Публицистика - ЧУВСТВОТО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ (1.)

     Умът – това не е ерудиция, не е умението да участваш във всеки разговор; тъкмо обратното е… (Михаил Жванецки, 1934)*

Древен египетски митар (чиновник, записващ изплатените данъци)

ЧУВСТВОТО НА ПРЕКЛОНЕНИЕ (1.)

   

    Да простя ли? Няма такова нещо! Уважавам човеколюбието, но моят бог е като стария Йехова у евреите: не прощава грехове, а ги натрупва... Не желая да ми опрощават греховете. Защото съм резултат от собствените си грешки и пристрастия. Какво си мислите! Че като ми опростите някоя гадост, ще отчета вашето великодушие, ще си взема бележка и ще се променя? Това ли очаквате! Съжалявам, но ще ви разочаровам. Защото грехове, симпатии и антипатии в живота ми, именно те съставляват моя стил.

       В никакъв случай не съм великодушен. Да, самовлюбен, егоист, точно тъй. Всичко помня, а чуждата гадост ме зарежда с енергия. Нека творят мизерии лукановци, татарчевци, иванкостовци, догановци и всякаква пасмина по-едри и по-дребни тарикати, казвам си; нека си въобразяват, че ще им се прости, че ще се разминат с оня върховен миг, когато иде разплащането заради натрупани лихви. Всичко, всичко рано или късно излиза наяве. 

    Глупаци! Облякоха се в разкош и власт, ограбиха и продължават да грабят, да мародерстват, понеже се смятат за недосегаеми. Децата им се разприпкаха като козлета по света, обучават ги и ги възпитават в най-престижни западни университети, попиват есенцията от цялата световна култура, морето им - до колене, Памир им е сякаш бащиния; и сред апостолите на Исус остана да си имат свое лоби, бъдещето им - постлано с персийски килим от проектирани успехи и цялата световна информационна мрежа ни оглушава с това кога си лягат с любовница, кога вземат душ, кога хапче против мигрена, какво ядат и пият, какво обличат и какво смятат да си купят.

    Аман от суета! Глупци. Превъзнасят се сякаш са върхът на цивилизацията, а после умират и подир три дни светът вече ги е забравил, та започваме да се питаме: "Да, бе! Името познато звучи, но как изглеждаше, кой всъщност беше тоя непрежалим покойник?" Остават само натворени от алчност нелепости, за да ни напомнят колко жалки са били именно когато са се възгордявали в цялото свое велико невежество.

    Кумири, идоли, секти, моди и прочие суета... Какво е то, ако не недоверие към естествения ритъм на живота? Да родиш и отгледаш деца, да ги пуснеш да те задминат, за да бъдат задминати на свой ред от идещите подире им… Това е! Другото е дим и тамян. Колкото е вечна една пеперуда, толкова ни е вечността! Въоръжават се до зъби, трупат разрушителни оръжия с огромна мощ, а някакъв хилав, невидим с просто око вирус или жалко едноклетъчно е в състояние да ги разкатае. Как да простиш на такива наивници!

    Ала кой го е еня да ни го каже? Отвориш ли уста, спускат се самозванците: "Егоист! Самовлюбен!" Това са им аргументите. И не усещат как безмълвна цялата природа се е затаила, отвръща се от всички нас. Ще се наложи обаче и това да чуем: "Всичко се вижда. И всичко е явно. Всяко посегателство към живота, към човечността понася отровното драконово семе на предстоящо уравняване на сметки". Великолепен си, Живот. Солта на земята днес говори с тая уста, но думите от друг са наредени; той ни гледа от космичната бездна и ни се чуди на слепотата. Сигурен съм, Божественото е у всекиго от нас. И за небрежността си всеки сам ще си носи последствията, че посегнал към нещо, което не му се полага, не му принадлежи. Ако не е ясно, че това дотук е болка от обич, чудя се - по какъв начин трябва да ни се каже, че да го проумеем.

    Няма да престана да се учудвам... В едно състояние на "снежна вода": ни сняг - ни вода, т.е. без определени желания, тъкмо изплувал от едночасов сън по никое време, преди обяд, към единайсет часа, ходя назад-напред из стаите. И нищо определено не ми идва наум. Вземам ръкописа на "Ламски", прелистям, хваща ме досада, че тия 125 илюстрации ще трябва да рисувам наново, оставям "Ламски", захващам да чета напосоки от тоя опърпан бележник... Не. И това не ми е интересно.

    Ще ми се да изляза; денят е слънчев, първият хубав ден от седмици насам, когато сме в "грипна ваканция" десетина дни оттук-насетне. Звъня на Пламен Желязков, художника, оказва се, набирал съм стария му телефонен номер; някакво старче от другия край на телефонната линия вежливо ми обяснява, че няма такова лице... Откривам все пак новия телефонен номер на Пампо, набирам; дава "заето". Значи, не е и това! Няма къде да ходя. И завирам нос в моята малка библиотека с любими, повечето от тях купувани от антикварията книги.

    Да, отдавна си търся сгодно настроение да се заловя с две книги, които от години кротко чакат да бъдат прочетени: "Митология на траките", научен труд на Иван Маразов, и - пак нещо, свързано с траките, ала в по-четивна форма, "Вечнозеленото клонче", очерци за българското изобразително изкуство и архитектура от Драган Тенев. И понеже си мисля, че в писанията за траките винаги присъства известна мистична представа, до тия две добавих нещо за Христос, „Тибетското евангелие”. Аха-а! - казвам си. - Траките са отпреди християнството! С тържествено злорадство си го казвам; т.е. ние, натиканите в задния двор българи, сме - в гените си - отпреди христовата религия... И в тоя момент ми идва на ум, че Re. преди година ми бе връчила "Очерци за ведическата литература", която момък от сектата на кришнарите ("Харе, Кришна! Харе, харе, харе..." и клател бръсната си тиква) или дявол знае какъв зомби я изнудил да купи. Точно туй мизерно книжле. Къде ли е? Доскоро ми вадеше очите, сега пък къде се затри? Явно и книгите водят специален и таен личен живот. Habent fata sua libelli.**

    Ето че подир половинчасово ровичкане из библиотеката си откривам и тия "очерци" с усмихнат плешивко върху титулната страничка. Старчето, което е самият автор, сякаш ми се радва, а зъбките му - два реда царевични зърна, и още по-весело... под картинката: Сатсварупа даса Госвами чета го буквално, ето, преписвам: "евам парампара-праптам". Викам си: какви са тез щуротии! И като знам, че цивилизованият Запад, особено ония хора отвъд океана - са пощръклели от Втората световна война насам по дзен-будизма и разни там разклонения и версии на древната индийска религия, реших - вече съвсем определено! - да огледам по-внимателно и туй книжле.

    Защо надълго и нашироко, едва ли не тщеславно разказвам за процеса на избирането? Може би - за да покажа първо на себе си, а сетне и на останалия свят, че каквито и да са прозрения, хайде, да не са прозрения, да ги наречем прояснения отвъд видимия спектър на бита, като че ли обезателно се явяват в състояние на безволевост и аморфност: просто Някой или Нещо те улавя за ръка и те води при извора.

    Ок. 1933 г., на излет край Харманли. Бъдещият ми баща - крайният вляво от редичката прави момчурляци, учил по днешному едва до VІІ клас, че били изключително бедни, макар баща му да бил цял живот бирник...

    Следва 

Plovdiv, 27 jan./5 fev. 1999 – not edited 18 maj 2016

_____
* Вж. https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%96%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%86%D0%BA%D0%B8%D0%B9,_%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87
** Лат. сентенция: Книгите имат своя съдба.