигофрени – дано си остане така! Вж. http://www.faktor.bg/mnenia/lacheni-carvuli/52590-dobrudzhanetzat-ne-e-balgarin-izvanzemen-e-bdi-nad-zemyata-opazena-ot-gen-kolev.html

Monreal, Canada – Plovdiv, Bulgaria, 22/26 uni 2016

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 19 oct. 2006 – edited 1 fev. 2017